Apr 5, 2012, 11:29 PM

Гонката - втора част 

  Prose » Narratives
866 0 1
6 мин reading

Нана познаваше терена като лицето си. Железопътната линия София – Варна преминаваше двойна през Пролома. В тунелите влизаше единична. В едната посока влакът влизаше в единия тунел. В обратната преминаваше през другия. Момичето знаеше разписанието до минутка. Можеше наизуст да отчете закъсненията и по звука познаваше преминаващия влак - без да гледа олющените табелки по вагоните. Можеше да отгатне дори броя на самите вагони. Цялата информация беше звукова и тя я познаваше в детайли. Беше се научила да се пази. Сега усещаше леката вибрация в релсата, предизвикана от моториста, който преминаваше надолу през Люти брод. В далечината се виждаше Зверино. Малко преди да види порутената, каменна хижа на завоя, Нана слезе от линията, пусна машината по инерция през твърдия насип и стъпи на шосето. Подпря мотора под сянката на голям орех и свали сака от багажника. Изми си лицето и си изплакна устата. Дъхът ù още миришеше на сгорещените намаслени траверси. Взе си дъвка от джобчето на късото  яке и го прибра в сака. Остана по потник. После влезе в храстите и си смени панталона с друг – широк, малко над глезените, в бледо син цвят. Пусна си косата, разреса я с пръсти и си сложи  каската Закачи сака на багажника, намести се удобно и запали мотора. С мощен отскок стъпи на сгорещения асфалт и се стрелна към селото. С елегантен завой паркира под върбите на Моста, тръсна косата си и влезе в кафенето. Лъхна я хладният въздух от климатика. Седна на обичайното място и погледна момичето на бара. Кимна ù и само с устни ù каза “Фреш”. Обичайното. Чу се леко свистене и кафенето се изпълни със свежия аромат на цитруси. Руми донесе голяма,  изпотена чаша и внимателно я постави на масата пред Нана. Огледа се и приседна до нея. Бяха близки приятелки и обичаха да си общуват.

   - Имам да ти казвам нещо.

   Нана я погледна въпросително над чашата и отпи голяма, жадна глътка.

   - Някакви типове с мотори се изтърсиха тук преди обед и обсъждаха да тренират по линията. Правили са го по южните направления около Пловдив. Но тук теренът е по-труден и са го избрали за състезания. Имаше един, който кара като теб – по релсата. Утре щял да дойде и друг - най-добрият. Мислят, че са открили топлата вода. Онзи, дето кара по релсата, е мълчалив и мрачен.

   - Какви мотори карат? – кратко попита Нана.

   - За мълчаливия питаш, нали? Като твоя, ама черен. Нещо в гумите е различно. Какво мислиш, ще се включиш ли? Все един ден трябва да започнеш, трябва да излезеш на светло един ден – поклати глава Руми.

   - Как да стане? Не ги познавам, а знаеш, че нещата се движат от хора в сянка.

   - Ако решиш, че е време да ти дишат праха, само кажи.

   - Ще си помисля. Те къде са отседнали.

   - В хотела. Но при всички случаи ще минат пак от тук.

   В този момент с широк завой някой паркира мотора си до този на Нана. Момичето закова очи в мъжа, който не слизаше от машината и беше извъртял глава към панорамните прозорци на кафенето. Бяха на не повече от метър разстояние. Очите им се срещнаха. Мотористът слезе, ритна степенката и свали каската си. Закачи я на мотора и тръгна към една странична маса под върбите, на която седеше слаб, червенокос младеж. Нана проследи с поглед високия и го видя, че седна. Изви глава и въпросително погледна Румяна.

   - Този кара по релсата. А рижият сещаш ли се кой е? Едва ли, макар че е оттук. Баща му преди време бил някакъв шампион по колоездене, а миналата  година си умря като последния пияница. Мисля, че точно рижият организира залаганията. Помни ми думата, че е той – и тръгна навън да вземе поръчката.

   Нана седна на другия стол, за да наблюдава масата на новодошлия. Чудеше се защо Румяна стои там повече от нормалното. Явно не обсъждаха само бирата. Изненада се много, когато високият тръгна към вратата. Влязоха вътре почти едновременно с Румяна и се запътиха към бара. С периферното си зрение видя приятелката си да приближава и бавно отпи от фреша.

