Глава втора - Тъмни мистерии
Ан и Еланор вече няколко часа ходеха по горските пътеки без да срещат някой друг с изключението на един стар продавач на коне, на когото Ан даде няколко жълтици от съжаление и това много се хареса на Еланор. Около половин час след срещата със стареца, Ан, като много опитен следотърсач, забеляза стъпки на около дузина мъже, влизащи навътре в гората далече от пътя. Еланор ходеше тихо плътно зад Ан с ръце на чука си, готова за битка, а Ан съсредоточено гледаше следите и от време на време се оглеждаше. След около двайсет минути видяха няколко човека на една поляна да се карат доста ожесточено за нещо:
- Кел, за последнен път те предупреждавам, кажи ми къде е моята част от златото, иначе моите момчета ще изтръгнат информацията от теб с доста... неприятни методи.
- О, я млъквай, грозен дърт предател такъв! Аз свърших всичко, ти само ми се пречкаше, не заслужаваш нищо! Ако ще бъдеш истински крадец, научи се поне да се криеш...
- Писна ми от теб! Момчета, покажете му на кой принадлежи това злато!
- Спрете,иначе всички ще сте мъртви - силен глас се чу от храстите.
- И кой си ти, а, напрапнико ? - провикна се главатаря на бандитите и в същия момент една стрела се заби в челото на един от мъжете ,които държаха Кел. - Д-добре , ще го пусна, само не ме убивай, който и да си.
- Ей, Кел - отново се чу гласът - нужен ли ти е жив ?
- Определено не - Каза тихо Кел и изчезна някъде.След момент една стрела се заби в главата на врага на Кел.
- Дойде в най-добрия възможен момент ,сраннико, вечно ще съм ти благодарен. Кел, крадец ,на твоите услуги. - Високия, слаб човек с дълга рошава черна коса се усмихна на Ан и черните му очи пробляснаха приятелски. - Как е твоето име ?
- Наричам себе си Ан и ще те приема да странстваш с мен, приятелю - усмихна се топло и приятелски Ан.
- Харесвам подхода ти , Ан, но чуй сега аз какво правя като се стигне до битка. Загръщам се с плаща си, изчезвам от зрението на всички и преди който и да е да разбере какво става, някой се озовава с нож в гърба.
- Отлично, ще ми бъдеш от огромна полза - очите на Ан излъчваха топлота. - Кажи ни за какво злато говореше с тези... бандити.
- Ами , добре, ето какво стана. Аз и Грауф обрахме една кола на кралската хазна.Тоест аз я обрах, него го видяха стражите и го прогониха. Златото скрих в една пещера до пътя, сигурно сте я видяли.
- Да ,наистина я видяхме, а и това злато може да се окаже полезно за нас. - Ан беше много доволен от присъединяването на Кел.
- Тъй като ме спасихте от... доста неприятна събда, заслужате почти всичкото злато.
- Не, ще си го разделим поравно - леко усмивка премина през лицето на Ан.- Хайде да тръгваме към пещерата.Кел, провери тези трупове за нещо полезно преди да сме тръгнали.
Кел намери само няколко жълтици в джобовете на Грауф и нищо друго полезно. Тримата се запътиха към пещерата. Ан и Еланор бяха обвили ръцете си и тя беше положила глава на рамото му.След около час пристигнаха в пещерата-скривалище на Кел и Ан видя, че златото е много повече, отколкото очакваше. Разпределиха си го поравно, Кел взе всички провизии, които беше оставил в пещерата, тримата излязоха от пещерата и тръгнаха по пътя със спокойна и умерена крачка.
Слънцето блестеше приятно, вятърът галеше косите им, а листата шепнеха - не усетиха как мина денят. Когато вече стана съвсем тъмно, Кел предложи да легнат под едно дърво. Крадецът легна и заспа, а Ан и Еланор се разхождаха из гората прегърнати и усмихнати. Качиха се на едно дърво и се любуваха на пълната луна.Отидоха на една полянка и Еланор постави главата в скута на Ан, а той с нежност галеше ръцете й. Лунната светлина нежно милваше лицата им и ги осветяваше с мека сребриста светлина. Косата на Еланор беше дори още по-красива на лунна светлина .Останаха на тази поляна до изгрева, който беше много красив.
След изгрева, тръгнаха към Кел и като стигнаха до него, той все още спеше. Скоро крадецът се събуди и с усмивка каза, че малко хляб би му дошъл много добре. След като се нахраниха, поеха отново на път. Някъде по обяд Ан подуши нещо и започна да души наоколо из въздуха.
- Наблизо има лагер на гоблини, на север най-вероятно, усеща се по вятъра.- каза Ан като дъвчеше пръста си.
- Прав си - тихо каза Кел ,който също душеше въздуха.- Е,какво предлагаш да правим , Ан ?
