Забележка на автора: "Най-накрая се наех да кача втората глава. Писана е преди повече от година и ѝ трябва редакция. За момента обаче съм се концентрирал върху развитието на историята и редакцията не е на дневен ред."

Втора забележка: "Университетът наистина си взе своя дан... След година прекарана далеч от "писалката", се връщам с пълна пара..."

Трета забележка (и последна, обещавам): "Моля ви, не щадете критиката си!"

                Гимназия Агарта се ползваше с особена популярност. Тя бе една от дузината в Туруска, но известността ѝ надминаваше дори на тези в Лапис Лазули. Това се дължеше на факта, че в нея се изучаваха университетски дисциплини и като цяло учението бе на почит, а не отбиване на номер. Но всяка институция има своите проблеми. Неминуемо е...

                В учебниците по физика е написано черно на бяло, че светлината е най-бързото естествено нещо във вселената. Акуби Бишоу не можеше да бъде по несъгласен. Според него най-бързото нещо са група ученици чули последния за деня звънец. Точно от такава група той щеше да бъде безмилостно стъпкан. „Едни приключват учебния ден, но други просто не са били родени с късмет”, помисли си той, докато влизайки в стаята клечешката, избърсваше обувките си.

                Учениците от клас 12-А8 заеха местата си. Общото настроение беше видимо ниско. Едни лежаха на чиновете полузаспали, други слушаха музика в неуспешен опит да повишат адреналина си, а трети четяха комикси.

                Акуби беше отнесен още от самото си раждане. Винаги витаеше замечтано в облаците, заради което и често си патеше. Той погедна през панорамния прозорец право в небето. От както се помнеше, погледът му винаги бе насочен нагоре, към необятното и тайнственото. Небосвода, дневен и нощен, винаги го омайваше със своята уникална красота. Но сега небето беше покварено. Погледът на Акуби проследяваше очертанията на грамадните хексагони на планетарният щит. Архана, перлата на империята, никога нуждаела се от щит през хилядолетната си история, сега бе заменила вятъра за съмнителната защита на непроницаемото поле. В миналото арханите, водили множество кървави войни из сектора, никога не са изпитвали необходимостта от подобна крайна мярка, но от два месеца империята беше под атака. Мистериозна раса атакуваше изневиделица граничните светове и оставяше след себе си само разруха. Те не взимаха военопленници, те не се интересуваха от преговори. Те искаха тотално унищожение. На изпепелените планети бяха живели архàни, ондѐли, таробѝни, гмòли… Отношението им беше еднакво към всички - намираш ли се на повърхността на набелязана планета, умираш.

                В унеса си, Акуби нито чу звънеца за започване на час, нито усети кога съучениците му прекратиха мърморенията си.

                - Господин Бишоу! Господин Акуби Бишоу! - Тийнейджърът бе навлязъл прекалено надълбоко в своя унес, за да обърне внимание на крясъците на учителката си.

                Както гледаше хескагоновия небосвод, момчето усети нередност. Той придвижи погледа си, само, за да види как корицата на чисто нов учебник по математика лети към лицето му. Силна болка се разпростря по носа му.

                - Господин Бишоу, буден ли сте вече? - попита учителката със спокоен глас, сякаш нищо не се е случило.

                - Не по мое желание... - прошепна Акуби, достатъчно ниско, за да бъде чут от цялата стая.

                Акуби знаеше, че никога не бива да се шегува с госпожица Кусанаги, но остроумният отговор просто му се изплъзна от устата. Ученикът нямаше време дори да се извини, когато непоносима болка обзе цялата долна половина на тялото му. Болка, която го накара да изкрещи.

                - Не си градете илюзии. Само защото баща ви работи за правителството, не ви дава никакви привилегии - провлеченият, снобският глас на Кусанаги, можеше и караше всеки който го чуе, да намрази русата жена на момента.

                - Той има същите „привилегии” каквито и всеки един от нас! - ученикът стоящ до Акуби опита да защити приятеля си, но както той скоро щеше да разбере - безуспешно.

                - Теб не са ли те научили да не отговаряш на възрастен? Но все пак си Кейхатсу... От вашият род може да се очаква всичко. Най-вече неподчинение. - Гласът както и тонът на даскалката коренно се промени.

