ГОРЧИВО КАФЕ

Върху прясно лъснатото стъкло на прозореца сякаш има дупка, през която на вълни се стеле мъгла. Като в сън чувам как се разбиват студените капки дъжд в паважа отвън, подобно на куршуми. Пред блуждаещия ми, лепкав и сънен поглед се мярка светкавица, която проряза сивото понеделнишко небе. Сигурно ей-сега от някъде ще чуя поразяващия гръм, който дори и днес ме кара да треперя в някакъв блудкав коктейл от ужас и възбуда.

А аз седя до кухненската маса рошава, с подпухнали като малки възглавнички, зачервени очи, удобно загърната в дебелия, хавлиен халат. И пия сутрешната си доза отрова, която да ме съживи достатъчно, за да мога да се справя с днешния ден. Горчивият вкус на кафето се разлива по цялото ми тяло, носейки му нещо като усещане за топлина. Усмихвам се ехидно при мисълта за това, първата ми усмивка от седмици наред. Смешно ми е като се замисля как до преди няколко години не близвах кафе, освен ако не е подкрепено от солидна доза захар, сметана или мляко. Вече дори не си купувам захар, за да си подслаждам поне мъничко живота. Не си правя и от моите прословути големи закуски с много палачинки и препечени филийки, не помня от кога не съм вкусвала конфитюр. Стомахът ми не понася никаква храна рано сутрин. И знаете ли, нямам дори идея как се случи така, как се промених толкова много за толкова кратко време. Вероятно гъсениците се чувстват по подобен начин, когато някоя прекрасна сутрин като тази изпълзят от отеснелия им пашкул, за да докоснат небесата с криле. Единствената разлика, е че при мене крилете липсваха. И не помня дали някое палаво детенце ги е откъснало при сладката си хищническа игра. Може би аз ги забравих в някое чекмедже при последното си преместване? Тези подробности отдавна са изгубени в гъстата мъгла, обвила съзнанието ми. Да не споменаваме, че мостът, който пресякох тогава вече отдавна е изпепелен. Лоша случка. Налага се да се приспособя към живота на червей. Въобще не е толкова възвишено като да си пеперуда, но пък не по-малко интересно.

Та, да оставим тази изтъркана от съдържание метафора на учениците и начинаещите зоолози и да се върнем в моята малка кухничка с изподрасканата маса и нащърбената чаша върху нея. Любимата ми горчилка, от която на моменти отпивам почти със сладострастие. Тя е и една от причините приятелките ми да са сериозно притеснени за здравето ми.

“Не спиш по цели нощи, все си уморена, толкова си отслабнала, приличаш на скелет, при това как можеш да пиеш по пет кафета на ден.”  Добре, че не знаят за традицията ми с бутилката водка, която изпивам всяка вечер след полунощ. Тогава определено щяха да ми връчат направление за психиатър. Едно от нещата, съпътстващи всяко приятелство – непрекъснато да ми наливат в главата разни празнословни съвети в този стил на загриженост. Да, естествено, че ще спра да се тровя с кофеин и алкохол, естествено, че ще почна да се усмихвам, естествено, че ще спра авантюрките за по една нощ, естествено, че ще почна да се храня здравословно. Ще отида на среща на сляпо с онзи така симпатичен, добродетелен и успял братовчед на еди-коя си позната, който току-що се е завърнал от чужбина и търси своята избраница. Само ми е чудно, ако въпросният е описван едва ли не като Принца на Белия Кон, защо ще го сватосват с пропаднала и маниакално-депресивна алкохоличка като мене, ала запазвам тези мисли за себе си.

Всичко това очакват да им кажа, да изпълня съответната си роля във всекидневния маскарад, да не разкривам колко уморена и кисела се чувствам в действителност.

Дните ми винаги минават сиви и дъждовни, независимо от сезона, независимо от това дали в действителност вали или не. Мисля, че след толкова години упорити упражнения достигнах личната си Пирова победа на Състезанието по международно черногледство. Честно да ви кажа, още не съм срещала човек, който да се депресира по-често от мен. Станах доста изкусна в тази област. Така че есента с нейните мъгли и дъждове ми е идеална. Има и такива особени идиоти като мен, дай им да са тъжни, да се оплакват, да драматизират, да се невротизират, да плачат зад скритите врати и всякакви други пикантни елементи от евтини драми, излъчвани всяка вечер по телевизионен канал Холмарк. Хората обичат такива като мен. Обичат да им помагат, да се правят на социални работници, да ни карат да излизаме от черупките си и да проумяваме колко прекрасен всъщност бил живота. Какво по-голямо признание от това да накараш депресаря, отнасящ се към своите настроения с почти професионална сериозност, да излезе на светло? Че това е все едно да ти издадат сертификат и да ти татуират с огромни букви на челото “Аз го/я спасих от самия себе си.”