   - Нани, един твой колега иска да се запознаете. До масата беше се извисил и мургавият моторист.

   Нана погледна нагоре и му кимна с глава към стола. Високият се сгъна и преди да седне, ù подаде ръката си.

   - Казвам се Филип. Караме еднакви мотори и по еднакво интересен начин.

   - Наталия – кратко каза момичето. – В какъв смисъл “интересен начин”?

   - В смисъл така, както малцина могат. По релсата – директно ù отвърна Филип.

   - Само това ли - по релсата? – криво се усмихна Нана.

   - Ами да. Нещо друго ли имаш предвид?

   - Вярно, карам по релсата, но в тунел. Пробвал ли си на тъмно-синкаво?  

   - От какъв зор караш в тунела?

   - От никакъв. Карам, защото си струва усещането.

   Филип я изгледа продължително.

   - Щом казваш, че усещането си го бива, дай да пробваме! Може и веднага, ако искаш.

   - Ти перчиш ли се? Нито познаваш терена, нито ти е ясно изобщо за какво става дума. Впечатли се от приказката за усещането, а?

   - Е нали за това става дума? Нещо те ядосах ли?

   - Не се ядосвам лесно. Щом искаш, няма проблем. Но първо ми обясни какво смятате да правите – тренировки  или състезания?

   - Състезания, естествено. Знаеш за какво иде реч.

   - Знам. Аз какво?

   - Записваш се. Това е. Оня отвън мисли, че си най-добрата. Не знам откъде му е хрумнало.

   - Сериозно? – Нана беше изумена. – че аз даже не го познавам, а той ми е готов мениджър.

   - Важно е, че той те познава. Нали сте си  оттук, как така не го познаваш -  недоверчиво я изгледа Филип.

   - Може да е от тук, но никога не съм говорила с него. Даже не съм го виждала.

  - Виж сега – Филип бутна с пръст ръката ù – нека да пробваме трасето – покажи какво правиш. Аз също ще ти покажа. Навита ли си?

   - Добре. Да пробваме преди вечерните влакове, защото ще ни загубят време.

   Двамата излязоха и тръгнаха към моторите. Въздухът навън беше горещ и неподвижен. Нана тръгна първа. Метри след нея караше Филип. Зад тях се вееха косите им, прищипани от каските. Барманката ги проследи с поглед, докато се скриха зад завоя. После отиде и седна на масата при рижия.

    След  има-няма час отново влязоха в кафенето. Лицето на Нана беше безизразно, а очите – изморени. Обичаше да казва “изцъклих се от изпаренията”, но сега си премълча. Филип определено беше изцъклен. Взе си бира, седна на една външна маса и щракна капачката. Рижият дойде при него и го погледна въпросително.

   - Яко! – кратко рече Филип и отпи. – Като нея няма. Ще участва и ще ни отсвири до един.

   - Вярно?! – повдигна вежди рижият . - Нали не си правиш майтап?

   - Какъв майтап бе, братче?! Ти виждал ли си я какво прави? Такова нещо просто няма!

   Рижият продължи да го гледа въпросително. После извади телефона си, набра някакъв номер и каза:

   - Гледай утре да си тук. Щеше да е добре да го направиш още днес.

    Стана и бавно тръгна към кафенето. Срещна се с Нана на вратата.

   - Значи си по-добра, отколкото си мислех. Утре?

   - Утре - кратко изрече Нана, разминаха се и тя яхна мотора.

   Едва сега започна да осъзнава, че беше направила крачка на светло. Вече я знаеха. Видя го в очите на Филип. Не се страхуваше нито от машината, нито от трасето, нито от гонката. Страхуваше се, но не знаеше от какво. Обърна се към стената и заспа така, както си беше облечена. По някое време сестра ù влезе в стаята на пръсти, изгаси лампата и притвори вратата.

 

© Рада Петрова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Не само продължението - и финалът вече е тук! Благодаря ви, че харесвате екстремния свят на Нана!
Random works
: ??:??