                - Неподчинение е по-добре от расизъм. - Не ѝ остана длъжен Хаю.

Стигнала до катедрата, Кусанаги замръзна на място. Тя се обърна към рижавото момче:

                - Кога точно решихте, че съм расистка? - Мекият ѝ тон, бе съпроводен от въпросително повдигане на веждата ѝ.

                Арханите бяха покорили и поробили четири цивилизации и расизмът бе присъщ на всички. Гневът, който таяха към не-арханите, бе вкоренен още от самото им начало. В миналото самите те били подложени на геноцид. Но с течение на времето, и най-вече с появата на рода Кейхатсу на политическата сцена, расизмът е бил избутан на заден план и осъден.

                Хаю се изсмя гърлено. Той беше готов да ѝ отвърне,но Акуби го сръчка силно в бъбреците. Разговорът трябваше да приключи, защото както рижавото момче се досети, той причинява повече болка на приятелят му, отколкото на учителката им… ако тя въобще беше способна на подобни чувства.

                След кратко мълчание, на централния монитор се изписа заглавието на урока - Диференциал. Хеби започна да предава урока на учениците, бавно, монотонно, без да се интересува какво им влиза в главите. Все пак не тя трябваше да доказва знанията си на изпита. Акуби побутна електронната си тетрадка и отново се загледа през прозореца, превръщайки минутите в мигове.

                - Господин Бишоу, бихте ли решили уравнението на монитора?

                Акуби погледна математическото уравнение което Кусанаги сочеше - e^(arcosh(cosec(x))). Само при вида на това „нещо”, тялото му пое нов курс. Нямаше и помен от спокойствие и отнесеност. Зениците се разшириха, жилите по врата изпънаха, а едра пот изби на мъхестото му чело. Кръвта бурно нахлу в главата, подпомагайки мозъкът да функционира на максимум. Чудо, трябваше му чудо. Акуби преглътна на два пъти, преди да усети, как някой го ръчка в гърба. Той леко се облегна назад, накланяйки главата си дискретно към появилото се „чудо”. Зад него стоеше червенокосо момиче. Тя, навела главата си, за да си прикрие устните си, му прошепна:

                - Тетрадката...

Акуби погледна екрана и пред погледа му започнаха да се точат следните редове: „Диференциацията е просто нещо. Даденият израз е малко объркващ на вид, но не е нищо сложно. Винаги започваме диференциацията отвън навътре. В даденият израз прилагаме вече учените техники за  диференциране на Е на степен Х, аркускосинус хиперболичен и  косеканс Х.” Акуби бе удивен. Не само, че това се наричаше „хакване на училищните компютърни системи(които са по-сигурни и от военните)”, забранено с наказание за изключване, но и абсолютно нищо не вдяна от прочетеното. Той преглътна и въведе следните редове в набързо скалъпеният чат: „Чудно! А сега кажи, какво по дяволите да отговоря!” Той едвам се удържаше от обзелото го напрежение, но за да задържи даскалката на дъската, каза:

                - Само секунда да направя финални изчисления…

                Екрана на електронната му тетрадка примига отново и се появи следното уравнение - (e^(arcosh(cosec(x))))*(1/((cosec(x))^2 - 1)^0,5)*(-cosec(x)cot(x)). Тийнейджърът приплъзна ръцете си по чина, издавайки силен скърцащ шум, а косата му буквално настръхна, защото появилото се уравнение бе по-сложно от това на централният монитор…

- Проблеми, господин Бишоу? Ако не можете да решите…

- Ще се справя! Просто се нуждая от малко време!

- Времето е лукс. Не всеки го има… - когато Хеби видя лицето на Хаю Кейхатсу, реши, че все пак ще е най-разумно да даде повече време.

                Акуби отново поиска разяснение, написвайки три прости думи: „Ти си луда…”. „Това наистина не е толкова сложно…”, опита се да го успокои червенокосата девойка, „…просто прочети следните думи: Е на степен аркускосинус хиперболичен от косеканс Х, умножено по едно върху корен квадратен от косеканс Х минус 1, умножено по минус косеканс Х по котангенс Х”. Акуби на момента прочете текста, предоставен от съученичката му, след което преглътна и затвори очи.