Неведнъж са ми заявявали недвусмислено, че такива като мен не са интересни, камо ли пък особени, а просто банални. Досадни. Тъй да е, нека ме оставят да тъна в баналност. Никога не съм имала претенции да бъда интересна. Аз съм просто една кучка, захапала здраво живота, ръфаща настървено, ръмжаща от удоволствие. Краят за всички ни е един, а какво ще правя докато го чакам не засяга никого. В момента се чувствам прекалено удобно в тази моя кожа. Обичам да ми е студено. Обичам да ми е горчиво. Обичам да вземам малко удоволствие без последствия. Поне се чувствам жива, малко или много, макар основната ми емоция в случая да е болката. Но честно казано, предпочитам я пред това да тъна в блудкава сантименталност и празни брътвежи, от имитация на чувства, за да може всички други да са доволни. И тази мъгла, в която прекарвам дните и нощите си е за предпочитане пред живот от сладки илюзии. Самозаблуждавала съм се достатъчно дълго, има някаква тръпка в това усещане, ала вече ми е писнала. Както и всичко друго. Проблем?

 Подпирам глава, пийвам си отрова, а с ръка несъзнателно драскам някаква депресарска поезия. Знам, че не струва, знам, че не съм велика и няма някой ден да ме учат в училище задето съм променила света на литературата. Но пък поне компенсирам липсата на талант с искреност. Изливам душата си в стихове и кратки разказчета, които пиша бързо в обедната почивка. Всичко в тях е преживяно, нито една дума не е лъжа. Може би на места преувеличавам, обаче поне не съм в плен на измислицата. Изстрадано до кръв или красиво, романтично или отчаяно, то е късче от мен. Обожавам този половин час рано сутрин, в който мога да бъда насаме със себе си. Той е моето време, в което същността ми си пробива път през скриващите я слоеве скука и безразличие. После ще трябва да облека кожата на съвестна служителка, да ида на противната си работа, цял ден да се изнервям и разни хора да ми врещят на главата за най-малкото нещо. Вечер съм с приятелите, които напоследък стават все по-досадни. Не че не ги ценя, близки са ми, имало е дни в живота ми, в които ако не са били те, навярно щях да вляза в лудница от отчаяние. Помагали са ми, и аз съм им помагала. Обаче напоследък прекаляват със загрижеността си. Поне веднъж седмично се старая да забия някой мъж, за предпочитане непознат, да го заведа у нас и да се отдадем на няколко часа бурен секс. После парцалките и през вратата – това ми е любимата фраза. Не съм в първа младост, след един месец навършвам трийсет, ала понеже съм симпатично миньонче рядко ми ги дават. Като се добави и завидния ми външен вид, разбирате защо рядко ми отказват. Напоследък хобито ми е да отървавам сдухани студентчета първи курс от девствеността им. Вероятно част от мене бива силно увлечена по отдавна изгубената ми невинност. По едно време бях любовница на шефа си, ала бързо ме отегчи. Казват, че властта била афродизиак. Защо ли на мен не ми подейства така? Е, все пак съм сбъркана.

А, и да сме наясно, аз не съм мъжемразка, нито пък се опитвам да отмъщавам на някой, задето в миналото са ме наранили. Най-малкото е безсмислено да си изкарвам ядовете и комплексите върху някое нищо неподозиращо момче, което може и да е по-свестно от останалите. Не виждам полза в това да озлобявам някой, който на свой ред ще тръгне да отмъщава и хайде, върви го гони. Нещата, които са ми се случили са били в резултат на моите съзнателни решения, които щом съм взела съм осъзнала, че има риск да пострадам. Нетипично ми е да обвинявам съдбата или пък цялото мъжко съсловие за нещастието си. Най-лесното е да се хвърлиш да хапеш всичко наред. Подобно поведение може да покаже само колко си слаб в действителност. А даже кучките имат някакво достойнство.

Може би един ден пак ще съм в състояние да обичам някого, животът е непредсказуем. За сега обаче нищо не се появява на хоризонта, и вероятно така е по-добре. Толкова съм свикнала със самотата, че понякога чуждото присъствие ме дразни. Човек би помислил, че моралните ценности ми куцат или че съм твърде самоуверена мадама, която рано или късно ще си намери майстора. Тъй да е. Аз съм това, което съм. Ще обичам когато си струва да обичам. Ще се усмихвам когато си струва да се усмихвам.

