Под зоркото ми наблюдение, " братовчедка " ми (която всъщност наистина ми е такава, но нямаме нищо общо) пренареди дрехите ми и оправи цялата стая. Добре се справях с печеленето на уважение. Точно реших да седна в скайпа и да се оплача на всичките си приятели от Варна на какво място съм попаднала, и леля ме извика за вечеря. Погледнах часа. Абе тея хора луди ли са? Седем часа е! Аз още нямам намерение да излизам, те за вечеря ми говорят...

- Може би ще дойда по-късно. Но едва ли. Какво има за вечеря?

- Супа топчета за предястие и кебапчета за основно ястие. - след тези думи на леля ми тотално се отказах да ям.

- М... За десерт?

- Хм, не сме мислили. Има магазин наблизо. Ако искаш, иди да купиш нещо.

- Нямам желание да обикалям тоя тъп град в търсене на магазин.

- Но той е на две крачки, хем ще опознаеш квартала.

- Слушай, лельо. Това не е квартал... Това е просто улица, с бедно население и глупави старомодни блокове. Ако на това казвате квартал, елате във Варна.

- Ох, добре. Добре. Ще пратя Тина за десерт. Но да знаеш - вечерята е задължителна за всички и започва в седем. В осем заключваме апартамента и не се отключва, докато не тръгнете за училище.

- Осем?! Училище?! Вие наистина сте луди! Не мисля да излизам по-рано от девет!

- Но нали вечерният час е десет, какво ще правиш за един час навън?

- Вечерен час... Хаха! Сега, моля те... Лельо... Излез от стаята. Няма да вечерям в седем и няма да се прибирам в осем. Отсега те предупреждавам.

- Ще видим.

Леля излезе. Досадна старомодна жена. Къде си мисли, че живее? В каменната епоха ли? Хаха! Да си мисли, че някой спазва вечерния час... Ето защо съквартирантката ми е толкова задръстена.

След петнадесет минути баща ми дойде, намръщен и с лош поглед.

- Веднага идвай за вечеря. Леля ти ти е много обидена, че не си уважила труда ù.

- Моля? Wtf... Труд. Супа топчета и кебапчета? Тя знае ли, че съм вегетарианка?

- Откога?

- От сега. Защото тук имат изкривено понятие за храна. Предпочитам да ям броколи и зеле, моркови и домати пред тези буламачи.

- Каквото искаш прави. Но да знаеш, нарушаваш реда и спокойствието на цялото семейство.

- Не съм дошла тук по своя воля, за Бога! Ще се държа отвратително, за да подхождам на къщата и обитателите ù! А сега ме остави, досадник!

- Оставям те. Без пари и излизане цяла седмица.

- Пф, имам си пари. А за излизането, не че има къде да ходя в тоя забутан град, и без това.

- Както решиш. Чао. - и баща ми още по-ядосан се запъти към стаята за хранене, която ми беше трудно да нарека трапезария, защото там имаше само една маса и шест стола. Бяхме осем човека и имаше два допълнителни, разтегателни стола. За риболов! Това семейство е трагично!
Започнах да се обличам в осем, когато леля заключи. Над уникалната ми рокля и почти прозрачен клин навлякох някакви стари дънки и тениска от по-миналия сезон, която даже не знам какво търси в куфарите ми. Така де, вече в подобието ми на гардероб. По-скоро шкаф.

- Да знаеш, че няма начин да излезе. Ключът е в мама винаги, дори когато спи. А през прозореца е доста високо и ако искаш, рискувай. - чух глас зад себе си. Съквартирантката ми, Тина.

- Оо, мерси за съвета. Толкова много ми помогна. Сега със сигурност няма да изляза. - казах иронично аз и се загледах в серията на Семейство Симпсън, която си бях пуснала за близкия половин час.

Тина дойде до мен и очевидно искаше да започнем някакъв разговор, но аз се обърнах още повече, за да разбере, че нямам желание да разговарям с нея.

- Моля те, ако ще излизаш, вземи ме. Не съм излизала късно никога! Всъщност, дори на рождените дни на приятелките ми вечерният ми час е най-късно десет. А съм на четиринадесет! Моля те! Знам, че започнахме зле, но... - започна с обясненията и молбите си Тина.