                - Не знам как, но съм сигурна ще използва пищов!

Хаю скочи на крака:

                - И как ще използва пищов, като всеки опит на който и да е ученик да преписва, винаги е завършвал с изключване?

Кусанаги забеляза момичето седящо зад Акуби. На лицето на учителката се изписа огромна усмивка:

                - Убедена съм, че няма да можете да повторите отговора ако отнема тетрадката на госпожица Уилоу, нали? - каза с ехидна усмивка Кусанаги - Всъщност, да ви изпитам на дъската?

                - Ще изпитате и мен! - Хаю вече гледаше даскалката си на кръв. Първият път номера мина, но за второ действие рискуваха прекалено много.

                - И-и мен! - Лаура Уилоу също се бе изправила. Но за разлика от Хаю обаче, тя цялата, облята в пот, трепереше.

                Това беше разковничето. Едното нещо, което накара мозъка на учителката да прищрака.

                - Какво ви става по дяволите!?!? - Кусанаги крещеше с цяло гърло - Готови сте заради един ондел да си развалите успеха???

                Ръцете на Хаю Кейхатсу със сила се забиха в чина. Лицето му бе почервеняло от натрупаният гняв.

                - Вас какво ви интересува, заради кого ще си развалям аз успеха? Ако не се лъжа, целият клас лентяйстваше! Само Лаура внимаваше в глупостите които бълвахте до преди малко. Отговорете ми защо винаги Акуби трябва да се доказва повече от останалите? Никога не сте карали някой от нас да го направи!

                - Тонът ви мина границите на всякакво благоприличие младежо! - извличайки и последните капчици воля, Кусанаги успя да си успокои гласа.

                - „Тонът” ми може и да не е благоприличен, но поне не е расистки! - Хаю скъси разстоянието между него и учителката - Излез от заблудата Кусанаги! Вече не живеем в миналото! Другите раси имат права. И едно от тях е правото да не бъдат накърнявани! Да не говорим за закона, който изрично забранява поведение като вашето в училищата.

                Ръката на Кусанаги сякаш имаше собствено съзнание. На учителите им беше позволено да удрят учениците леко, за да ги накарат да внимават, но даденото им право свършваше до там. Дланта ѝ полетя и шамароса с все сила Хаю през лицето.

                - Напусни! Ти също Бишоу! И ти Уилоу. Напуснете часът ми веднага!

Когато чу името си, сълзи избиха на очите на Лаура. Тя сведе глава и с бързи стъпки излезе от стаята. На празният коридор, момичето видя как Хаю и Акуби вече слизат по стълбите. Машинално, Лаура се запъти към момичешката тоалетна, затваряйки се в една от кабинките. Тя вече неспособна да сдържа сълзите си, започна тихичко да ридае.

***

                След учебните занятия, алуминиевата врата на дирекцията се плъзна в страни и в просторният кабинет влезна Хеби Кусанаги. Тя мина по пухкавият шарен килим и седна на мекият кожен фотьойл, при което потъна в него. Пред нея имаше стъклена маса на която бяха сложени кана с кафе и две чаши. Директорът, мъж с прошарена коса и сив смокинг, без да вдига поглед от монитора в който се беше вперил, проговори:

                - Не там. Този път ще седнеш на стола пред бюрото ми.

                Хеби преглътна, съзнавайки за какво беше повикана в дирекцията и пъргаво се премести.

                - Кусанаги - продължи директора с дълбок, измъчен от годините глас- обясни ми защо си проявила ненужно насилие над двама ученика и защо един от тях е бил ондел, а другият „Хаю“ - той натърти - Кейхатсу      .

