Когато се роди Добчо Джуджето беше нормално дете. Някъде към третата година растежът му започна да забавя. Лекарите поставиха диагноза нанизъм и настъпиха тежки дни за семейството. Няколко месеца по-късно неговият баща изчезна и повече никога не се обади. С много трудности и лишения майка му – Елка успя да го отгледа. На ръст достигна близо метър и може да се каже, че с правилните черти на лицето беше симпатичен. Щом се появеше някъде, предизвикваше усмивки, а и той самият не спираше с шегите. Най-вече към себе си. “Аз никога не ходя в детската библиотека, защото след мене все оглеждат за Снежанка”. Това, което го отличаваше не беше само ръста, а голямото сърце, с което надминаваше другите хора. 
     Един ден след училище видя на улицата боядисано с боя в червено кученце. Без миг колебание свали колана от дънките, направи повод за Реди, както по-късно го нарече и се прибра вкъщи. Елка щом видя това, викна от врата:
-    Добчо, сине, до кога ще ми водиш най-различни животинки у дома? Преди месец гълъбче със счупено крило, онзи ден коте с ударено краче, а сега и това странно куче. 
-    Мамо, не можех да го оставя. Някакви лоши деца виж как са го боядисали. Трябва да помогнем на Реди. Така ще му казвам. А Петьо обеща да осинови котето.
-    Синко, ние не можем да помогнем на целия свят.
-    Така е мамо, но аз не искам да помагам на целия свят, а само на тези, които имат нужда. 
 Такъв беше Добчо. Често получаваше подигравки, заради ниския си ръст от децата. Друг на негово място, щеше да се озлоби и затвори, но не и той. Приемаше всичко с усмивка и с позитивизъм минаваше през изпитанията, които му поднасяше живота. Имаше и още нещо, с което се различава от останалите – лекотата при ученето на езици. Докато завърши училище усвои самостоятелно пет езика и учудваше всички със знанията си.
     След абитуриентския бал пропусна казармата, поради недъга и тръгна да търси работа. Навсякъде, където опита му отговаряха, че е неподходящ за обявената позиция. Веднъж негов съсед го посъветва да опита в цирка. Там намери своето призвание. Роди се клоунът Доби, но всички го знаеха като Джуджето. Хората харесаха и аплодираха изявите му още от първото представление. Тогава директорът на цирка извика старият клоун и отсече:
-    Бобо, вече Доби ще е новия клоун. Ти не си толкова забавен и ще отидеш да гледаш нашите животни. 
Така Джуджето без да иска спечели голям враг, който търсеше начин да го злепостави и изгони. Всеки знае, че и най-големият исполин може да бъде победен с коварство и измама. А какво остава за едно джудже. Няколко години по-късно Добчо се сприятели с касиерката на цирка, не 
особено красива и пълна жена. Случи се така, че изнасяха представление във Варна през летния сезон. Имаше много публика. Палатката на цирка се пукаше по шевовете. Директорът доволен потриваше ръце. Касиерката прибра парите в касата, но забрави да вземе ключа и отиде на разходка с Добчо. Бобо чакаше точно този момент. Отвори касата, взе парите и ги прибра под дюшека на Джуджето. До вечерта целият цирк говореше само за кражбата. Полицаите започнаха претърсване първо от караваната на Добчо и набързо намериха  цялата сума. Въпреки неговите опити да се защити, никой не му повярва. Отведоха го в Полицейското управление. После набързо го осъдиха на пет години и така завърши цирковата му кариера. В затвора също стана любимец на всички. Все пак е голяма рядкост да се види джудже крадец. След като излежа присъдата се прибра в родния Караново. Опита да намери някаква работа, но никой не искаше бивш затворник. А и кризата беше повсеместна, особено в малките градчета. И остана вкъщи с майка си и нейната малка пенсия. Елка не можа да преживее това последно премеждие и се поболя.
     Беше понеделник, когато се наложи Джуджето да вика Спешна помощ. Майка му се задушаваше и само отваряше уста като риба на сухо и махаше с ръка в леглото  В болницата се оказа, че здравната каса е намалила средствата за сърдечни операции и пациентите сами трябваше да доплащат разликата. Поискаха от Добчо три хиляди и петстотин лева. Това бе непосилно не само за него, а и за много хора. Той все пак опита да намери  отнякъде пари, чука на много врати, но никой не му помогна. Ала как да дадеш на безработен такава сума? След една седмица Елка почина.
    Всеки човек има някакъв инстинкт за самосъхранение. След всяка подлост или предателство се откъсва частица от сърцето и продължава напред - по-лек и по-безчувствен. С Джуджето не беше така. Житейските несгоди правеха сърцето му още по-голямо, защото нищо не оставаше след себе си. Не можеше да мрази и неговата любов, направи сърцето толкова огромно, че вече трудно можеше да живее с тази тежест. 
     След погребението на майка си Добчо се озова на гарата. В очакване на експрес “Слънчев бряг”. Реши да направи едно последно пътуване и то да бъде достоен финал на целия изпълнен с перипетии живот. На перона се оглеждаше елегантно облечена дребничка и слаба японка. Той я забеляза, в друг момент сигурно щеше да се усмихне, а можеше и да я заговори. Ала вече нищо не го интересуваше. Мислеше само къде сбърка и защо така се обърка животът му. След миг се чуха писъците на японката, която викаше за помощ: “ Тhief, thief .... Help!¹”. Някакъв мургав младеж беше грабнал дамската чанта на жената и се опитваше да избяга. Хората гледаха безучастно като на кино, случващото се пред тях. Само Джуджето без да се замисли, подложи крак и препъна крадеца. После грабна чантата от неговите ръце и докато погледне към японката, ония вече беше офейкал. Жената се усмихна, поклони и заговори: 
-    Thank you sir! Apparently good people are not done. Do you speak English?²
-    Please, Miss.  I speak English, but I did not do anything special – мъжът с лекота поведе разговора.
-    My name is Hanaye and I'm from Japan.
-    My name is Dobcho and I'm from here.
   Двамата се поклониха и едва сега джуджето забеляза колко е нежна с порцелановата си кожа, а жестът, с който отмяташе дългите кестеняви коси беше толкова очарователен. Вгледа се в очите ѝ и потрепна. Някъде в дълбините на черното, сякаш видя себе си. 
    Разговорът им продължи непринуден и забавен. Тя разказа, че е решила да обиколи малко известни исторически забележителности в България, за да издаде книга в Япония. Имала с нея преводач, който се почувствал зле и бил приет в болница. Сега търсела да наеме някой друг.
    След известно време мъжът и жената тръгнаха заедно към града. Минаха покрай едно вишнево дърво, което наскоро беше цъфнало. Подухна лек пролетен ветрец и посипа косите на двамата с розови цветчета. Те се засмяха на това естествено украшение.  Красотата, дори когато мислим, че умира, продължава да бъде красива.

___________________________________

¹ - Крадец, крадец ... Помощ!
² - Благодаря ви, господине! Явно добрите хора не са свършили. Говорите ли английски?
   - Моля, госпожице. Говоря английски, но не съм направил нищо особено. 
   - Името ми е Ханае (цвят) и съм от Япония.
   - Моето име е Добчо и съм от тук.