Но поне два пъти на ден мога да си позволя да бъда себе си в най-чистия, натурален и понякога брутален блясък. Така че особено мразя, когато тези отровни моменти биват прекъснати от някой натрапник. Тогава ставам адски зла и нанасям непоправими рани. Както се случи и в една прекрасна ноемврийска сутрин малко преди да почне да вали снега.

***

Бях потънала в собствения си малък рай, драсках особено съсредоточено, когато телефонът ми иззвъня. Само при изписването на името върху дисплея ми призля. Пак ли този досадник? Не дадох ли ясно да се разбере, че вече ми се гади от присъствието му. Дъхът му сякаш вонеше на някакъв сладникав сироп, който съчетан с не особено умелите му целувки не ми действаше никак чувствено. Може би някоя друга щеше да види нещо повече в него, ала тази жена не бях аз.

Познавах Кръстьо от някакъв служебен банкет, когато не бях в особено добро настроение и гледах да стоя в ъгъла и да опустоша всички запаси от алкохол, до които се докопам. И точно в това ми прекрасно състояние намери да се лепне за мен и да ми досажда цяла вечер. Не казвам, че в него нямаше нищо, което да си струва усилията. Бе доста хубаво момче, пет години по-младо от мен, добре сложено, с изразителни сини очи и тъмна коса (не понасям руси мъже). Като си харесаше някоя жена бе в състояние да е доста щедър и себеотдаващ се. Говоря за скъпи подаръци, екскурзии, вечери в ресторанти, сваляне на звезди и така нататък. Въпреки всички приказки за силата на нежния пол и еманципацията, явно вечно ще го влекат романтичните клишета и приказката за Пепеляшка. Само дето вече не четях приказки. И това, че повечето жени биха казали, че съм луда да не му се метна на врата въобще не ме касаеше. Най-малкото рядко съм срещала по-празноглаво и инфантилно същество, ръсещо какви ли не баналности с цел да те впечатли. Малко хора прозираха, че всички “красиви” думи, идващи от устата му са като захарен памук. Сладост без съдържание, което те оставя незадоволен и гладен за нещо по-съществено. Обаче бях живяла достатъчно дълго, за да разпознавам лъжата още когато я видя, или в случая – чуя. А и обикновено след като омаеше някоя девойка със сладки приказки и нежни обещания спираше да й се обажда, пренебрегваше я, излизаше с други жени пред очите й… абе, с две думи, оставяше горкото влюбено зайче с пръст в устата. В известен смисъл не бяхме толкова различни, обаче аз никога не оставях някой да храни илюзии, че между нас може да има нещо повече от секс.

Задържах вниманието му след като го смаях с песимистичните си възгледи за живота, а после го използвах за една нощ, същата, в която се запознахме. За човек, имащ такъв колосален успех сред дамите имаше още доста да учи за тънкостите на добрия секс. След като приключихме директно му заявих да се разкара, защото имам работа. Беше забавно. Погледна ме с някакво тъповато кучешко обожание и попита със задавен глас.

- Кога ще те видя пак? Свободна ли си утре вечер?

Пуснах възможно най-гадната си усмивка и му заявих с твърд тон.

- Графикът ми е препълнен с други снажни момци като тебе. Нима трябва да ги пренебрегна? Що за егоизъм! Хайде, детенце, парцалките и през вратата!

Изражението му при тези думи почти ме докара до оргазъм. Последва половин час словесна помия, изтъркани думи, употребявани най-често в ученическата любовна поезия, захаросани и сиропирани до безкрайност. Разправяше колко много ме обичал, как от първия миг, в който ме съзрял там така самотна и копнееща съм пронизала сърцето му. Боляло го задето съм го отблъсквала по този начин, той само търсел на кого да даде любовта си. Всъщност бил мнооого чувствителен, ала се криел под броня, за да не го наранят. Повечето жени били използвачки, ала аз съм била различна, усещал го. Докато ми се обясняваше аз лежах на леглото и се заливах от смях. Буквално трябваше да го изритам.