                Хеби реши да не отговаря. В место това се вгледа в директора, позволявайки на малки капчици пот да се спуснат по полегатите извивки на лицето ѝ. След кратко мълчание директорът за пръв път откъсна поглед от монитора и я погледна право в очите. Той се замисли за момент и след което продължи:

                - Хаю Кейхатсу… мда. Няколко учителя са му вдигнали мерника. Той е напълно неконтролируем. Истинска напаст. Но знаеш ли, той е уникален. Той разбира нещата много по-добре от учител. Не ме разбирай погрешно. Пълен дебил е относно математиката, биологията и така нататък. Но той разбира. Той осъзнава света около себе си. Хаю сякаш е много по-зрял от всички нас. Дори и мен ме критикува. Но думите които използва, начинът по който ми ги натяква… те не са на ученик и още по-малко на дете. И ти, като всички останали възрастни се подлъгвате по хулиганското му поведение и буен нрав. И аз ще ти разкрия една тайна, която аз самият разкрих по случайност. Държанието на Хаю е фасада. Бъди внимателна около него, само това ще ти кажа. - мъжът се облегна в креслото си и прокара ръка през прошарената си коса - А сега относно Акуби Бишоу. И двама знаем къде е проблемът свързан с това момче. От както му преподаваш, ти сякаш си загубила понятие за това какво е да си учител. Твоят непрестанен психически тормоз е абсурден, морално недопустим, а да не говорим, че в конкретният случай и незаконен. Като учителка ти трябва да гледаш на всички ученици еднакво! Те са твоя отговорност, ти си тази която трябва да ги защитава от вреда, а не която причинява вредата... Хеби, не мога да рискувам. Ако Терак Бишоу повдигне обвинение срещу училището за причинени щети на сина му, това ще е краят. Ако беше Хаю, чудесно. До утре ще му е минало и ще бъде абсолютно забравил. Но Акуби… - Директорът въздъхна дълбоко -Нещата са наистина дълбоки… - той снижи глас - това, което ще ти кажа, да си остане между нас…

***

                Хаю погледна нервно часовника си и погледна по посока на училището. Двамата с Акуби се намираха в парка на гимназията. Онделът се бе излегнал в основата на вековният дъб, а пък рижавият му приятел нервно крачеше покрай пейката отстрани.

                - Къде се бави дявол го взел? - изруга Хаю и постави мощно десният си крак върху металната облегалка за ръце.

                - Ето го идва - каза мудно Акуби и се отпусна загледан в листата на дъба. Пролетта бе дошла рано в западната част на Евразия. Слънцето и топлината бяха дори още по нетипични за Туруска, който се намираше в долина.

                - К’во прайти бря знаменитустьи? - чу се гръмовен глас, който двамата приятели познаваха до болка.

                - Какво имаш предвид под „знаменитости”? - попита Хаю, който вече държеше новодошлият за яката. Това разбира се бе странно, тъй като рижавото момче бе опряло коленете си в стомаха на Стенли Брикуол, само и само да се задържи без да пада. Въпреки стандартната за арханите два метра височина, Стенли беше едно от изключенията стигащи рекордните три метра и единадесет сантиметра.

                - Има предвид, че вие двамата сте в устата на всеки ученик… Вие и също така от време на време чувам нещо за онази… Как ѝ беше името? Онази червенокосата?

                - Лаура Уилоу - измънка в просъница Акуби.

                - Соня, не те видях - Хаю извъртя главата си, така, че лицата им стояха на милиметри. Той се ухили широко и завърши хапливо - Не знаех, че вампирите са те пуснали да излизаш през лятото. - Този коментар винаги улучваше целта си. Соня се наежи и нанесе мощно кроше, запращайки рижавият си приятел на земята.

                - Ако сте приключили с коментарите си, предлагам да не губим повече врем - Соня плесна с ръце и пое към портата на двора. Хаю пръв беше залепен за нея, а Стенли, както беше свикнал, с бързо движение изправи Акуби на крака.

                Тъкмо бяха стигнали до портата, когато  Акуби съзря Лаура до оградата. Той побутна Хаю по тила, и направи движение с ръка, което ознаваше  „Имам малко работа, ще ви настигна по-късно” и отиде до червенокосото момиче.

                - Благодаря, че ми помогна със задачата, но най-вече благодаря, че се застъпи за мен.

Лаура вдигна поглед и замръзна. Зелените очи на ондела сякаш прогаряха нейните. Тя бе хипнотизирана от движенията,които черната му коса правеше под полъха на лекият пролетен ветрец. Момичето забеляза лекият мъх по лицето му. Той бе ондел, и една от характеристиките на расата му бе, че целите им тела са покрити с лека козина. Лаура забеляза, че развяващата се опашка, е покрита с гъста черна козина, но върхът ѝ бе снежнобял, като на пухкаво коте…

                - Ехооо… - Акуби размаха ръка пред очите на момичето - Добре ли си?

