ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

КОРИ И ДЕЛИО ПРЕКОСЯВАТ ПЛАНИНАТА

 

Седмица по-рано, Кори и Делио наближаваха едно малко планинско село в подножието на Момо. Бяха достигнали до селото след цял ден бърз, неспирен ход. Кори постепенно спря да мисли за историята на Делио, която в началото почти не излизаше от ума му, и се съсредоточи върху пътя. Делио му бе казал, че маршрутът, който ще използват, за да преминат планината, ще бъде много бърз, но труден. Кори знаеше, че ковачът едва ли ще ги изложи на необмислени рискове, но започваше тайно да се опасява, че предстоящото пътуване ще бъде прекалено тежко за самия него. Още дори не бяха започнали да се изкачват, а вече усещаше умора. Докато вървяха, натоварени с тежкия багаж, под виолетовата светлина на залязващото слънце, и сянката на издигащата се планина от дясната им страна, той безмълвно се молеше да се справи. За нищо на света не искаше да разочарова Делио.

Селцето бе в подножието на един хълм, в малък, оголен от дървета район. Състоеше се от десетина-петнайсет нахвърляни по склона къщи, заобиколени с ниски огради и тучна трева. Кори и Делио пристигнаха от главния път, който се изкачваше нагоре и леко се стесняваше, докато навлизаше в селото. Прашни и уморени, те оглеждаха къщите, следвани от предупредителния лай на кучета и любопитния поглед на едно малко дете, което си играеше край пътя. Селото бе обитавано от планинци, които отглеждали диви коне; така му бе казал Делио. Това било основното им препитание. Тук щяха да се снабдят с коне и да подновят припасите си. Кори с облекчение оглеждаше ниските, сякаш необитаеми къщи на малкото село и погълнат от успокояващата тишина, изведнъж почувства как половината от умората се смъква от раменете му. Де да можеха да останат повече време тук.

Излязоха на малък мегдан, където до тревата, на грубо сковани пейки седяха няколко старци. Те се изправиха да ги посрещнат. Бяха високи, достолепни, с дълги просребрени коси, загърнати с кожи. Делио им обясни, че иска да закупят коне. Един от старците се отдалечи към къщите, и скоро се върна с двама по-млади мъже, също високи и мълчаливи, които отново изслушаха Делио. Ковачът плати със златото, което носеха със себе си и мъжете им доведоха два сиви жребеца, със силни мускули, играещи под лъскавата козина, дълги гриви и непокорни погледи. Конете пристъпваха нервно на място, докато мъжете ги държаха. После всички заедно отидоха, заедно с конете, до една от къщите, където Кори и Делио получиха храна, вода, и още одеала. Всичко това, заедно със стария багаж, двамата натовариха на конете. Кори усещаше силата на коня, който пръхтеше неспокойно, дърпайки юздите от ръцете му. Никога досега не бе виждал такъв кон. Как ли се препускаше с него в равното поле? Сигурно бе невероятно изживяване! Реши да пробва веднага щом прекосят планината.

Оставиха ги да се измият и починат малко, но веднага след това Делио каза на Кори, че трябва да тръгват – колкото по-малко се задържеха в селото, толкова по-добре. Слънцето се бе скрило зад хълмовете, когато излязоха отново на главния път, водейки конете след себе си. Известно време се връщаха по пътя, по който бяха дошли, после свиха в една тясна пътека, която се виеше нагоре и постепенно навлизаше в гората, която опасваше хълмовете. Не вървяха дълго между дърветата, защото скоро настъпи пълен мрак. Направиха лагер и пренощуваха в един заслон, образуван от естествено надигане на почвата и преплитащи се дървесни корени. На другата сутрин, вече отпочинали, поеха отново нагоре.

- Днес ли трябва да стигнем до пролома? – попита Кори. Крачеха един до друг по стръмната пътека, водейки конете, в полумрака и хладината на гъстата гора. Дърветата шумоляха от крилете на прелитащите птички, а жизнерадостното им чуруликане огласяше всичко наоколо. Кори се чувстваше леко измръзнал от нощувката, но иначе доста свеж и с достатъчно енергия, за да не спира да задава въпроси на Делио, откакто се бяха събудили.