Това ми нежелание да се занимавам с него още повече го амбицира и последва упорито ухажване. Цветя, бижута, серенади, лунна светлина. Беше достатъчно богат да си го позволи, мислейки че рано или късно няма да устоя и ще му се вържа. Да, ама този път си бе намерил майсторката. Връщах всичко, което получавах, демонстративно изливах по една кофа студена вода всеки път като го заварех под прозореца си. Не можех да го отрека, хлапето бе дяволски упорито. В началото жалката му сантименталност и голите думи ме забавляваха. На всичкото отгоре позьорът си вярваше. Но нищо от това, което ми предлагаше не бе в състояние да ме заинтригува. Ако бях десетина години по-млада и неопитна можеше и да му падна в капана.

Но с течение на времето взе да ми омръзва. Той не се отказваше. Междувременно продължаваше да омайва наивници с надеждата, че няма да разбера за тях. Явно съм изглеждала доста тъповато през онази първа вечер след като Кръстьо реши, че имам зелка вместо глава. Това как да е. Обаче щом ме сметна за някоя куха лейка, която през живота си не е прочела нищо друго освен броевете на списание Космополитън, това вече започна да ме дразни сериозно.

Не съм гений, но никога не бих плагиатствала, особено толкова нагло. Кръстьо започна да ми праща стихотворения, писани от световни класици, подправени тук там с някое откровено ученическо негово клише и твърдеше, че са писани специално от него за мен. Някак си бе налучкал творения на любими мои писатели и се бе подписал от тяхно име. Е това вече ме изкара извън кожата ми. Хубаво, съдбата не го бе дарила с много акъл, нито пък с кой знае какви ценности, но има някои лъжи, които никога не прощавам. Неприятно ми е когато някой мърси с простотията си нещо, което ми е близко до сърцето.

Чашата преля една вечер, когато се появи на вратата и започна да ми обяснява как цяла нощ е мислил за мен и сутринта е написал следното, този път експериментирал в бели стихове. При което взе да цитира едно любимо мое стихотворение на Джим Морисън. Изненадах се, че пробва нещо толкова нестандартно, обаче изненадата не бе нищо в сравнение с гнева, който ме обзе. Този женчо вече окончателно ме изкара от търпение.

Някога наблюдавали ли сте бягащ в тъмната нощ мъж по някоя улица? Много забавна гледка е, особено го преследва жена, която го налага с дългата си метла, а от устата й се носят грозни псувни, нетипични за една дама. Бедният Кръстьо едвам успя да се добере до колата като хленчеше.

- Ти си луда! Иди се прегледай при психиатър, психопатке нещастна.

Изсмях се жестоко и се превих на две от пристъпа на лудешки смях, който ме обзе докато го гледах как се отдалечава. Но трябваше да спра, защото някои от съседите бяха излезли по терасите и ме гледаха с нарастващо любопитство. Прекарах остатъка от вечерта в безумен смях и пиейки водка. Отдавна не се бях забавлявала така.

Та след тази случка мислех, че детето окончателно се е отказало да печели сърцето ми.

Отхвърлих разговора и продължих да пиша, налях си още една чашка кафе. Тъкмо бях на път да напиша един от последните редове и с нежелание да стана, за да се обличам за работа, когато на вратата се позвъня. Сигурно беше колежката ми Петя, която карах с колата си до работа. Напоследък идваше все по-рано, за да добави към транспортните услуги и безплатно кафе, знаеше, че съм му голяма почитателка.

Може би не трябваше да остана изненадана, когато наместо вечно усмихната брюнетка видях запъхтяната физиономия на Кръстьо, щом отворих вратата.

- Жалък си, осъзнаваш ли го? – вложих всички усилия на волята си гласът ми да не потрепери от едва сдържаната ярост. – Какво си мислиш, че ще постигнеш като продължаваш да идваш тук? – С известна доза театралност позволих на една ленива усмивка да пропълзи по лицето ми. – Класическо определение за лудост, може би? Очакваш различен резултат при положение, че си толкова банален?

- Лора, миличка, пусни ме да вляза. Неприятно ми е вече за кой ли не път да правим панаир на съседите ти. – макар да продължаваше със същите мазни думи, усещах някаква промяна. Сякаш вече бе докаран до ръба на нервите си и истинската му същност под целият този гел и смешната фасада на ухажор прозираше и копнееше да излезе навън.

- Ами тогава се махай! – облегнах се на рамката на вратата. – Чака ме много работа, а при тези задръствания ще се влача до офиса поне час. Според теб губи ли ми се време в празно бърборене с някакво си незадоволено момче, с което съм се чукала преди месец? И то при положение, че съм имала къде-къде по-добри любовници… - Доза коварен смях. Яростта ми започна да утихва, докато наблюдавах как лицето му смени цвета си няколко пъти при тези думи. Ала имах желание да влея още малко отрова в жилите му.