- Тези същества са зли и сигурно правят много проблеми на пътешествениците и търговците, а и както усещам - прогонили са селяните. Не можем да говорим с тях, а дори и да ги подкупваме, няма да ни послушат. Гадно е, но трябва да ги избием. За добро е в крайна сметка. Ще минем през лагера им, те ще ни атакуват, ние ще ги избием и ще вземем всичко, което са откраднали от пътешествениците - победоносно заяви Ан.
- Нека да го направим, Ан - Еланор се усмихна ведро.- Хайде, да тръгваме.
Тримата се запътиха на север и след около половин час видяха гоблинския лагер. Гоблините бяха повече ,отколкото очакваха , но това беше даже още по-добре за тримата. Ан, Еланор и Кел изскочиха от храстите и се озоваха в центъра на гоблинския лагер. Глупавите дребни създания отначало не разбраха какво се случава, но като чуха предсмъртния вик на вожда си, от чийто гръб стърчеше една кама, моментално се окопитиха и всеки гоблин изтегли оръжието си. Дребните същества се впуснаха в дивашка атака. Ан се вряза дълбоко в редиците им - с двата си меча сечеше наред, Еланор с големия си чук отнасяше по два-три гоблина едновременно, а пък Кел забиваше камите си в гърлата на гоблините и те умирхаха моментално. Тримата много бързо се справиха с напастта и започнаха да претърсват лагера за полезни вещи. Откриха едни много полезни камъни, с които доста лесно се пали огън, имаше малко злато и няколкото гърмящи отвари. Кел взе отварите - той най-добре боравеше с тях.
- Е, предполагам вече се погрижихме за гоблините .Нека да се махаме от тук ,защото скоро ще е пълно с вълци. - Кел гледаше с ненавист мъртвие гоблини - той изобщо не харесаше расата им.
- Добре , ще продължим по пътя, докато не стигнем някое село.
Тримата тръгнаха по пътя и ходеха съвсем спокойно около половин час,когато Ан внезапно спря и сведе главата си надолу:
- Имам странното чуство, че нещо ужасно ще се случи. - Ан вдигна главата си и очите му бяха напълно отворени, сякаш в очакване на нещо непредсказуемо.
В следващия момент се чу силен пукот и пред тях се появи едно много странно същество. Ан мигновено се окопити и изстреля две стрели, които се забиха дълбоко в дясната ръка на съществото, което изпищя от болка. Еланор удари едното му коляно с чука си и то се огъна под странен ъгъл. Кел заби двете си ками във врата на съществото, което завъртя главата си към Кел и го ‘'изгледа'' с празните си очни ямки. То приличаше на човек, но вместо кожа имаше някаква слуз и очевидно болката не го спираше. Съществото беше немъртво и със сигурност беше дело на някой некромант. Еланор мигновено осъзна това и каза едно заклинание за унищожаване на немъртви и съществото се строполи гърчещо се на земята. Кел смаза с един ритник главата му и то спря да шава.
- Какво по дяволите беше това!? - Кел все още едва си поемаше дъх.
- Това същество беше немъртво, определено дело на некромант - прошепна Еланор.
- От това се страхувах...
- Какво искаш да кажеш ,Ан ? - Еланор беше озадачена.
- Ами преди една седмица получих видение - една фигура с черна роба и спусната над главата качулка, несъмнено некромант и около него огромна армия от немъртви, всички гледащи към мен ...
- Ан ... - очите на Еланор бяха широко отворени в изумление.
- Това не е всичко. На следващия ден в една пещера отрких тази книга, сякаш захвърлена от някой, за да я намеря. Ето я - Ан извади Тендемориума и го разтвори на страницата, на която най-често спираше погледа си - надписа ‘'Контрол над немъртвите'' стоеше в горния край на страницата и имаше една много интересна илюстрация, а под нея - инструкции за магията.- Контролът над немъртви ми се вижда ужасно труден, и ако наистина преследвачът ми притежава цяла армия, за вас ще е изключително опасно да пътувате с мен...
- Немътрвите нямат шанс срещу теб, Ан. С теб съм. Правиш ги на прах преди да успеят да замахнат даже.
- Никога няма да те изоставя, а при паладините съм научила много трикове за побеждаване на некроманти. Винаги съм с теб.
- Не очаквах това да са отговорите ви... мислех ,че ще ме изоставите. Всеки ме изоставя ...
- Ан, как даже можеш да си помислиш ,че ще те изоставим!? Без теб всичко щеше да е различно. Животът ми щеше да бъде много по-скучен.
- А моя можеше да свърши...
- Изумен съм от вас - Ан се усмихна широко. - Има само още едно нещо, което искам да кажа. Мисля ,че тази книга привлича немъртвите към мен, но има нещо в нея което ме кара да я задържам. Но много се застояхме тук ,хайде да тръгваме.
Ан прегърна Еланор и й прошепна на ухо, че иска за около час тя да ги остави двамата с Кел да си поговорят насаме. Еланор реши, че щом Ан го иска, значи така е най-добре и тя кимна одобрително.
Тримата продължиха по пътя си...