Глезеното щъркелче

    ГЛЕЗЕНОТО ЩЪРКЕЛЧЕ

Сред дъбрави се гушеше китно забравено селце. Никой вече не го помни, баби и няколко старци доизживяват мирно дните си, а внуците все по-рядко се сещат за белосаните къщички, старата каменна църквица и порутеното школо. Само щъркелите всяка пролет редовно се връщат да излюпят и отгледат потомството си. Върнаха се и тази пролет - три червеноклюни и дългокраки двойки. Старите гнезда ги чакаха, недокоснати от времето, и отново приютиха рошавите им пилци. И това лято се излюпиха седем гладни пилета и пак огласяха пустите улички с гладно потракване на клюните.

Сред тях бе и Сръдко, последното излюпено щръкле в гнездото на камбанарията. Сръдко бе вечно гладен, разрошен и недоволен.  По-големите от него братя винаги го избутваха и първи поемаха с гладни човчици вкусните червейчета и дребни рибки. Сръдко се буташе, тракаше с човка и все се подсърдваше. Чак след като се нахранеха другите, идваше неговият ред и той се зарече, да не излита никога от гнездото, защото бил недохранен.

- Сръдко, време е да полетиш - приканваше го нежно майка му.

- Сръдко, виж какви тучни ливади, пълни с гущери и жаби има наоколо - подканваше го и баща му, още по-нетърпеливо.

Но недоволното щъркелче се инатеше и упорито отказваше да напусне гнездото, а братята и сестрите отдавна се рееха волно с големите щъркели и все по-рядко се завръщаха в родните гнезда.

- Глезения сърдитко пак трака гладен - си говореха врабците, свили уютни харлупки в клонестото щъркелово гнездо.

Времето минаваше, Сръдко не политаше и тревожната майка все му носеше храна в гнездото. И такаq докато един облачен септемврийски ден  ята щъркели се заизвиваха в сивото небе и приканваха с тракане останалите щъркели да се присъединят за дългата миграция. Роднините на нашия недоволен се издигнаха над родното гнездо. Само Сръдко, намръщен и недоволен, седеше в него и мърмореше:

- Никой не ме обича, изоставят ме и сам ще си умра!

Ятото се заизвива все по-високо и по-високо, стана по-голямо и отлетя там, където всяка есен отлиташе - на юг, на топло, на светло.

Останал самотен и неутешен, Сръдко се сгуши дълбоко, но гнездото вече не беше онзи уютен и весел дом; нямаше ги мама и татко, братята и другите щъркели не тракаха весело с човките си. Паднаха и първите капки дъжд, есента все повече клонеше към зимата, стана му студено и самотно. Тревожното щъркелче извиваше гушка и гледаше надолу, към купола на църквата, но не се решаваше да напусне гнездото. Една студена и мрачна вечер котаракът Мърк се запромъква тихо по покрива на църквата. Стар боец и разбойник, търсеше какво да похапне и забеляза самотния Сръдко.

- Кой си ти? - уплаши се Сръдко.  - Какво искаш?

- Аз съм си аз, Мърк, а ти какво правиш по това време в старото гнездо?

- Всички ме изоставиха, не искам да ги видя, нито да ги чуя! - подсърди се пак рошавия щърк. - Виждам, че идваш като моя съдба, ще ме изядеш ли?

- Да те изям? Че защо да те ям? Кокошките в дворовете са по-крехки от жилавото ти месо.

Уплаши се щъркелчето, плясна с криле, но нали не знаеше да лети и тупна на земята до камбанарията. Замаха с големите криле, но без особен резултат. Остана вцепенен така до сутринта, когато го намери добрия дядо Гошо. Взе го старецът, занесе го в къщичката си на топло до старото огнище, където играеха весели пламъчета. Баба Динка му нарони жълти зърна царевица и го отгледаха до пролетта.  А когато тя, пролетта, дойде, когато земята се стопли и дърветата радостно позеленяха, една слънчева утрин дойдоха ятата със щъркелите, майка му, баща му и всичките братя, лели и братовчеди на Сръдко. Той бе позаякнал под обичните грижи на старците, полетя и се присъедини към останалите.