- Не – отвърна Делио, който вървеше с широката, отмерена стъпка на опитен планинар и гледаше спокойно пред себе си – пролома ще минем утре. Днес само ще се изкачваме и целта ни е вечерта да намерим пещерата, за която ти казах. Иначе ще си видиш ангелите от студ през нощта.

- Да, мога да си представя. След като тая нощ ги видях половината . . .

Делио не отговори, само се взираше с непроницаемо лице напред между дърветата. Кори помълча, после се обади отново:

- А конете? Те ще се справят ли?

Делио се позасмя.

- Не ги взехме от долу само за да ни носят багажа, бъди сигурен. Това са планински коне. Ако тръгнеш да припадаш, и теб ще те носят.

- Яздил ли си много такива коне? – попита Кори – аз смятах, че дивите коне са доста понеуправляеми.  

- По добре си пести въздуха и не приказвай много, Кори. Скоро ще ти трябва всичкия.

- Колко пъти си изкачвал тази планина? – поинтересува се момчето.

- Достатъчно пъти.

- И знаеш всяко място, от което може да се мине?

- Почти всяко. Ти наистина ли нямаш намерение да млъкнеш? Вчера, докато вървяхме по равното, не говореше толкова много.   

- Просто ми се иска да зная повече за начина, по който ще прекараме следващите дни. Вчера нищо не ми обясни.

- Ще ти обясня когато се налага. Сега няма нужда да знаеш друго, освен това, че трябва да си съсредоточиш всичките сили в краката и да дишаш правилно.    

Всъщност съвсем скоро наистина стана невъзможно да се говори. Докато вървяха нагоре, заобикалящите ги огромни дъбове и букове постепенно се примесиха с борове и ели, и ставаха все по нарядко и по-нарядко, докато изцяло отстъпиха място на иглолистната гора. Пътеката, по която вървяха, ставаше все по-стръмна – на места Кори не можеше да види дори накъде води, пред очите му бе само издигнатата земя. Имаше участъци, покрити с дълбоки влажни насипи от борови иглички, които свличаха краката му надолу и трябваше да си помага с ръце, за да ги преодолее. Той се съсредоточи изцяло да вдишва и издишва в унисон с движението на краката си и се опитваше да не нарушава ритъма дори когато крачката му се прекъсваше от по-труден участък, или някое предателско дърво, паднало на пътя. Воденето на коня не му създаваше затруднения – животното подбираше отлично крачките си и вървеше зад него без проблеми. Умората, обаче го налегна бързо, много по-бързо, отколкото бе очаквал. Още не бе минал и половината предиобед, а мускулите му се сковаха от болка и дробовете му едва смогваха да си поемат въздух. Той призова на помощ всичките си сили, за да се абстрахира от неприятните усещания. Беше му ясно, че повече от една почивка за деня Делио няма да му позволи, така че се настрои някак да върви, и следваше ковача в продължение на още половин ден в някакъв полуунес, в който не съществуваше нищо друго, освен необходимостта да продължава да диша и да мести краката си напред. Към обед смътно усети, че дърветата започват да се разреждат; стана по-светло и по-топло. Той намали темпото, усещайки болезнено вдървените си крака и замаяната глава, и се пресегна, за да измъкне манерката от дисагите на седлото. Докато отпиваше жадно от водата, се огледа наоколо. Боровете нагоре ставаха все по-ниски, а между тях стърчаха странни зелено-червени, жилави храсти. Увеличаваха се и камъните, разхвърляни между дърветата, както и тези, които стърчаха по пътеката, по която вървяха, и които се налагаше често да прескача или да използва за опора.

Делио се обърна към него и подвикна – бе доста по-нагоре:

- Скоро ще излезем на открито. Ще спрем да хапнем.

