Гробище

като гробище - обградено с бодлива тел и както обикновено, до вековна церова горичка...

Всяка година за сбора „Прясна Неделя” под дебелите дъбови сенки се сбира всичкият народ от околията. Три деня и нощи песни пеят, хора играят, а децата наливаме с „ледено”!

Тук, за първи път чух, каба кралето на Рамадан Лолов, народните пе - вици Стайка Гьокова, Атанаска Тодорова, а по-късно и Недялка Кера нова… Под единия салаж пее Стайке, под другия Танаске – така ги наричаха вси -чки!... Мъжагите пристъпват от крак на крак, а гиздави булки, тикнали ръце в шарени фути[1], чевръсто притичват от едно място на друго, да не пропуснат някоя „убава песня“. Едрата и гърлеста Недялке, преди да „пусне глас“, набързо гаврътва бутилка мастика за кураж, а черният като катран  Хайваз, зализал с вазелин черната си четина, премлясва сладко и сгрява гърло с червено вино...

Тук, народа се среща, разтъжва, забравя несгоди и мъки, напиват се, спорят, ножове вадят, пищови гърмят, моми и момци във вярност вричат!          За народа Цера е свято място и си го тачат…

Сега, това свято място, е заградено с бодлива тел, както и самите гробища...

Приключи ли полската работа, дядо тръгва нощем с овцете, а баща ми ги пасе по светло…

Заранта дядо се върна от саите, натовари на колата плуга, ралото, диканята и впрегна воловете. Почисти коня с малката метличка, вчеса кафявата красива грива, вдяна кошума, качи ме на каруцата и каза да карам след него.

Когато стигаме гробищата, рече:

- Да знайш, веке т’ва тука е стопанският двор - всички членове на текезето тряба да оставим инвентар и животни на т’ва място, барабар със земета, така да се каже…

Усмихна се задавено, стори ми се изхълца…

Усмихвам се и аз, ама не разбирам какво ми приказва, само усещам, че нещо не е по реда си…

- Вчера се писах в текезето и днес карам стоката, както съм се зарекъл.

Сега, след толкова години, разбирам: имал е нужда дядката с някого да сподели мъката си и решил, че това съм аз- най-малкият в семейството... Но тогава само скимтях и премигвах - къща, земя и животни по документи се водят на дядо.

Вечерта замина за саите, а тетю се върна - баба и мама вият на умряло!

Татко: К’во става?...

Баба: Чумата да го удари, бял свят да не види, дано!...

Татко: Мале, к’во е станало, те питат?

Баба: К’во по-лошо да стане!...

Татко: А тури нещо до хапна, догде нагледна хайваните!

Баба: Няма к’во да наглеждаш, свърши се, нагледахме се, божичке...

Татко: (прищраква). Ама, дъртият да не...

Баба: И воловете, и коня, и каруцата, да беше и нас откарал, биля!

Татко: Мале, ти да не си англъш – коня е даден, хората ше дойдат да го търсят!...

Хвърли празната торба и с едра крачка хукна навън.

Мама: Чакай!... Лудия Даню ги брани с пушка...

Татко: Глей си рабтата!...

Мама ме сграбчи за ръка и поведе след него…

Сокаците пусти, слана е попарила селото - щурците мълчат спотаени, сякаш уплашени да не ги откарат и тях в заграденото! Тежките тетюви стъпки и стърженето на цървулите раздират тихото… С мама тръгнахме боси - да не ни усети, макар, че него не му е до нас...

Наближаваме гробищата…

Даню: Кой там?...

Замираме с мама - дъхът ни спря…

Даню: Сто-о-о-й!... Гърмя на ме́со!

Мама ме дърпа да залегна - цял се треса... Набарвам камък, стискам го, мама го издърпва, намирам друг... Кобилата изцвили пронизително - усети баща ми. Хайванчетата спряха да преживят, вол измуча - Пенчо, той е привързан към мен...

Даню: Чакай бя, чвяк...чакай, ша ма заколиш, бя!...

Татко: Пускай хайваните, че жедни ше умрат и марш от тука!...

Даню: А мани тоя сатър от врата ми!...

Татко: Сети ли се к’во ти рекох!

Даню: Татко ти заръча да не мърдам, догде ме сменят...

Тъп удар, пъшкане и тежко свличане на грамадно туловище...

Татко: Сети ли се к'во ти рекох, търбух?

Даню: Ъхъ, ама пусни ма, че се напиках бя, чоджум...

Татко: И да се насреш все тая - казваш на дъртия, че са те сменили!