Кръстьо сви устни, изсъска нещо под носа си и преди да успея да реагирам ме изблъска от прага, така че загубих равновесие, краката ми се преплетоха и за малко не паднах. Забелязах тънката му, гадна усмивчица. Връщаше си го заради унижението предния път.

- Като хлебарките си! – изръмжах, докато затварях след себе си. Явно нямаше да мине без поредния скандал. Съседите и без това имаха достатъчно поводи да ме обсъждат. – Каквото и да правя, няма отърваване от теб. Какво повече искаш? Секс? Можеш да го получиш от което и да е от девойчетата, които се влачат след тебе. Е, и двамата се позабавлявахме. – Отидох да си налея още малко от поизстиналото вече кафе, за да му покажа, че с нищо не може да ме смути. – Ако искаш предизвикателства, търси ги на друго място. Не съм на двайсет, за да участвам в тъпи сапунени интриги.

- Точно това е проблемът, лелче! – за първи път го чувах да крещи. - Ако имаше малко акъл щеше да видиш, че съм най-доброто, което ще ти се случи изобщо до края на скапания ти живот.

Туш. Направо ме разби. Не бях предполагала, че това безгръбначно е способно на каквато и да е искреност.

- Брей, пиле, да не ти е зле? – отметнах коса назад. За първи път смехът ми не бе престорен. – Никаква поезия, никакво „миличко-сладичко”, никакви нежни думи?

- Не си струва да хабя повече усилия за такава като тебе. Хубаво са казали хората, че свиня от кладенчова вода не разбира. Дай да си изясним нещо. – Да, определено същината му лъсна. Сега се виждаше цялата мегаломания и странно безумие, които не бяха тайна за мен от самото начало. Но защо само аз го бях видяла? Та той бе ясен като отворена книга. – Все още си готина, а в доста отношения слагаш обичайните девойки с които се занимавам в малкия си джоб. Обаче, Лора, погледни фактите. Остаряваш, нали виждаш? Работната ти длъжност е смешна, а като мине още някоя и друга година никой няма да те погледне. – Следях с любопитство странната му метаморфоза. Злобата се бе просмукала в костите ми и в този момент изпитвах невероятното желание да го нараня колкото се може по-жестоко. – Ще имаш само полза да си ми метреса. Второ подобно предложение няма да получиш, това е сигурно. Ще затънеш в жалкото си ежедневие и ще бъдеш просто поредната алкохоличка, някогашна красавица, която нищо не е постигнала.Тогава кой ще се смее, а? Имам какво да ти дам. – Облегна се на кухненската маса и ме фиксира с похотливия си поглед отгоре до долу. Ала опитните ми очи откриха там нещо повече от лъст. Не, не ви говоря за любов, каквото и да означава тази позабравена дума. – Когато ми писнеш и реша да те зарежа обаче ще си спечелила много повече. Искам в замяна само едно.

- Охо, дойдохме си на думата. – Поне бе приключил с етапа на лигавенето и жалките клишета. – Какво желае сърцето ви, рицарю мой? – Бутафорен поклон.

- Да ме обожаваш. Да те прекърша и да сломя смешната ти гордост. Искам да сънуваш само мене, да мечтаеш само за мене и да мислиш само за мене. Искам подчинение, разбра ли!

- Ох, моето момче. – Поклатих глава почти с майчинска нежност. – Има доза истина в това, което казваш за мен, макар че липсата ти на житейски опит да я изкривява. Недей се набира! Може и да си бил с един куп момичета, да си преживял някоя и друга авантюрка, да си гледал как се държат мъжете и да правиш смешни опити да ги имитираш, но пак си оставаш едно дете. И реакцията ти го потвърждава. Не можеш да си купиш желаната играчка, сърдиш се и тропаш с краче. Хората като цяло сме смешни. Искаш нещо, искаш го отчаяно, мислиш си, че точно това ще убие скуката, ала после го постигаш… и губиш интерес. Чупиш играчката. Мислиш, че не знам ли? Драги ми Кръстьо, връщам се от там накъдето си се запътил. Най-смешното е, че си научил някой и друг лаф и сега си мислиш, че много ще ме впечатлиш. Общувала съм с всякакви типове, повечето от които дори не си заслужават споменаването, знам повече за човешката природа отколкото бих искала. Наранявала съм и са ме наранявали. Вероятно това е някакъв особен вид мазохизъм.