- О, слава на Най-Светлия – изпъшка Кори, почти без да вярва на ушите си, и ускори ход, прибирайки в движение манерката в дисагите. Делио бе прав – след още десетина минути гората съвсем изчезна и двамата се озоваха на безкрайно, надиплено като море скално плато, осеяно с дребни храсти, и шарен мъх. Слънцето светеше силно над тях и камъните блестяха така ярко от светлината му, че в първия момент го ослепиха и трябваше да заслони очи. Примигвайки, Кори видя как Делио избира една по-равна скала и спира до нея. Той издиша дълбоко и се запъти натам. Като хвърли поглед нагоре, видя ширналото се над тях, светлосиньо небе – изглеждаше му по-чисто и по-близко от всеки друг път. Гледката го разведри и възвърна малко от поизгубения му оптимизъм.

Делио се беше навел, стъпил на камъка, опрял ръце на бедрата си, дишайки тежко. Бе пуснал коня си, който бе започнал да гризе от някакви храсти наблизо.

Кори също спря, стъпил едновременно на две скали, и опря глава на шията на своя кон, изтривайки с ръкава потното си лице. После се наведе и също опря ръце на бедрата си. Искаше му се да се строполи на земята и да не мръдне повече.

- Слава на Бога, че се измъкнахме от тия усои! – възкликна запъхтяно.   

Делио се ухили.

-Усещах, че много те потискат. Сигурно затова вървеше така пъргаво нагоре през цялото време, а?

- О, добре. . . млъкни, моля те.  

- Мина ли ти вече ентусиазма за приказки?  

- Определено – промърмори Кори.  

Затова пък усети, че направо умира от глад. Когато седнаха, се нахвърли върху храната, без да поглежда повече към Делио, и щеше да унищожи почти целите запаси от хляб и сушено месо, които носеха, ако ковачът не го спря, като подхвърли:

- Ако смяташ утре да ядем конете, продължавай така. – Кори сдъвка залъка си, преглътна и изтривайки пръстите си в кърпата на коленете си, се обърна към Делио. Последният се бе излегнал на скалата, вече нахранил се, с манерка в ръка, присвити от слънцето очи и усмивка на лицето. Кори се пресегна невярващо към манерката.

- Да не искаш да ми кажеш, че ще караме с тази храна докрая? Тук няма ли катерици, диви зайци? Птици?

- Вдругиден, да. Но утре едва ли ще срещнем нещо живо, освен може би диви кози, но това не е сигурно. А тях повярвай ми, е много трудно да уловиш. Няма да имаме време да губим да ги гоним. Както и орлите.

- Ако почувствам достатъчно силна нужда, няма да ми е никак трудно – промърмори Кори. Отпи няколко глътки вода, прибра храната и после, чувствайки приятно отпускане, се облегна назад на скалата. Слънцето светеше срещу него и топлеше унасящо кожата му.

- Така е, това е съвсем вярно – Делио се усмихна, после помълча малко и каза:  - Може ли да те питам нещо, Кори?

Кори бе затворил очи и почти задрямваше, наслаждавайки се на греещото над тях слънце, но последният въпрос на Делио го разбуди. Той се надигна на лакът и погледна настрани, към облегнатата до него фигура на ковача. Тонът на Делио бе прозвучал странно сериозно.

- Питай – промърмори момчето – аз обаче нямам кой знае какви интересни преживявания с черни маски и световноизвестни прозвища . . .  

- Е, да, но и ти си имаш твоите тайни, нали? Кажи ми, защо беше дошъл в ковачницата ми онзи ден в Костелини? Вече те питах веднъж, не ми отговори. Мъчи ме любопитството.

- Предполагам, че вече не мога да крия, след като ти ми разказа всичко за тебе, нали?

- Не, няма да е честно – каза Делио – вече играем с открити карти, нали?

- Е, добре! Дойдох, защото смятах, че имаш връзки, че познаваш влиятелни хора. Смятах, че ще ми помогнеш за едно начинание, което исках да осъществя.   

- Не си сбъркал – каза Делио – щях да ти помогна. Разбира се, зависи точно какво е било начинанието. Ако си смятал да искаш препоръки за ръката на Фло, виж, това вече може би щеше да усложни въпроса.

Делио се засмя, като видя как Кори го стрелва с мрачен поглед.

- Стига де, шегувам се! За какво дойде?