Даню: Аха, така и така три деня не ма сменят...

Татко: Айде, да та няма…

Даню – Ми, пушката!...

Татко - Пушка не ти тряба…

Така завърши първата нощ от нашето членство в текезето.

Заранта дядо се върна от саята и караницата хулна отново - сам срещу всички! И децата не искаме да оставаме без кон и волове…Дядо отново подбра животните и откара в заграденото - вечерта с баща ми ги прибира обратно!... Даню си знае урока - не чака покана, щом ни види, търчи да пуска стоката!

На другия ден с дядо пак ги караме в опустелия стопанския двор - да се смееш ли, да плачеш ли, и животните се сбъркаха!...

На седмия ден, тетю почна да кърти мазилка от дувара на къщата и гризе кереч – чална се... Децата се дерем от рев, а баба и мама го наливат с мляко…

Заранта на прага:

- Овцете... и тях ли? – пита тетю.

- И тях – отвърна кротко дядо и влезе в къщи, а баща ми стои, ей тъй,  на прага...

Сетне тури ръка на главата ми, уж да ме гали, ама нарами торбата и рязко тръгна, без да дума каже...

Очите ми се пълнят със сълзи - става нещо много лошо!...

Привечер чирак от Долната махала чука с юмрук по портата:

- Ей, дяд’ Кольо!... Изгоря кошарата, саета изгора, хулна и къщичката…

Дядо: !?...

Чиракът: Барабар с овцето изгоря всичко, бат’ Тенчо им драсна клечката...

 Прежълтял дядо гледа вцепенен в краката си...

Чиракът: Цялата кория се умириса...

Дядо: Той... де е?

Чиракът: Нарами пушка и хвана горъта, щял да става горянин...

Дядо: K’во!...

Чиракът: Рече: и женските же станат общи! То, от един край арно, ама от друг – хич! Каза, че общата раб’та кучета я яли - била за дурмаджии[2] кат’мене.

Дядо: Ти дурмаджия ли си?

Чиракът: Ха́ер, чирак съм у Мимиша… Ти к’во же кажеш?

Дядо: За кое?

Чиракът: Женските, дето же да станат общи...

Дядо: Ти, булка имаш ли?

Чиракът: Нямам, ама се каня …

Дядо: Не мой бърза...

Чиракът се сеща за какво е дошъл:

- Та, Тенчо заръча: ако не се отпишеш, же запали и къщата...

 Горяни

бродят по гори и поля, крадат и убиват мирни хора, искат да върнат фашизма, искат цар да царува, вместо народна власт!… Не искат текезета, не искат да живеят и работят за общото благо, а да смучат само за тях си! Е, зат’ва, другари, трябва да бъдем нащрек, и видим ли съмнителна физиономия, овреме да обаждаме на когото тряб’а– пе́ни се, та се къса партийния Георги Ка́рача на общоселско събрание…

Баба запържва каварма за яйца, сестрите играят на двора, аз преглъщам и вися диван чапраз на прага…

- Горяни, се мярнали откъм Меричлери, трима били, видял ги един чобанин – умислен мърмори дядката.

Баба го погледна втренчено, а мен стрелна през рамо:

- А, върви да сбереш яйцата от полога, стига стърча кат кандило на о́душа! – кошницата пълна догоре с яйца, а тя ме праща посред пладне да ровя полози, ачик-ачик ме пъди, не иска да чуя какво шушукат…

Хукнах, уж, за яйца, ама се сврях под стълбището при дървата, притаих дъх и слухтя:

- Теню, сигур е зачул, че разбойниците идат насам и зат’ва забягна – гледам, няма една карабини и два парабела…

- А, така-а-а-а! К’во ни връхлетя, божичке - ше ги изтребят кат пилци…

- Петър, зетя, прати хабер от Двендекли, че д’вечера го искат в пълно снаряжение към хасковска група, щяло да има и военни с картечница…

- Бре, пречукват ги кат едното нищо...

- Колко му е…

- Ми, Теню, де знае, отде ше минат, та да ги чака…

- Отдето знае и властта, някой ги е насадил…

- Боже, боже, дано не минат през село…

- Баш от тука ше минат - с тях бил Митю Вълков, тракийчето…

- Наш Митю, к’во приказваш, нъл’е в затвора!...

- Избягал и сега върлува…

- Техните, знаят ли!...

- Раб’тата е скришна… Д’вечера цялата мера завардват, зат’ва сбират и пазвантите… Приготви ми дрехи и патрондаша - дигнат съм по тревога...

