Jun 10, 2007, 6:18 PM

Горящата пеперуда 

  Prose
1131 0 1
4 мин reading
Тази зима снегът не спря да вали. Ден след ден, час след час. В града не можеше да се види жива душа. Въздухът бе ледено студен - режеше лицето ти и късаше косата ти. Животните се бяха изпокрили по хралупите си. Хората не излизаха от домовете си със седмици. Всички пътища бяха затрупани. Прокълнатият сезон беше започнал. Навсякъде се носеше аромат на смърт - смърт, която щеше да донесе благоденствие. Жертвоприношение. Невероятно белият сняг сега беше покрит с червени следи кръв, които само след часове щяха да бъдат заличени. Също като човека, чийто живот беше отнет преди половин час.
По тези земи се вярваше, че убийството е свещен акт. Е, не всяко, но... всички мислеха, че снегът ще отмине, само ако има жертви. Затова студът в самите хора растеше.
Сега само лешоядите бяха толкова смели, че да обикалят онова място. Те обаче не знаеха, че нямаше да намерят нищо. Всички щяха да умрат от глад - и те, и хората.
Недалеч оттук, в замъкът Талуза, придворните се приготвяха за пир. Поредната победа, поредната завладяна земя... Обзело ги бе някакво необикновено въодушевление, ентусиазмът се усещаше във въздуха. Всеки имаше задача, всеки тичаше нагоре-надолу...
А в подземията, принцеса Кристина умираше. Безжизнена, тя лежеше на студения каменен под. Силите й я напускаха. Извехтялата, но все още великолепна тясна черна рокля прикриваше едно бледо и доста слабо тяло, което цяло се тресеше от студ. Дългата гарвановочерна коса беше разпиляна по земята и раменете на принцесата. Нежните й ръце бяха отпуснати настрани. Стъклено зелените й очи бяха обърнати към дупката, служеща за прозорец през лятото и източник на студ през зимата. Посинелите й тънки устни също трепереха, а хлътналите й бузи бяха едно от свидетелствата за 7-годишния живот в тъмница.
Годината бе 466-та. Месецът бе януари. Вятърът се извиваше зловещо над замъка и донасяше все повече сняг. Още и още... Вятърът... този подъл измамник, мразовитата птица на разрушението. Той нахлуваше през малката пролука на килията и правеше помещението още по-студено. Малките бели снежинки, по-бели дори от кожата на Кристина, падаха по косата и лицето й. Устните й, напоени с мраз, затракаха още по-силно. Очите й излъчваха отчаяна молба за помощ - но към кого? Никой нямаше да й помогне. Никой не искаше да й помогне. Храна не получаваше от 2 дни. Вода също. Вратата бе зазидана. Не можеше вечно да яде плъхове... а пък и тази зима, само да не беше тя!
Лицето й се мъчеше да направи някаква мимика, но неуспешно. Нямаше сили дори за това. Чувстваше се напълно безпомощна.
Тогава отново видя онази пеперуда... Горящата пеперуда. Тази, която виждаше от 8 години насам. Приканваше я, изкушаваше я. Кристина се опитваше да протегне ръка, за да я хване, но не успя. Насекомото пърхаше с огнените си криле и гледаше безучастно с червените си очи. Принцесата понечи да извика, но буца беше заседнала на гърлото й. Ех, да можеше да я хване...
Босите крака на жената също бяха посинели. Божествените й очи все още съзерцаваха прозорчето. Все още искаха изход. Въпреки агонията, красотата на Кристина се беше съхранила. Тази хубост не можеше да изчезне. Никъде нямаше жена като нея... и смелост като нейната.
Изведнъж нахлу нова вълна вятър и разкъса роклята й. Ледените ръце награбиха безсрамно тялото й и започнаха да го раздират. Кръвта й се стичаше, оцветявайки всичко наоколо...
Принцесата смръщи тънките си черни вежди и издаде тих стон. Не, това не се бе случило. Просто й беше твърде студено...
Ето, пеперудата пак я съзерцаваше. Макар и огнена, тя излъчваше ледено безразличие. Какво ли знаеше тя за проблемите на хората?! Беше просто буболечка, огнена буболечка. Защо тогава не стопеше снега? Защо не сгрееше премръзналата жена? Защо беше толкова глупава? Кристина събра малкото останали сили, за да изкрещи. Вместо това изкашля още снежинки. Беше болна, но не го осъзнаваше. Може би нахалната пеперуда знаеше... Разбира се. Тя знаеше всичките й тайни. Затова сега се наслаждаваше на бавната й смърт.
Започваше да се смрачава. Снегът не преставаше да вали. Без наметка, само с тънката черна рокля, до час Кристина щеше да е мъртва. Забравена от света, сама, тя лежеше и почти не дишаше. Не можеше да усети кръвта във вените си, нямаше пулс. Очите й бяха полуотворени, но вече излъчваха някакво мъртвешко безразличие  към ставащото. Напуканите й устни се бяха сцепили на няколко места и кървяха. Надрасканата кожа по гърдите й също. Малкият езичски медальон, който носеше, вече почти не личеше. Скоро, съвсем скоро, тъмнината щеше да се настани в сърцето й.
Проклета пеперуда... Първата година Кристина я обичаше. После започна да се страхува от нея. А сега се дразнеше... искаше да вземе кофа с вода и да я загаси. Просто да си отиде. Е, това нямаше да стане. Снежинките валяха през нея, а тя сякаш се хранеше от това.
Да, смъртта идваше. Студът се увеличи. Принцесата обаче не беше уплашена. Очите й сега излъчваха спокойствие. Но в нея се появи някакъв нов непонятен пламък. ,,Проклети да сте... проклети да сте всички" - прошепна тя.
Никой не разбра какво стана тази нощ. Кралят умря от кръвоизлив. Незнайно откъде, рана се появи на сърцето му. Загина пред всички придворни, на масата, пирувайки. След секудна, кралицата бе сполетяна от същото.
Пламъци обгърнаха замъка Талуза. Пламъци, дошли от нищото. Всички умряха. До един. Тогава нечий смях се разнесе във въздуха...
Днес на това място има кръстовище, което всяка година взима стотици жертви... Всички те умират от изгаряния.

© Софи All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??