ГОРДОСТ И ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ

                             / разказ/

                                                          Всяка прилика с действителни лица е

                                                          почти случайна.

  Значи,как беше сега,първо личен код,после на продукта и колко броя.Емилия Василева подаде касовата бележка на клиента,изрече дежурното “Заповядайте” и потропа с крака,за да спаси поне тях от всепроникващия студ.Но веднага се наложи да отвори отново прозорчето,за да обслужи две войничета и мразовит вятър подухна в лицето й.Работеше само от четири часа,а вече бе премръзнала и ръцете й бяха вкочанени.Това забавяше обслужването и допълнително я притесняваше.Знаеше,че из помещенията има малки камери,чрез които собственикът наблюдава всеки как се справя и дали,не дай Боже,не краде.”Големият брат гледа”-помисли горчиво Емилия.Тази работа определено не й беше по сърце,но как би могъл човек да преживява с инвалидната пенсия,която й отпуснаха.Наложи се да й поставят изкуствена сърдечна клапа и това я принуди да прекъсне дейността си като преподавател по литература.Дадоха й втора група инвалидност,право на лека работа и 64 лева пенсия.Кой ще назначи на лека работа 43 годишна жена,колкото и да е младолика и образована?И изобщо,има ли някъде лека работа?Навсякъде й отказваха,въпреки висшето образование и компютърната грамотност.Знаеше,че биха я взели единствено за хигиенистка в някое от безбройните заведения,които никнеха като гъби из града.Но дори и гладът-не само физическият,а и духовният,защото й липсваха посещенията на театъра и на концертите на градската филхармония,дори и този подтискащ глад не можеше да я принуди да седне пред някоя тоалетна в ресторант,да подава салфетки и да очаква с ужас мига,в който някой бивш ученик ще пусне 30 стотинки в шепата й.Не,това нямаше да го преживее!Така се озова тук,касиерка в заведение,което предлагаш дюнери,тостери и пици.Приятелката,която я насочи към тази работа ,уверено й каза:”Поне гладна няма да останеш” и тя реши да опита.Оказа се,че няма право да се храни там,няма право да се храни и когато има насреща си клиент и фактически 12 часа изкарваше с една вафла.Другите чакаха след обед шефът да се издими към другите си подобни заведения и започваха да си пощипват картофчета й мръвки,а тя се правеше,че не ги забелязва,стомахът й отчаяно напомняше за себе си ,но не можеше да преглътне гордостта си и да посегне.Бе работила само четири дена и още не беше наясно къде точно са камерите.Гладът обаче не беше най-големият й проблем.Пицарите отляво още от сутринта надуваха дива чалга,подхвърляха си цинизми и се надвикваха.Момчетата на дюнера бяха  по на 22-23 години,пъпчиви и мърляви.Навсякъде беше мръсно и мазно и над всичко се носеше вездесъщият мирис на пържено.Към 5 след обед зад гърба й включваха скарите,на които печаха мезета за ресторантчето /доста гръмко име за тази кръчма” и очите й се подлютяваха и започваха да сълзят.Беше й все по-трудно да внимава в сметките,краката й се подуваха,а до 7 имаше цели два часа.Работният ден беше от 7 до 7,нощната смяна също беше 12 часа.Емилия Василева не се плашеше от трудности и твърдо бе решена да издържи,защото обещаната заплата щеше да й осигури топлина у дома     ,уреждане на неплатените сметки и прекрасната възможност да си купува книги и да отиде на театър.А може би дори на балет...Съзнанието й се отнесе към блестящата сцена,на която триуфираше черният лебед от “Лебедово езеро”.Любимият й балет.Но веднага светкавично се приземи от гласа на шефа:

     -Иване,защо не ти свети рекламата?Какво чакаш?

    -Не съм спрял,шефе.Нямах време.-смутолеви Иван .

     -Как не си спрял,бе?Защо шишът ти е черен тогава?Не виждам ли,че е изстинал.Днеска минус десет лева!

 Навън беше тъмно,валеше ситен дъждец,но Емилия не го гледаше с възхищение.В главата й доминираше мисълта,че ботушките й пропускат и утре ще се наложи да си увие краката с найлони.Шефът погърмя малко и в кухнята,после се метна на тъмносиния си нисан и отпраши.

    -Иване,един вегетариански-извика Емилия към момчето от дюнера.

Макар и рядко,имаше и такива поръчки.

    -Ми то аз и без тва ги правя почти такива-измърмори Иван.

Момчето имаше чувство за хумор,значи не беше съвсем безнадеждно.Последният час  беше много натоварен,ръцете й съвсем премръзнаха,накрая предаде 15 лева на монети на колежката от нощната смяна,извади ролката от касовия апарат и тръгна да се отчита при управителя.Нощната смяна не пускаше касови бележки,пишеше на листчета,уж касовият апарат току-що се е повредил.Данъчната система подтикваше търговците към изобретателност  и новаторство.Емилия затвори вратата след себе си,подаде ролката и парите на управителя и подуха шепите си,за да стопли вледенените си пръсти.Управителят беше някакъв роднина на шефа,нисък и мазен,вечно  с дъх на вино и със сигурност с повишен холестерол.

    -Така-а,седни ,колежке,я да видим.Двеста двайсет и три лева.20,40,60,...200,а,двеста двайсет и един.

 Емилия безпомощно забърка из джобовете си,но там нямаше нищо.Сигурно бе сгрешила кодовете,още не ги знаеше добре.В портмонето си имаше два лева и петдесет стотинки,трябваше да изкара още три дена с тях.

    -Виж сега,хора сме,ще се разберем-похотливите очички на управителя я опипаха отвсякъде.-Ще кажа на Георги,че си забравила да чукнеш 10 % отстъпка на няколко ченгета и готово.Нали трябва да си помагаме-и ръката му,подобна на татарско кюфте ,се протегна към бедрото й.Сърцето на Емилия пропусна два-три удара,мислите й се заблъскаха  като в килия,но не,тя не е за два лева,ще ги изгладува,или ще изтърпи съжаляващият и високомерен поглед на някоя съседка,от която ще моли за заем.

  Треперещите й пръсти разкопчаха портмонето,извадиха последните й два лева и ги хвърлиха на масата на управителя.Навън беше студ и киша,не можеше да се качи на тролей,защото трябваше да си купи хляб.Дано не са спряли тока,не,има още два дена,мислеше си тя и внезапно кракът й стъпи в дълбока локва и се изкаля.Това беше върхът!Ако можеше да заплаче,но сълзите не идваха,палтото й миришеше на пръжки,дори косата й миришеше гадно.Като дете беше живяла на Сточна гара,тогава все още имаше каруцари,беше ги чувала как псуват,та ето,точно сега Емилия Василева изтърси една сочна каруцарска псувня,наоколо нямаше хора,беше тъмно,студено и безнадеждно,а на нея  странно защо,но й олекна.

Здравка Маринова

Тел:032/65-21-78

GSM:0898 920 388