Глава първа: Тайната пътека към гората

Имало едно малко селце, сгушено между зелени хълмове и блестящи от слънцето поляни. В това селце живеело момиченце на име Лия. Тя била любопитна, усмихната и винаги търсела приключения там, където другите виждали само обикновени неща. За Лия всяка пеперуда била малко чудо, всяка капка роса – блестящо съкровище, а всяко дърво – таен страж на приказки, които чакат да бъдат разказани.

Една утрин, когато слънцето още не бе се издигнало високо, Лия реши да се разходи извън селото. Докато вървеше по познатата пътечка, тя забеляза нещо странно – между два високи храста се беше образувал проход, който преди никога не бе виждала. Пътеката блестеше с меко, златисто сияние, сякаш утринните лъчи се стичаха по нея като жива река светлина.

– Колко е красиво… – прошепна момичето. – Но защо никой не ми е говорил за тази пътека?

Любопитството ѝ бе по-силно от всичко. Тя пристъпи внимателно и усети как въздухът около нея става по-свеж, пълен с аромата на мед и диви цветя. Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-силно усещаше, че това място е различно – като че ли всяка тревичка и всяко листо я наблюдаваха с интерес.

 

И тогава тя чу… глас. Тих, нежен, но ясен.

– Добре дошла, Лия…

Момичето се стресна и се огледа. Нямаше никого. Само една висока синя камбанка, разлюляна от вятъра.

– Тук съм… – отново прошепна гласът. – Аз съм цветето, което говори.

Лия затаи дъх. Цвете, което говори? Това бе невъзможно… и в същото време – толкова вълшебно!

– Нима… наистина можеш да говориш? – попита тя, очите ѝ светеха от удивление.

– Да – отвърна синята камбанка и леко се наведе, сякаш правеше поклон. – Ти влезе в нашата гора, Лия. Гората на говорещите цветя.

Лия направи още една крачка напред. Сърцето ѝ биеше бързо, но не от страх, а от вълнение. Тя знаеше – от този миг нейният живот никога повече няма да бъде същият.
 

Глава втора: Срещата с цветята-пазители

Лия навлезе още по-дълбоко по сияйната пътека. Около нея се разкриваше приказен свят. Цветя с всевъзможни багри се издигаха високо като малки дървета, а други нежно се поклащаха край пътеката. Но най-невероятното бе, че всички шепнеха, пееха или разговаряха помежду си.

– Добре дошла, Лия! – извика жълтото глухарче. – Ние сме цветята-пазители на тази гора.

– Пазители? – зачуди се тя.

– Да – обади се бялата маргаритка. – Всеки от нас пази тайна и дарба. Аз нося чистота и истина. Никой не може да излъже в присъствието ми.

– А аз – добави червената роза, – давам смелост на онзи, който е изгубил пътя си.

– Аз дарявам надежда – каза лилията. – В най-тъмните часове моят аромат връща светлината.

Лия стоеше заслушана, а сърцето ѝ се пълнеше с радост. Никога не бе чувала за такова място. Но в същото време усети, че над гората тегне някаква скрита тъга.

– Защо изглеждате тревожни? – попита тя.

Цветята замълчаха. Първи проговори старият слънчоглед:

– Защото над гората надвисва мрак. Има магия, която иска да заглуши нашите гласове завинаги.

Глава трета: Тайната на заглъхващите гласове

Лия се наведе към слънчогледа.
– Каква магия?
– Тъмната орхидея – прошепна той. – Някога тя беше едно от нас. Но жаждата ѝ за власт я превърна в зловещо цвете, което краде гласовете на другите. Ако не я спрем, скоро цялата гора ще потъне в тишина.
Лия потръпна.

– Но… какво мога да направя аз? Аз съм само едно момиче.

– Ти си избрана, Лия – отвърна нежно синята камбанка. – Само човек със сърце, пълно с доброта и смелост, може да ни помогне.

Момичето замълча. Тя се страхуваше, но не можеше да остави новите си приятели без глас.

– Добре – каза тя решително. – Кажете ми какво трябва да направя.
 

