Топчо и Малчо са две камъчета, живеещи на съседни хълмове. Те били най-добри приятели. Топчо бил кафяво-бял с почти правилна кръгла форма, а Малчо, макар и доста по-голям от приятеля си, бил най-малкото камъче в семейството. Всеки път, когато двамата решили да излязат заедно, просто се търкулвали надолу по хълмчетата и  оставяли равната част между тях да убие скоростта им.

  Един ден двамата решили да предприемат едно малко пътешествие до най-близкия град, за да видят как живеят другите от техния вид. Двамата се качили до дома на Топчо, защото бил точно на върха на хълма, и не след дълго се пуснали надолу, но този път по „забранения път”. Родителите им изрично забранили да ползват този път, понеже можело да се удавят в реката, намираща се по пътя надолу. Но двете камъчета дори не знаели за тази опасност.

   Те се търкаляли надолу толкова бързо, че дори не видели кога са прескочили рекичката, която всъщност се била оказала доста по-плитка от това, което им разказвали родителите. Продължили надолу през една полянка, която се оказала доста труден маршрут за такива малки същества, но скоростта отново им помогнала да преминат с лекота.

   След близо час търкаляне Топчо и Малчо се озовали на една улица, която всъщност се оказала главната в града. Двете камъчета решили да се поразходят преди да поемат обратно нагоре. Двамата заподскачали по тротоара докато покрай тях се движели автомобили. Малко по-надолу срещнали едно малко черно камъче, което седяло на бордюра и плачело. Топчо проявил любопитство и отишъл при нещастния си сънародник.

-         Здравей, защо си толкова тъжно? – попитал го Топчо.

-         Не… не искам да отивам там. Още съм малък и не искам да умирам.

-         Но защо? Къде ще ходиш? Какво е станало? – попитал загрижено Малчо, докато неуверено подскачал напред.

-         Виждате ли онази купчинка камъчета? Аз трябваше да бъда сред тях, но със семейството ми решихме да се спасим и се пуснахме надолу. Всички щяхме да станем част от асфалта, по който се движат всички коли. Но родителите ми нямаха този късмет. Един великан с голяма лопата  видя, че се търкаляме и ги хвана, после ги хвърли в онова голямо нещо, което се върти. После то ги изсипа и повече не ги видях. Сега са някъде на улицата и колите ги мачкат. Останах самичко. Няма къде да отида. - обясни им малкото странно камъче.

-         Можеш да дойдеш с нас. Ние сме от онези два хълма, – Топчо посочил някъде в страни – Ще се грижим за теб.

-         Може ли? Наистина ли?

-         Да наистина, нали Малчо? – попитал Топчо своя приятел.

-         Да, добра идея! Впрочем това е Топчо, а аз съм Малчо, приятно ми е.

-         Аз съм Мърльо! Радвам се да ви видя, момчета. Кога тръгваме ? – казало странното черно камъче и се усмихнало чаровно.

-         Ами мисля, че е време да се връщаме! – казал Малчо.

  Трите камъчета заподскачали обратно нагоре по хълма. Скачали, скачали и стигнали в огромната поляна. Започнали да се лутат като в лабиринт. Не знаели накъде да подскачат. Лутали се насам, натам, а високата трева допълнително затруднявала видимостта. Изгубили близо час, обикаляйки в кръг, който ставал все по-дълъг и по-дълъг. Тогава Мърльо забелязал малката рекичка и споделил с останалите какво е видял. Топчо веднага си спомнил разказа на родителите си, и как не можели да минат през нея, понеже била твърде дълбока, а камъчетата не били способни да плуват. Всички се отчаяли. Помислили, че ще останат в полето завинаги. Но тогава забелязали един дънер, който водата носела със себе си надолу по течението.

-         Бързо, бързо! Подскачайте по-бързо, приятели, това е единственият ни шанс да се спасим. Трябва да минем да скачаме по дънера. – започна да ги насърчава Мърльо.

-         Добре, нека опитаме! Може и да си прав. Хайде, Топчо, по-бързо!

-         Не мога по-бързо. Изморих се. По-обемист съм от вас. Няма да успеем. – отговори им Топчо леко задъхан.

  Малчо и Мърльо застанали зад него и започнали да го бутат напред.

-         Хайде, Топчо, още малко! – провикнал се Мърльо, когато наближили ръба.

-         Точно навреме! Браво приятели! – отговорил Топчо вече доста задъхан.

  Трите камъчета зачакали дънера да мине покрай тях. След близо минута дънерът стигнал до тях.

-         Скачаме на три! Едно… две… три… Скачаййй!

   Всички заедно заподскачали по дънера. За няколко минути и тримата прекосили реката, доволни от себе си. Седнали на брега за момент и отдъхнали.

   След двайсетте минути почивка тримата заподскачали нагоре с нови сили. Любували се на гледката и разговаряли по целия път нагоре. Времето минало неусетно. След още няколко часа, които минали като няколко минути, тримата стигнали до селцето, където живеел Топчо. Малкото черно камъче не подозирало колко прекрасни неща може да види извън големия прашен град. То останало в къщата на Топчо, а родителите му го приели като част от семейството. Топчо и Мърльо казали довиждане на Малчо, който се спуснал уморен надолу по хълма.   Трите камъчета останали приятели за цял живот.