- Щом за четиринадесет години не си избягала и не си се бунтувала през живота си нито веднъж, какво момиче си ти, за Бога? Загубенячка.

- Знам, че изглежда странно, но по принцип не искам да нараня или притесня майка или татко. Те толкова много се грижат за мен...

- Млъкни, гледам сериал. И това е толкова тъпо... Не, няма да те взема. Хаха!

- Ох, но... Обещавам, че ще те слушам!

- Точно затова няма да те взема. Щом майка ти надуши, аз съм на мушка. Не, мерси. Бягам, но бягам сама! И всичко тук правя сама, ясно?

- Оф, ясно.

Към девет проникнах тайно, с взлом в спалнята на леля и свако. Спяха, хъркаха... Ужас, няма да коментирам. От шок едва взех ключа от нощното им шкафче. Толкова са глупави и предвидими. Излязох тихо, почти невидимо, заключих отвън и взех ключа със себе си, против бъдещи проблеми.

Навън нямаше жива душа. Поне в този квартал. Беше ужасяващо, празно. Вървях без посока, не знаех накъде е възможно да има хора. След десетина минути лутане видях някакво момиче. Най-накрая!

- Накъде е центъра на тоя тъп град?

- Рофл, не знаеш ли?

- Рофл?! Ам, не не знам. Не съм тукашна.

- Личи си. - каза момичето, като оглеждаше лъскавата ми дискотечна рокля и полу прозрачния ми клин. - Днес няма дискотека, защо си облечена така?

- А как да съм? Излизам навън, за Бога. Ще купонясвам!

- Къде, на кафе ли? Защото единствено там можеш да отидеш.

- Поне бар няма ли? Клуб?

- Има бар. Там отивам. Но както виждаш, съм облечена нормално.

Огледах я.

- Наистина ли така се обличате всички тук?

- Да. А ти си?

- Не те интересува.

- Ей, надувке. Успокой топката. В Елхово си, откъде си... Няма значение. Вече си в село, свиквай. И ако искаш да намериш и един приятел тук, не се отнасяй така с хората. Центърът е натам. - посочи момичето и си тръгна.

Реших да я следвам. Бръкнах в чантата си. Дънките и блузата бяха там. Хм... Май наистина е добра идея да се преоблека. Дори те са свръх модерни за това място. Седнах на пейката зад входа и набързо смених дрехите си. Запътих се натам, накъдето ми беше посочило момичето. Видях някаква осветена улица. Но тясна. Нима това беше жалкия, мизерен център на този град?

Вървях две минути и стигнах до края на улицата. Да, явно е това. Видях някакво момче.

- Аа, извинявай. Къде е барът?

- Не си тукашна, нали?

- Ох, пак ли съм прекалено модерна?

- Не, просто да не знаеш бара... Хаха ! Ела с мен, ще ти го покажа.

- Не се доверявам на непознати. И не ми пипай чантата!

- Хаха, наистина не си тукашна. Ей там е. Отивай.

Тръгнах мълчаливо. Видях някаква врата. Отворих я. Потърсих човек, който да ми иска вход, но не видях. А би трябвало барът да работи. Все пак момичето отиваше натам. О, ето я!

- Хей!

- О, пак ли ти? Как се ориентира?

- Питах един-двама човека.

- Коя е тая? - започнаха да питат почти всички от компанията ù.

- Тая си има име. И не, няма да го разберете. Къде се плаща за вход?

- Рофл! Тук не се плаща. Не сме столицата.

- Не съм оттам!

- Няма значение, ако искаш, седни при нас. Не говори добре за тебе да седиш самичка тук.

- Добре. Но момчетата са много нагли тук. - при което повечето ме изгледаха странно, явно не вярваха, че са такива. - Позволявате си много. Едно момиче трябва да се ухажва, не да я опипваш, глупако! - викнах на момчето, което разпознах от входа, когато обърках вратата.

След няколко часа разговори и пиене се прибрах. Чудесно, никой не е усетил. Дванайсет часа. Отидох тихо в стаята си, легнах на мизерното си легло, и унесена в мисли, заспах.

Следва продължение... ;d