                Излязла от унеса си, Лаура преглътна.

                - Н-няма проблеми. Винаги съм готова да помогна - Детинска усмивка грейна на лицето ѝ, а ръцете ѝ инстинктивно се сключиха пред гърдите ѝ.

                - Както и да е - продължи Акуби. - От хората които познавам, ти си най-добрата по математика. Имаш ли нещо против ако те помоля да ми помагаш с уроците? Тая Кусанаги освен всичко останало, не може да преподава.

                Но Лаура не чу последното изречение. Умът ѝ отдавна не беше в училищният двор. Цялото ѝ тяло беше вцепенено, като че ли в състояние на летаргия. Изведнъж усети нещо върху главата си. Отне ѝ няколко секунди да осъзнае, че ръката на Акуби е върху нейното чело.

                - Имаш лека температура… Сигурна ли си, че си добре?

Лаура отвърна с единствената реакция на която бе способна - кимане.

                - Та, какво ще кажеш за частни уроци след училище? Ако трябва ще плащам - Акуби се засмя и я потупа по рамото, но не си и помисляй да вземаш като частен учител.

                - Н-не! Н-няма п-проблеми. - Червенокосото момиче преглътна и се изправи. Уви, на кръвта ѝ трябваше време да се върне в краката, в резултат на което коленете ѝ се подкосиха. Акуби я хвана и ѝ помогна да седне отново на оградата.

                - Благодаря! - каза онделът, след което добави - И да идеш на лекар… Я! Много красива плюшена играчка.

                Заради залитането, Лаура не усети кога един от плюшовете ѝ бе изпаднал изпод блузата ѝ. Акуби го вдигна и го огледа. Той приличаше на озъбена котка.

                - Това е Тахзски Амбор – поясни Лаура.

                - Боя се, че не ми е известно това животно.

                - Има хуманоидно тяло, издължена муцуна пълна с остри зъби, притежава уникална бързина, ловкост и пъргавина. Изключително опасен хищник.

                - И прилича на котка? – Акуби повдигна вежда.

                - Малко. Само в носа, ушите и очите.

Чак сега Акуби се сети от къде му е познато името и се плесна по челото:

                - Ти си от колонията Тахз!

                - Точно така. Сега ще може ли да си получа плюша. – Новата тема напълно измести старата от главата на Лаура.

Когато Акуби подаде плюшената играчка обратно на момичето и тя я докосна, ондела усети някаква странна искра да преминава през тялото му. Той се усмихна за последен път преди да се затича към входния портал.

***

                Туруска - градът порта. Това определение се бе запечатало в съзнанието на всички поданици на империята. Ако някой искаше да посети Лапис Лазули, то той трябваше непременно да премине през Туруска. Така е било, така е, и вероятно така ще остане завбъдеще. Нито една артерия, било тя пътна или транспортна, не водеше до великата столица на империята. Всички те водеха до Туруска.

                Слънцето залезе, давайки път на сребристият полумесец да застане на небосклона. Нощта, тиха и спокойна, бе рай за творците. Когато едни заспяха дълбок сън, други се пробуждаха за живот. На едни пръстите им бавно барабаняха по клавиатурата нижейки дума след дума, на други ръцете им в омаен танц оставяха цветни линии върху бялото платно, а трети тананикаха тихичко мотиви, които скоро магически щяха да се превърнат в шедьовър...      Вратата на бара се отвори с трясък. Шумотевицата от фучащи превозни средства и от забързани за някъде хора, се преплетоха с ритмите на музиката идващата от четири мощни колони. Хаю, Акуби, Стенли и Соня влязоха в задименото заведение и се настаниха в самият край, място което беше резервирано специално за тях. То бе любимото им, тъй като на масата на която сядаха всяка вечер, музиката се чуваше най-слабо.

                - Аку ньекой искъ пак да му срьитам задньикъ на Lavendum Race, да мьи пратьи текстуву съобщьениье! - злорадстващ, Стенли постави демонстративно телефона си на масата.