- Винаги съм искал да стана дърворезбар – промълви Кори – известен майстор. Нали разбираш. Да имам големи поръчки. Не знам . . .да стана най-добрия, да правя най-добрите неща. Това ми е мечта, откакто се помня. Сигурно сега ще кажеш, че е детинско. Може би е така, да, но това е нещо, което правя добре и съм сигурен, че ако ми се даде поле за изява, ще се справя отлично. Би ми се искало, тази роля, в която ще влизам сега– на кандидат за работа в кралския дворец - да не е само роля, а истина.

- Предполагах, че е така – каза Делио – не смятах, че ти е само хоби.

- Ако. . .  – Кори извърна очи към короните на дърветата, които лежаха далеч долу в краката им – ако кралят действително възвърне титлата на семейството ни . .  

- Титлата не струва нищо, ако си без пари – каза Делио – тя ти дава единствено достъп до кралския двор и войската. Нищо друго. За да отвориш работилница, са нужни средства. Знаеш, че всъщност повечето от майсторите не принадлежат изобщо към благородническата класа. Все пак, ако кралят ти отпусне необходимите средства, отлично – той се усмихна – но можеш да си сигурен, че дори и да не стане така, ще имаш моята подкрепа. Мога откровено да ти кажа, че съм доста богат.

Кори помълча малко.

- Вече не мисля за тези неща – каза.

- Сега, не – отвърна Делио – но ще дойдат по-спокойни времена, когато ще мислиш отново. Аз нямам наследници, на които да оставя богатството си. По-добре е да отиде при теб, отколкото при някой друг.

- Но това са пари, които си . . .

- Които съм откраднал? Да, така е. Какво, не ги ли искаш? Да ги върна тогава на благородниците, а? Честно казано, чак толкова душевно пречистен не се чувствам още.

- Може би трябва да говорим за това друг път.

- Разбира се – Делио се усмихна, слагайки ръка под главата си, също загледан в зелените върхове на боровете – сега не му е времето да те поставям пред морални дилеми. Сега е време да се порадваме на природата, да се извисим над всичко.

Кори се обърна към него, поглеждайки го подозрително, объркан от тона му, както винаги.

- Много странен човек си – промърмори той – никога не знам дали си сериозен, или ми се подиграваш. Във всеки случай онзи път в работилницата ...трябва да ти кажа, че беше страхотно унижение. Никой до този момент не се бе държал така с мен.

- Унижението е продукт на гордостта – забеляза Делио – за да си добър войник, трябва да се научиш да преодоляваш тази гордост. Тогава никой и с нищо не може да те унижи. Но ти си млад, Кори. Виждаш всички хора, и найвече себе си, в романтична светлина. Знам какво е, и аз бях така. Имаш мечти, видения за някакво славно бъдеще. Това не е лошо - вярвам, че ако човек изживее живота си под подобна романтична светлина, няма да изгуби с нищо, може би ще е много по-щастлив, отколкото в другия случай, в моя случай. Но ако си такъв, то тогава реално, не можеш да си истински герой. Трябва да просто да си голям късметлия. Мислиш, че гордостта и себеуважението те правят смел? Способен на издръжливост, на победи? В голяма заблуда си, ако мислиш така.

Кори се обърна към Делио, искрено заинтересован.

- А какво тогава те прави смел?   

- Какво те прави смел ли? Разбирането, че си едно нищо. Че не струваш пукната пара. Че всеки може да те пречупи и да изтръгне от тебе всичко човешко за броени минути.  

- Но това е абсурдно!  

- Абсурдно ли? Помисли – ако съществуването ти е ценно за теб, никога няма да искаш да се откажеш от него. Ако твоята човешка същност обаче, е ”умирала”, така да се каже, хиляди пъти; ако си претърпявал достатъчно унижения и болка, за да стигнеш до момента, в който вече си изгубил значение за себе си като човек, тогава страховете ти ще изчезнат. Само когато загуби себе си, човек загубва и страха си. Не знам дали знаеш, но найголемите герои . . .са винаги и най-тъжните хора.

- Най-Светли – промълви Кори, и се вгледа в ръката си, която неволно се бе свила в юмрук. Внезапно го побиха тръпки – искаш да ми кажеш, че ти си стигнал до такова положение?