- Бре, луд ли си!… Ми, ако Теню е с тях…

- Разбрахме се, т’ва е положението… Дума да не си продумала и от къщи да не си мръднала…

- Ха, така-а-а-а! - въздиша баба.

Ще трепят баща ми!... Мама, де е мама!... Майчице!…

Сълзи обливат бузите, от носа текат сополи, подсмърчам, та чак се давя…

Баба ме подуши и подбра:

- Бре, лонгур, де те пратих, де се свря в тая дупка!... Ай, сядай на синията да плюскаш, стига подсмърча!...

Изскачам от дърварника и хуквам навънка…

- Т’ва де́те, ше направи беля! – чувам гласа на дядката.

- Детешка раб‘та…

Тичам през глава към Калем дере – трябва да намеря баща ми…

Цял ден обикалям мерата – Ени кория, Хайдар каръ, Чатръка, Ереклике, вървя и подтичвам, падам и ставам, в гърлото ми буца заседнала…

Връщам се привечер - гледам дядо забучил пищови в пояса и нарамил карабина…

- Ти… де беше? – пита.

- Нигде... на Таковата язма…

- К’во дири цял ден…

- Пих вода и лежах по гръб… Ми, ти, де така? – просвам се грохнал на хасара…

-Моя си раб’та…

-Тръгвам с тебе – и скочих.

- Няма чалъм - т’ва не е забавачка…

- Тръгвам след тебе…

- Тая няма да я бъде – каза троснато и строго погледна мама. Заключвай портите след мене!

- Ми, ако Теню се върне – сеща се мама…

- Той да се върне, пък ти кахър не бери…

Цяла нощ не клепваме… Призори се чуват гърмежи, първо по-наряд- ко, сетне „като на война“, според баба… Не мина час и всичко затихна – разсъмва се…

Мама отключи портата - изскачам навън… Цяла нощ селото не при- твори очи, не гъкна, всеки се спотайва - нищо не е станало, нищо не е било. Заранта народа се размърда и негодува, че има забрана да изкарват стоката на паша:

- Ще изкъртят и керевети  и я́сли кат са цял ден вързани!… Един хайванин кат не пасе, кат не го разкараш и напие с вода от ря́ката, к’во мляко да чакаш! Аман-заман, от разбойници...

След малко от Малевския път забумтя военна камионетка и спря сред село. Бай Колинчо премита пред кръчмата…

Цивилен скочи от кабината и му нареди да изкара две маси навън. Сто и двайсет килограмовия кръчмар обезумял се разтича, а през това време униформени изритват с ботуши труп на човек през задната каната и повличат към масите… Цивилният пали нервно цигара:

- Прати хабер да го приберат!...

- Ми, кой е тоя? – пита бай Колинчо.

- Митю, крадеца, не го ли знайш…

Промъквам се под каросерията да видя другите двама…

- Бе ти к’во се вреш, дет не ти е работа – изкряска цивилният…

Успях - баща ми го няма, жив е…

След седмица дойде хабер от града:

- Теню е в МВР-то, Бялата вежда да дойде да си го прибере…

- Знаем ги ние тия „хабери“… – рече баба…

Очакваме най-лошото… Мама изви глас да оплаква, баба скимти и проклина, ние ревем на умряло, а дядо псува подред…

Сабахлен  яхна магарето и тръгна за града… Цял ден - ни живи, ни умрели… Чак по тъмно, гледаме баща ми яхнал магарицата, а дядо зад него, ухилен клати крака…

Децата подскачаме, че баща ни е жив и здрав, а баба от вратата го одма  зачеса:

- Казвай, к’ва беше тая?...

Тетю влезе в другата стая и хлопна вратата зад себе си…

- Имал късмет – въздъхна дядо. Трябвало да срещне Митю Вълков призори в малевските лозя, при Голямата чука , ама за сигурност решил да изчака първо горяните да се появят… Таман пристигнали и почнала пукотевицата – оказали се в засада… Нашият извадил късмет - скатал се в една халка за син камък, и там изкарал деня – измъкнал се през нощта и продъл- жил самин към границата…

Не щеш ли, след 5-6 нощи, вече на десетина километра от гръцко, поискал хляб от няк’во овчарче, то пък за късмет не носило торба, и нашият го пратил до селото…

След час се върнал, ама с пет души граничари!

Харно, че докато чакал задрямал, та го сгащили заспал, иначе сигур за беля щеше да гръмне, и щяха да го очистят кат’нищо…

Тук съм се родил!