                Сервитьорката отговаряща за масата се приближи, за да вземе поръчката. Четиримата започнаха да изреждат коктейлите които желаеха. Абкохолите бяха едни от малкото запазени неща от старата земя, чиито репертоар сега бе обогатен от стотици нови видове, идващи от цялата империя. Соня винаги избираше първа. Тя, дали защото бе момиче, или просто силният алкохол не ѝ понасяше, винаги поръчваше коктейли със шампанско. Стенли пък от своя страна бе върл поддръжник на коктейлите с абсент - обичал зелено уж. Хаю предпочиташе тези с текила, а Акуби с уиски.

                - Извинете, имате ли необходимата възраст? - очевидно за всички, единствен Акуби изглеждаше все още малък. Тъй като столът прикриваше опашката му и светлината бе недостатъчна, в заведенията той винаги минаваше за арханец, както и всеки друг ондел. Друг е въпросът, че той наистина нямаше необходимата възраст. Момчето се изправи, позволявайки на опашката му да застане на видно място.

                - Възраст? Възраст? - повтори той, а в гласът му се четеше разочарование - Нима си мислите, че не знам за какво става въпрос тук? Единственото което искам е малък коктейл и уважение. Много ли е? Отговорете ми?

                - Н-не… - сервитьорката определено беше стресната. Явно току що почнала работа, тя не знаеше как да отреагира на ситуацията.

                Но Акуби реши да се позабавлява докато може:

                - Защо по дяволите не сложите на вратата „Тук не сервираме на ондели!”?

                Хаю побутна Стенли и му прошепна:

                - Като го знам какъв е като се напие, трябва да залепим тая табела на всеки бар в империята.

                Сервитьорката, готова всеки момент да се разплаче, измънка едно „Много се извинявам” и се затича към бара.

                - И кък ни тъ и срам бье? - Изражението на Стенли можеше да бъде наистина зловещо, когато пожелаеше - Кък мужа да са принизиш до такъвъ степьен бье... и то без дъ поискъш бизплатно мезье!

                Акуби не успя да отговори, прекъснат от Соня, която размахваше червеникава карта пред лицето му.

                - Шегата на страна, наистина това което направи не беше нужно.

                Сервитьорката, все още разтреперана, им донесе поръчката, след което бързо се изпари под претекст, че трябва да обслужва други клиенти.

                Като се изключи, че на два пъти Хаю и Стенли щяха да строшат масата заради детинщините си, вечерта на четиримата приятели мина в разговори и смях, напълно загубили представа за времето. И нито един от тях не разбра кога мистериозна фигура е влязла в бара и още по-малко, че е седнала на съседната маса.

                - Сервитьоооор! - крясъкът принадлежеше на силно пиян човек, но беше достатъчно силен, за да заглуши музиката - Донеси ми още една бутилка!

                - Някуй май ье имал кофти дьен! - каза Стенли оглеждайки се за източника.

                - Няма да повярвате! - извика Акуби, сочещ на масата до тяхната. Разположението на четиримата бе такова, че ако искаха да видят кого сочи онделът, трябваше да си извъртят вратовете до счупване.

                - Не е истина! Кусанаги? - Очите на Хаю бяха широко отворени, а изражението му, като поразено от гръм. - И още по-странното - Тя е кьоркютук пияна!

                Косата на Хеби бе вързана на плитка, разкриваща изцяло почервенелите и бузи. Очите ѝ шареха на всякъде, а по червената ѝ блуза имаше големи петна, вероятно от алкохол.

                - Извинете госпожо, но не пихте ли достатъчно? - сервитьорката, която преди малко беше наплашена от Акуби, сега си просеше нещо много по-ужасно.

                - Фиш кфо кукличке - Хеби удари силно по масата и като си вдигна ръката върху, стъклената повърхност стояха около хиляда арна - ше пия колкот си искъм! Ясно?

                - Н-но как ще се приберете? - сервитьорката просто си го просеше. Или пък ѝ липсваше тренинг?

                - Аз ще поема от тук, ако нямате нищо против? И наистина, не носете повече алкохол. Аз ще я закарам у тях. Познаваме се. - пачката с пари бе набутана в ръцете на момичето, а след това самата тя бе изтласкана  настрани.

                - Акуби, ти луд ли си? - Хаю беше тотално шокиран - Ти въобще мислиш ли? Защо не я оставиш да се оправя сама?

