Годеж

ГОДЕЖ

   Ще и́ каже: „Обичам те, както никога не съм обичал и както никога повече няма да обичам, но не мога да се оженя за теб. Прости ми! Не знам как ще живея без теб, но не искам да те лъжа и да храниш празни надежди. Казват, че времето лекува. Не вярвам.”

   Седи в  широк, удобен фотьойл. Наредили са масите пред заведението, направо на площадката пред бистрото. Приятно е. Слънцето прежуря, фонтанът изхвърля блестящи струи вода към небето, гълъби се къпят и пърхат с крила.

   Тя е дванадесет години по-голяма от него. Но е най-прекрасното нещо в живота му. Неописуемо красива, добра, умна… Съвършена! Обича я от цялото си сърце. Но как да и́ предложи брак?! Дванадесет години е по-голяма от него! Може да му бъде майка! След двайсет години ще бъде…

   Купил е годежен пръстен, но след всички размисли и най-вече увещанията на майка му и баща му, е решил да не я лъже повече и да и́ каже, че не може да се ожени за нея.

   Няма да му казва, че е знаела; че продавачката в бижутерския магазин и́ е приятелка. Ще се направи на изненадана. Много мисли. Той е прекрасен, най-хубавото нещо в живота и́! Сигурна е, че ще бъде грижовен баща, любящ съпруг... Но го вижда как се разкъсва от съмнения, върти се, лута се като слепец и не знае коя е вярната посока. А и тя самата... Ще му каже: „Обичам те, Слънчице, както никога не съм обичала и както никога повече няма да обичам, но те моля да изчакаме малко! Трябва да бъдем сигурни! В края на лятото... ако все още ме обичаш...” 

   Вижда я на отсрещния тротоар. Усмихва се, маха му с ръка и се затичва към него. И той става и тръгва към нея. Колко е нескопосан! Кутийката с пръстена — малка, сребърна, превързана със синя копринена панделка — изпада от джоба му и се изтъркулва до кошчето за боклук, в края на тротоара.

   А тя... Не вижда ли, че светофарът свети червено?! Не вижда ли колата, която връхлита?! Чува писъка на спирачки и глухия удар.

   Струйка кръв се стича по любимото лице. Държи я в скута си, целува я, плаче…

   Тя отваря очи, но не гледа към него, а някъде в небето, в клоните на цъфналите кестени:

   — Обичам те!

   — И аз те обичам, любов!

   — Студено ми е!

   Притиска я към гърдите си, обсипва я с целувки:

   — Ето, дойдох да ти кажа… На колене стоя и те моля… Чуваш ли?

   Главата и́ клюмва.

   — Дойдох да ти кажа… Ето, виж!

   Търси кутийката с пръстена в джоба на сакото, но се сеща, че тя е до кофата за боклук...

   — Моля те, стани моя жена! Моля те... купих ти пръстен... Обичам те!

   Разбира, че е мъртва, но продължава да и́ говори:

   — Върни се, любов! Върни се! Поне за миг… Не искам да живея без теб!

   Защо слънцето прозира през косите и́?! И небето е над нея! Студено му е. Ръцете и́ го обгръщат. Образът и́ е леко размазан... Облакът се разсейва... Не тя — той лежи на паважа, а тя е над него и му говори:

   — Не умирай, любов! Не затваряй очи! Не говори! Само ме гледай! Виждаш ли?! Разбираш ли колко много те обичам?

   Чува вой на сирена.

   — Не затваряй очи! Гледай ме! Давам ти моя живот. Не го искам без теб. Не искам да живея без теб!

   Клепачите му тежат. Значи не тя, а той... Ще умре ли? Защо цветовете на кестените не са бели, а червени?! И листата са червени... и небето...

   Усеща устните и́ върху своите, после върху клепачите. Отваря очи. Стои до него и се усмихва. Грее от щастие. Поглежда нагоре — небето е синьо, листата — зелени, цветовете на кестена — големи, бели гроздове. Сънувал е! Заспал е, докато чакал!

   — Беше задрямал. Прощавай! Не се сдържах. Сънувал си нещо. По лицето ти се стичаха сълзи.

   — Да, сънувах.

   — Нещо лошо ли?

   — ... Не, беше прекрасно! Сънувах, че сме мъж и жена. Че държим нашите две деца за ръце и вървим по алеята... вървим през живота... щастливи!

   Една сълза се стича по лицето и́. Слага ръка върху неговата.

   Той взема ръката и́, целува я и застава на едно коляно пред нея.

   — Реших, моя любов, да те помоля... Ето, купих ти пръстен...

   Търси го в единия джоб на сакото, после в другия... Не го намира. Ужасен поглежда към улицата и вижда малката сребърна кутийка, със синя копринена панделка, накрая на тротоара, до кошчето за боклук.