- Колко впечатляващо, няма що! Прекрасен урок по история. Не е необходимо да подчертаваш възрастта и опита си, Лорче, няма да мине много преди да си проличат. – Той се разсмя с привидна арогантност, ала си личеше как думите ми са го притеснили.

- И защо си въобразяваш, че си по-различен от мене, драги? Да, сто процента си мислиш, че си недосегаем за бича на живота, нали така? Толкова си млад, красив, готин, можеш да имаш почти всичко, което си пожелаеш. Какво би могло да ти се случи? На такъв арогантен тип като тебе му е лесно да предвиди бъдещето на една уморена от всичко жена. Само че пропускаш тънкия момент, че времето тече еднакво бързо за всички. Все някой ден ще се събудиш и в огледалото ще те гледа един смешен и жалък старец. Когато вече обвивката ти се сбръчка с какво ще впечатляваш? Веднъж загубим ли чара си, лъсват всички грозни дупки в ерозиралите ни души. И това ни прави още по-отвратителни. Евентуално и на преклонна възраст ще можеш да си купиш някоя, която си мислиш, че ще те накара да се чувстваш добре и сякаш нищо не се е променило. Ще ти се усмихва, ще те ласкае, ще те обожава, а зад гърба ти ще се смее. Все някой ден и ти ще станеш за посмешище пред всички.

- Млъквай! – колкото и да се правеше на непукист си личеше, че сериозно го бях уплашила. За миг посегна и ме сграбчи грубо за ръката, но после ме пусна, сякаш се бе опарил. Очите му бяха широко разтворени и в тях се четеше дивия ужас.

- Защо, истината боли, нали? Знам, не е особено приятно да си така банален и смешен, и да живееш в страх от деня, когато красотата вече няма да заслепява.

- Лелче, не просто си заблудена, ти си луда!

- Това, което искам да кажа е, че сме заедно в кюпа. Подложени сме на един и същ процес на морално и физическо разлагане. Само дето аз съм прегърнала своята участ и гледам на нея с широка усмивка, макар рядко да се усмихвам. Знам накъде съм се запътила и не си правя илюзии. Докато ти, знаеш ли, съжалявам те… Кога ли ще дойде деня, в който ще паднеш от собствения си пиедестал? – Той застина без да може да помръдне. Яростно се бореше да запази спокойствие, но това бе невъзможно. Реших да го довърша с последния, фатален удар без каквито и да е типично женски истерии и пристъпи на ярост. Просто се плъзнах напред, като актриса в кулминацията на пиесата, приближих се до замръзналия от ужас младеж и му прошепнах дрезгаво и ниско в ухото.

– Ще боли. Тъй че готви се от сега.

Кръстьо се дръпна като ужилен. В онзи миг се почувствах почти като вещица. Не бях вярвала, че някога думите ми изобщо ще достигнат до съзнанието му или че ще разбере за какво му говоря.

- Мислиш, че ще ме уязвиш. Н-не… жестоко грешиш! Глупава… застаряваща… Ще видиш ти! На колене ще ме молиш да те взема обратно, кучко! Не ми е притрябвала откачалка като тебе. Щ-ще видиш. – Едвам удържаше треперенето си.

И преди да се усетя той излетя през входната врата така бързо както бе и дошъл.

Колко лесно било всичко, помислих си. Всичко което трябваше бе да му разкрия някои до болка елементарни житейски истини. Нямам претенции да съм мъдрец и да се извисявам над невежата тълпа, ала все по-рядко срещам хора, които да са наясно с така очебийната реалност. Да живее илюзията!

И все пак, помислих си, докато се придвижвах към прозореца, за да открия с изненада, че дъждовните капки се превръщаха в снежинки, какво друго ни остава в някои моменти освен тази илюзия? Ако човек се замисли прекалено много и не си остави място за поне малко самозаблуда, рискува да полудее. Или да стане поредния странен самотник като мен. В крайна сметка всеки си избира пътя. Клиширано, но факт.

Облякох се набързо, защото не исках да закъснявам. Но долу, на входа на кооперацията, в която живеех се спрях. Колко глупаво! Вятърът ме удряше в лицето, снежинките на засилващата се буря залепваха по миглите ми, нищо не можех да видя. Разумно бе да се пъхна в колата си и да потегля. Ала не желаех толкова бързо да се разделям с най-чистото нещо, което ми се бе случвало от месеци насам. Тези чудни малки кристалчета, забиващи се в кожата ми, по-сладки от която и да е милувка. Исках да им се порадвам… още поне малко преди да са затънали в калта на ежедневието.