                - Хаю! Тя преди всичко ни е учителка! Вярно, може да ме мрази, но аз имам своя респект към нея, като преподавател. Светът в който  живеем е далеч от съвършен, но е единственият който имаме и аз отказвам да стоя безучастен към някой който видимо се нуждае от помощ!

                - Абье саму яз ли тъй си мисля или тоз образ Акуби се опита да философства?

                - Тихо Стенли! Акуби, ти най-много от всички трябва да я мразиш! Хаю го остави, но тази ксенофобка лази и по моите нерви и аз не бих си мръднала и пръста за нея. Защо ти?

                - Соня, може и да не се изразих достатъчно ясно, но схванахте основната ми идея! Ако няма да ми помагате, чудесно. Но поне не ми пречете. - след това Акуби хвана ръката на учителката си и се опита да я повдигне.

                - Остави ме на мира мръснико! - Хеби направи опит да замахне към Акуби, но заради алкохола, ръката и мина далеч от него.

                За изненада на ондела, Хеби изведнъж се изправи… на крака беше трудно да се каже, но поне бе в изправено положение.

                - Аре чешит. Да я закарваме у тях. - Стенли се усмихна на приятеля си. В усмивката му се четеше загриженост, повече за Акуби, отколкото за Кусанаги.

                - След като явно съм игнориран тук - Хаю с няколко бързи движения се оказа до останалите - нека я закараме у тях, колкото се може по-бързо и да се приключва. - Той бързо отмести масата, за да може другарите му, да я извлачат безпрепятствено.

                Работейки задружно, трите момчета успяха за отрицателно време да я изкарат от заведението. Те се намираха на тротоара, когато Хеби явно си върна достатъчно от съзнанието:

                - Пуснете ме долни певезници!

                - Правим го за твое добро Кусанаги - извика Хаю през зъби - имаш късмет, че те видяхме, преди наистина да те докопа някой перверзник! За това си трай!

                - Кейатсу, губиян както винаи. Не моеш ли да появиш дои капка уважение? Е все пак си Кейатсу… - Въпреки пияното си състояние, Хеби явно не беше загубила умението си да обижда.

                - Това преля чашата! Стенли, Акуби, пуснете я сама да се оправя! Като няма да оцени жеста ни, не заслужава помощта ни!

                Стенли я пусна, но само защото го засърбя гърба - нещо разбрано погрешно от всички и най-вече учителката.

                - Ами ти бе откъсан ондел? Няма ли да си махнеш киливите ръце от мен?

                - Защо по дяволите се държите така, госпожице Кусанаги? Какво съм ви направил, че ме мразите от дъното на душата си?

                - Съществуваш! Ето това ме вбесява! Ти и цялата ти гадна раса!

                Опашката на Акуби се изпъна, а козина по тялото му се наежи. Очите му от зелени, придобиха неестествен блясък, като на котка. Светлината от уличното осветление се отразяваше в тях и създаваше илюзията, че светят. Соня, Хаю и Стенли отстъпиха няколко крачки назад, и се приготвиха за бой, сякаш ей сега ще се наложи да се бият за живота си.

                - Смееш ли да го кажеш още веднъж, арханке? - гласът на Акуби бе различен. Той бе грубоват и наподобяваше повече ръмжане отколкото реч.

                - Да! Смея! И не си мисли, че ще ме сплашиш с тоя глас! - Акуби пусна учителката, която се олюля за няколко секунди, но успя да намери баланс и не падна.

                - Опитах се да бъда толерантен! Опитах се да разбера! Опитах се да търпя! Но всичко приключва до тук! - мощен рев, като от тигър изпълни нощта, точно преди Акуби да се хвърли срещу пияната жена. Дланите му се разпериха, разкривайки пръсти, завършващи с остри като бръснач нокти, готови да разкъсват плът. Точно преди да достигне целта си, онделът се озъби, разкривайки дългите си кучешки зъби, жадни за кръв. Дори козината по тялото му бе придобила различна окраска - тази на тигър.

