Господ забавя, но не забравя

Господ забавя, но не забравя

Събуди се с чувство на празнота, на безразличие. Часът беше осем. Дори не ѝ се ставаше. Съкратиха я от работа и гаджето ѝ си намери друга жена. Единственото ѝ удовлетворение беше, че новата му любов е грозна – ниска и дебела. Но не беше само това, имаше ниски и пълни, но симпатични, а в тази жена самото изражение на лицето беше неприятно. Какво ли ѝ беше харесал? Може би луксозната къща, която притежаваше, или факта, че за разлика от нея имаше работа. Къде останаха обещанията му, че ще живеят заедно завинаги? Обидата беше голяма. Целият свят се беше сринал. Не искаше да вижда никого. Така изкара деня – пълна апатия. Христо си събра багажа и отиде при новата си любов. Добре, че жилището си е нейно.

Дните се точеха еднообразно и сиво. Ядеше, колкото да не умре от глад, излизаше до магазина да купи нещо, след това изпадаше в онова странно състояние на объркани мисли и представи, в които минало и настояще се преплитаха и рисуваха доста мрачни картини. На петия ден се погледна в огледалото и се уплаши. Лицето ѝ имаше измъчен вид и като че ли беше отслабнало. Само очите ѝ бяха големи, големи и красиви, и точно те я върнаха към живота. Трябваше да промени нещо, ако искаше да живее. Спомни си за обясненията на Норбеков, че ако стоиш усмихнат, дори и само гримаса да е, мозъкът реагира и настроението се изменя. После се облече и излезе навън.

Отиде в парка и седна на една пейка. Настроението ѝ се подобри, явно усмивката действаше. Светът беше пъстър и красив – минаваха майки с деца, възрастни и млади хора. Забавляваше я да се вглежда в облеклата им, в лицата им и мислено да си представя кой как живее. Моментът на раздялата вече ѝ изглеждаше като нещо незначително, красива измама, от която се беше отървала. Той не я обичаше, тя не му вярваше, всичко беше точно.

Внезапно някой изчурулика над главата ѝ:

–Марги, колко ми е приятно да те срещна след толкова години!

Тя се обърна и видя Гената /Генади/. Съученик от гимназията. Свързваха ги толкова ученически спомени.

–Сядай! И на мене ми е приятно да те видя. Къде се губиш толкова време?

Разговорът потръгна искрено и спонтанно, не усети кога стана обяд. Той се беше върнал от чужбина окончателно и беше решил да се установи в Ловеч. Решиха да обядват в близкото заведение и така да удължат времето на срещата. Когато обядът приключи, той някак притеснено запита:

–Ще се видим ли пак? И двамата сме без работа.

–Може – простичко отговори тя и се усмихна.

Започнаха да се срещат. Беше щастлива, явно животът ѝ даваше втори шанс. Той ѝ предложи да живеят заедно и тя го искаше, но помоли да не избързват.

Прибра се вкъщи с прекрасни планове в главата. Тъкмо си почиваше и слушаше музика, на вратата се позвъни. Помисли, че е някой от блока, приятелките ѝ се обаждаха първо по телефон.

Отвори вратата и онемя, беше Христо.

–Мога ли да вляза?

–Телефон няма ли първо да позвъниш? Влизай, но за малко, имам работа!

Гледаше го равнодушно и не можеше да си обясни как го е харесвала.

–Аз искам да ти се извиня – бавно започна той. –Допуснах голяма грешка. Мога ли да я поправя? Искам отново да сме заедно.

По очите му личеше, че не е щастлив, явно отношенията му с новата са се пропукали.

–Късно е. В живота ми има нов човек, стойностен, внимателен, забавен, човек, който ме обича. Оправи си отношенията с новата любов!

–Не става. Всяка вечер се караме, изморих се.

–Не мога да ти помогна – учтиво отговорих аз и погледнах часовника си. – На работа ли си?

–Да. А ти?

–Обещаха да ме назначат в една фирма, след два дена започвам.

–Радвам се за тебе – объркано произнесе той и стана. Нямаше повече какво да си кажат.

След като си тръгна, Марги сложи на лицето си най-хубавата усмивка, която имаше. Не заради Христо – за него нито се радваше, нито ѝ беше мъчно – усмихна се заради Гената, с когото имаше среща само след половин час. После бързо през съзнанието ѝ мина мисълта: „Господ забавя, но не забравя“. Стана и излезе. Навън я очакваше животът, толкова хубав, колкото го искаше.

Мария Мустакерска