- Не знам дали ме разбираш добре. Аз не смятам, че съм нищо. Оценявам качествата си като човек, положителните и отрицателни страни, достойноствата и недостатъците. Но извън това съм се абстрахирал от представата за абсолютната си незаменимост в света. Това беше до някое време в младостта ми. После, вече не.

- И обучението в Саурия е причина за това?

- Да, времето в Саурия даде основата на новото ми възприятие, но истинското ми достигане на дъното стана, когато кралят ме отхвърли. Аз ти казах, че все пак бях запазил нещо от себе си по време на престоя ми в Саурия – някакъв идеализъм, който ми помогна да оцелея психически. Но когато се върнах в Агория и разбрах, че мечтата на живота ми няма да се осъществи, тогава се сринах напълно. Точно тогава загърбих светлата представа за себе си, която някак бях успял да съхраня въпреки преживяното в Саурия, и който пазех за краля . . . и в мен изцяло надделяха уроците от саурската армия. Станах точно човека, който бях обучен да стана.

- Не разбирам, как . . . – Кори се поколеба – значи това означава, че сега никой не може да те нарани с нищо, никой не може да те унижи? Така ли е?

- Трудно ще е – Делио се усмихна.

- Но затова пък ти можеш да унижаваш, и да нараняваш.

- Е, да. Така се получава.

- Можеш ли да ми разкажеш тогава нещо повече от онова време? От годините в Саурия?  

- От Саурия ли? Какво точно искаш да знаеш?

- Не знам, просто ми се иска да придобия някаква представа какво е било там, за да разбера поточно думите ти.  

Делио помълча, после се засмя тихо.

-    Сещам се сега за една история. Предполагам, че ще ти е интересно да я чуеш. Случи се още в началото на обучението ми – Делио присви очи и забарабани леко с пръсти по камъка, на който се бе облегнал - бях на . . .колко . . .на петнайсет, мисля. Мисля, че беше на втората година от постъпването ми в армията. Дойде време да ни научат как да не мислим за жени. Целта беше да ни накарат, докато служим на краля, да не изпитваме каквото и да е желание да бъдем с жена. Това е необходимо, защото саурският войник е войник от главата до петите, само това и нищо друго. Няма време за странични забавления. Не ти се разрешава да имаш семейство, деца – е, тези, които заемаха високи военни постове, те имаха, но ние, обикновените войници – не. Та, ето какво правеха. Взимаха нас, най-младите, и ни държаха без да се къпем – три, или четири месеца. Можеш да си представиш за какво става въпрос. Дори лицето не можеш да си измиеш. На третата седмица се задушаваш от собствената си воня, после вече престава да ти прави впечатление. В отделението, където спяхме, плъзнаха въшки, всякакви гадини. Такава смрад се носеше от него, че останалите от корпуса ни заобикаляха отдалеч, и храната ни носеха отвън, не ни разрешаваха да влизаме в общата столова. А последния месец даже и дрехите не ти се разрешава да сменяш. Някои от момчетата се разболяха от заразни болести, имаше и починали. Това е лошата част . . . но да видиш после. След четири месеца ни водят в отделни стаи и пускат при нас момичета.

Кори се разсмя и погледна надолу, леко притеснен от реакцията си.

- Извинявай. Представям си какво е било.  

Делио се усмихна.

- И аз се смея като си спомням сега. Но едва ли би могъл да си представиш какво беше наистина, Кори. Аз бях на петнайсет и никога не бях докосвал жена, не бях дори и виждал, не и по онзи начин. А тя се появява, облечена само с някакъв тънък, прозрачен халат, от нея се носи аромат на парфюм . . . и само като ме видя започна да крещи, и се опита да се измъкне, но вратата беше заключена отвън. Представям си как съм изглеждал и каква воня се е носела от мен. Въпреки всичко се опитах да я прегърна – и тогава тя припадна.

Кори го гледаше, извърнал глава нагоре към него. Силна мъка изместваше първоначалното му комичното неверие.  