                По късмет, точно преди Акуби да нанесе смъртоносен удар, Хеби хлъцна, което наруши равновесието ѝ и залитайки, тя спаси гърлото си, разминавайки се с леко одраскване по рамото си. Тази драскотина сякаш я изкара от алкохолния транс. Тя зае по стабилна позиция и се приготви да се бие. Соня преглътна. В ръкопашен бой срещу разярен ондел, арханите нямаха никакъв шанс. Единствено чрез технологията си те бяха успели да покорят тази, на пръв поглед дивашка раса. Но Соня, както Хаю и Стенли, все още не знаеха каква изненада им вещае съдбата. Нощта за втори път бе изпълнена с боен вик. Вик не беше точната дума, защото звукът наподобяваше съскане на змия. Очите на Хеби се измениха. Зениците ѝ се удължиха до две резки. Кожата и започна да загрубява, образувайки покритие от люспи. Лицето на учителката, обаче, бе пощадено от тази трансформация. Акуби нанесе втори удар. Решен да захапе гърлото на жената той скочи и затвори очи оголвайки за пореден път острите си зъби. Наистина той захапа нещо, но не усети кръв в устата си. Колкото и силно да стискаше, зъбите му не можеха да разкъсат това което бе захапал. Той отвори очи и видя, че това което бе в устата му е покритата с дебел слой люспи ръка на Хеби. Тя от своя страна нанесе мощен удар в диафрагмата на момчето, изкарвайки въздуха му.

                - Какво по дяволите е тя? - Устата на Хаю бе отворена в удивление. Отговор обаче така и не получи.

                Акуби се опита да забие ноктите си в лицето на Хеби, но тя вдигна ръката си и успешно блокира ударът му. След известно време на неуспешни атаки, ондела разбра, че учителката му всячески защитава единствените си слаби места - лицето и гърдите. Всяка друга част бе покрита от непробиваем слой люспи.

                - Приключи ли ссс игричките? - гласът на Кусанаги бе тих и провлечен, досущ като змия, а от алкохола нямаше и следа.

                - Те първа започвам! - Акуби атакува с нова серия от удари включващи зъби и нокти, но без резултат.

                - Време е да те науча на нещичко. Всссе пак сссъм ти учителка!

                За изненада на всички, устата на Хеби се отвори до смахнати пропорции. Четири змии на които не им се виждаше края се стрелнаха от гърлото й и се увиха около крайниците на ондела, разпъвайки го във въздуха. Пета змия се стрелна към гърдите му, несъмнено готова да влее отрова, директно в сърцето му. Точно преди острите като игли зъби на змията да достигнат целта си, Хеби изпищя, и змиите й се върнаха отново в стомаха. Странно същество бе захапало крака на русата жена. То имаше хуманоидна форма, бяла козина, издължена паст пълна с остри зъби и Акуби с ужас се сети, че това е тахзски амбор. Очевидно Соня бе достигнала до същия извод.

                - Това е невъзможно! Амбора живее при минусови температури в планинските региони на тахз…

                - Соня, спести ни лекциите! – ръцете на Хаю сияеха, готови за бой.

                - Не! Вижте тялото му!

Всички забелязаха татуировките, които прошарваха цялото туловище, заедно с крайниците на амбора. Изведнъж, животното отпусна хватката си и избяга, използвайки своята превъзхождаща мускулатура.

                Отърсила се от шока, Хеби направи опит отново да атакува, но Стенли нанесе два мощни удара – един за учителката си и един за приятеля си. Ударите на Брикуол винаги имаха способността да зашеметяват.

                - Достатъчно и двамата! - изрева Стенли - Време е за отговори! - въпросът ясно бе отправен към учителката му.

                Получили необходимата доза болка, двамата побойници възвърнаха предишният си вид. Акуби стоеше подпрян на изкривеният стълб, разтривайки бузата си, а Хеби, на колене, кашляше и разтриваше гърлото си.

                Хаю се приближи до нея и приклекна:

                - Това което направихте е нетипично за обикновен арханец или арханка. Само аристократичните родове могат…

                - Е, аз съм нетипична арханка, ясно? Сега се махайте оттук. Трансформацията разгради всичкият алкохол в тялото ми. Вече мога и сама да се прибера.

                Недоволен от отговора, Хаю вдигна ръка, но до тях достигна ужасяващ писък. Четиримата приятели се спогледаха и кимнаха в съгласие. Имаха да заловят опасен хищник.