Глава четвърта: Първото изпитание – Потокът на истината

Цветята обясниха, че Лия трябва да премине през три изпитания, за да стигне до Тъмната орхидея. Първото било при Потока на истината.

Лия тръгна по пътеката и скоро чу ромоленето на вода. Когато стигна, видя бистра река, но мостът над нея беше изграден от светлина.

– За да преминеш – каза маргаритката, която я придружаваше, – трябва да бъдеш напълно честна със себе си. Ако излъжеш, мостът ще изчезне.

Лия пристъпи и мостът заблестя.

– Какво е най-голямото ти желание? – попита потокът.

– Да помогна на цветята и да направя света по-добър – отговори тя.

Мостът се укрепи.

– От какво се страхуваш най-много?

Лия замълча. В гърлото ѝ заседна буца. Но тя си пое дъх и каза:

– Страхувам се да не остана сама.

Водата засия. Мостът стана още по-ярък и тя премина успешно.
 

Глава пета: Второто изпитание – Лабиринтът на сенките

След реката Лия стигна до каменен лабиринт. Вътре стените се движеха и сенки я следяха. Те нашепваха:

– Ти няма да успееш… Ти си слаба…

Лия усещаше как сърцето ѝ се свива. Но тогава си спомни думите на розата: „Аз давам смелост.“ В съзнанието ѝ сякаш разцъфна червено цвете и топла сила изпълни тялото ѝ.

– Не! – извика тя. – Аз мога да успея!

Сенките се разсеяха, а пътят изведнъж се разтвори.
 

Глава шеста: Третото изпитание – Песента на надеждата

Последното изпитание я отвело в тъмна долина. Там нямало никаква светлина, само гъста мъгла.

– Тук трябва да намериш светлината в себе си – каза лилията.

Лия затвори очи и започна да си тананика песничка, която майка ѝ пееше, когато била малка. Нежната мелодия се издигна в мъглата. И тогава, сякаш отвътре, засия светлина – топла и нежна. Мъглата изчезна.

– Успя! – зарадва се лилията.
 

Глава седма: Срещата с Тъмната орхидея

В края на долината Лия стигна до черен дворец от камък и тръни. В центъра на залата стоеше Тъмната орхидея – висока, мрачна, с пурпурни листа, които изглеждаха като остриета.

– Ах, малкото момиче! – изсмя се тя. – Ти мислиш, че можеш да ме спреш?

– Не съм сама – отвърна Лия. – С мен са гласовете на всички цветя.

Орхидеята разтвори венчелистчетата си и от тях се разнесе зловеща тишина. Лия почувства как гласът ѝ изчезва. Но тогава си спомни за трите дарби – истина, смелост и надежда.

Тя извика:

– Аз съм Лия! Аз вярвам в доброто!

Светлина избухна в залата. Орхидеята изкрещя и се смали до обикновено цвете без глас.
 

Глава осма: Празникът на гората

Когато Лия се върна, гората пееше. Цветята танцуваха на вятъра, а слънцето ги огряваше с топли лъчи.

– Ти ни спаси! – запяха те в хор.

– Аз просто повярвах във вас – усмихна се Лия.

Цветята дариха момичето със златисто семенце.

– Засади го в своя свят – казаха. – То ще поникне като цвете, което винаги ще говори с теб и ще ти напомня, че гората е жива.
 

Глава девета: Завръщането у дома

Лия пое обратно по сияйната пътека. Когато се обърна, гората вече бе изчезнала зад обикновени дървета. Но в джоба си тя носеше семенцето и знаеше, че чудото никога няма да угасне.

Когато се прибра, разказа всичко на майка си. Жената я прегърна и каза:

– Най-голямата сила, Лия, е силата на сърцето.
 

Глава десета: Гласовете, които никога няма да замълчат

На следващата пролет семенцето поникна в градината. От него израсна цвете с блестящи венчелистчета, което вечер шепнеше на Лия приказки и песни.

Тя знаеше, че гората винаги ще е част от нея. И никога, никога гласовете на цветята нямаше да заглъхнат.

Край.