Всичко свърши. 
      Погребах мисис Елън  два дни преди края на годината. Равинът каза молитвите си в притихналата синагога. Десетина човека  я изпратиха   в последният й път. Вървяхме бавно  и  мълчаливо. Снежинките се въртяха като пеперуди и се сипеха по очите ни. Бях като черен гарван в тази белота. Изглеждах нелепо… Затрупаха новия гроб...Белият сняг искреше от чистота. Мисис Елън изчезна под земята...Една голяма буца заседна в гърлото ми. Не можех да преглътна. Нещо се счупи у мен...беше ми празно...
    Има те…няма те… - мислех си аз, а от очите ми извираше мъката. Щеше да продължи животът за живите, а там в гробищния парк оставаше жената, която обичах като родна майка. Бях отчаяна. И много самотна. Като насън пристъпях по ледената земя. Не помня ръцете, които ме подкрепяха, нито лицата, които ми говореха…нищо не помня.
    Мисис Волц  се въртеше около мен. Отидохме у дома, раздадохме кашерна храна  и  гостите си тръгнаха. 
         Изпратих и мисис Волц, а после се строполих уморена на дивана. Бях изцедена като лимон. В главата ми беше пълен хаос. Мислите ми кънтяха в тихата къща.

        Как ще се справям сама?  Какво ще правя?

      Усещах огромна пустота. И страх…  Очаква ме бъдеще, което нямаше да е никак розово. Но трябваше да завърша колежа след няколко месеца. Това като първа точка за сега.
        После ще му мисля…
 Отворих една бутилка с коняк и си сипах половин чаша. Изпих голяма глътка, която ми пригори гърлото и се разля като горещо олово в стомаха. Стоях сама в къщата, в очите ми плуваха сълзи и се стичаха по страните ми. Плачех…Бях объркано и уплашено момиче, без родители и роднини, без приятели, без някой на който да се уповавам. Свих се на кълбо, потънах в обятията на съня.
………………………………
    Седмица след погребението телефонът в къщата иззвъня. Обади ми се адвокатът на мисис Елън и ме покани да отида в кантората му. Аз очаквах този разговор. Правех планове да продам къщата, след като я наследя. Не можех да остана тук, нищо не ме свързваше  с  Орландо. Исках да остана  в Джаксънвил или  да отида в Савана, но близо до океана. Щях да си купя апартамент и да потърся работа след колежа. 
      Облякох се скромно и се запътих за адвоката. Кантората му се намираше на главната улица, в шикозна сграда. Във фоайето имаше няколко акварела в убити тонове. Кабинетът му излъчваше мирис на пари и преуспялост. Вътре имаше масивно орехово бюро и шкафове, изпълнени с книжа, а столът му беше солиден като табелата пред кантората му.
-    Здравейте, мис Алис. Моите съболезнования за мисис Елън – ръкува се той с мен и ме настани в креслото срещу него.
-    Благодаря.
-    Ще желаете ли чаша чай или кафе?
-    Да, моля чаша чай.
       Дотърча секретарката му, младо и хубаво момиче, което донесе чая. Адвокатът не бързаше да говори, а аз изгарях от нетърпение да разбера освен къщата, какъв ще е авоарът в банковите сметки. До колкото знаех, моето приемно семейство не беше бедно. Разбърквах чая с лъжичката, а сърцето ми тупаше притеснено. Правех се на спокойна, но очакването ме изнервяше. Исках да свърши час по – скоро.
    Адвокатът се прокашля и запали пурата си. Хвърли ми един мрачен поглед. Отвори някакви папки, запрелиства  документи. Зачете. Аз слушах. После изплю камъчето… всичко е завещано на синагогата…аз оставах без пукната пара. Трябваше да напусна къщата, наречена мой дом до края на седмицата. Имах два дни да си взема нещата и да  освободя къщата. 
        Ахнах от изумление, ръцете ми се разтрепераха… Изпуснах чашата, която се разби с трясък на теракотения под. Възцари се тишина. Не чувах думите му, че много съжалява…тръгнах си.
    Вървях из снежната улица, тътрех крака без посока. Обиколих из квартала, после се прибрах измръзнала в къщата. Ръцете и краката ми се бяха вкочанили от студ. А сърцето ми– вледенено. Стоях като истукана в хола и не можех да проумея ситуацията…Всеки нерв от тялото ми затрептя от тревога.
  Питах се…
 Защо? Защо мисис Елън постъпи така с мен?  Кучка…гадна еврейска кучка…
   Търсех отговор… нямаше кой да ми отговори…Наричах я с най – лоши имена, тропах с крака, но не ми минаваше. Ставаше ми още по- зле…
 Обземаше ме  дива ярост. Грабнах  най – ценната ваза на мисис Елън и я запокитих към стената. После отворих шкафа с порцелана и кристалите, хвърлях и трошах всичко, което ми попадна пред погледа. Бях изригнала като бутилка газирана вода – бушуваща и кипяща. Исках всичко да помета, да разсипя и унищожа цялата къща.
    Втурнах се в стаята й. В нощното й шкафче намерих гривна и обици с перли. Прибрах ги. Бижутата й ги нямаше. Беше ги оставила в банков сейф. Рових из гардеробите да открия нещо, но уви…още повече кипях…нямаше нищо ценно.
   Трябваше да се измъкна от това място, което мислех, че е бил моят дом. 
  Взех си малкото вещи в два куфара и се качих в таксито. Не погледнах назад. Нищо не ме свързваше  с тези години, прекарани тук  и с тези хора, които ме бяха предали. Свивах юмруци в черните си копринени ръкавици.
   Синагогата, синагогата е  виновна…Тя ги беше омотала в мрежите си.  А те глупаците си мислеха, че ще има изкупление за греховете им…

   Ядосвах се на всичко еврейско - на вярата им, на езика им, на бога им...и най - вече на храма им...синагогата. Тя ме беше унищожила. И аз трябваше да я зачеркна.

          -Хайде, Алис, стегни се… Мазел 

тов ! / добър късмет/  - ми каза мисис Волц  на изпроводяк.

 И   аз й повярвах ...

      Беше време да започна нов живот. И да променя съдбата...
……………………………………..

        Продължава…….