- Ето това, Кори, се нарича унижение. Да си прегърнал това прекрасно, неподвижно тяло, с отвратителните си ръце с черни, изпочупени нокти, да усещаш кожата на главата си изтръпнала от ухапванията на въшките, сплъстената ти коса да стърчи на всички посоки като намазана с лой, по мазните ти дрехи да пълзят въшки, и около тебе да се носи такава непоносима смрад, че само ти да можеш да я търпиш без да припаднеш – ето това означава да осъзнаеш, че не струваш пет пари. Изпитваш такова отвращение от себе си, че ти се иска никога повече да не влизаш в контакт с никакво друго живо същество – да не говорим пък жена. Цялата нощ прекарах свит в един ъгъл, а момичето, когато се свестяваше за малко, непрекъснато крещеше и се опитваше да избяга. Ако на другия ден ни бяха позволили да се изкъпем, може би ефектът щеше да се развали, но те ни държаха още две седмици, и чак тогава се изкъпахме. Когато, разбира се, вече ни беше все едно. И трябва да ти кажа, че номерът действа. Момчетата наистина се отказват от жените.

Кори мълчеше. Беше прекалено потресен, за да каже каквото и да било. Накрая, в бегъл опит да раведри обстановката, промълви тихо:

- Но не и ти.

- Какво не аз?

- Ти не си се отказал от жените.  

- А, Делио се засмя – да, аз не. Как да ти кажа, Кори, хубавото при мен е, че когато имам проблеми с другия пол, никога не смятам, че вината е у мен.

- Може би нейният нос е бил прекалено чувствителен, а?

- Да кажем, си мислех, че може и да е имало такъв вариант. – Делио се засмя пак, посегна към манерката и отпи глътка вода.

- Най-Светли! Делио, как си могъл да отидеш там? Да се навреш в тази армия и да те подлагат на подобни неща?!

- Казах ти, Кори, имах си цел. Макар че, честно казано, ако знаех какво е наистина, вероятно нямаше да го направя . . . но както и да е, минало е вече. Предполагам, че всичко си е имало някакъв смисъл, макар че засега не мога да разбера точно какъв.

И двамата помълчаха, после Делио се надигна и погледна към слънцето с присвити очи.

 -    Стана късно. Заседяхме се повече от достатъчно. Трябва да тръгваме.  

- Вярно ли? – Кори погледна с неохота към конете, които спокойно пасяха храстите край тях – конете май не са се нахранили, да ги оставим още малко да попасат. . .  

- Не се лигави, а ставай – Делио се изправи, и вече сериозен, заобиколи момчето – до един час трябва да сме при реката.

Кори се надигна примирено.

- Наистина ми се иска да ми разкажеш още – каза той, докато заобикаляше скалата – за Саурия. Освен за тази част със жените.   

- Тази част всъщност не беше съществената – каза Делио. Той прибра манерката в багажа си и хвана юздите на коня си – главното, върху което се съсредоточаваха през първите три години, бяха други две неща – физическата болка и смъртта. Тези два фактора присъстваха денонощно в режима ни. Това са нещата, от които човек наймного се страхува, затова целта беше да преодолеем страха си и от двете. В повечето армии никой не се старае да те научи да не се боиш от смъртта. В Агория този страх всеки войник го преодолява индивидуално, както може. Но в Саурия се отделят цели три години само за това - и затова те са непобедими. – Кори потръпна от мрачните нотки, които прозвучаха в гласа на Делио. Дръпна юздите на коня си и жребецът изпръхтя недоволно, когато Кори го поведе нагоре по камъните. Беше започнало да става много горещо. Слънцето напичаше тежко върху главите им и гореше лицата им.

- Както ти казах и вчера Делио гледаше към издигащите се пред тях скали – спечелил съм оттам доста неща, но също толкова, ако не и повече, съм загубил. Има полезни работи, на които бих могъл да те науча, но вече не съм съвсем сигурен дали трябва.

- Все пак можеш да ми кажеш.

- Добре – отвърна Делио – но по-късно. Я виж . . . – наведе се и пипна един камък пред него – този камък е мокър. Значи правилно съм се ориентирал, че сме до едно от разклоненията на Ела! Светли сили, от колко отдавна не съм минавал оттук!

- Ела! – възкликна Кори, заинтригуван. Това бе най-голямата река в Агория, по която вървяха транспортните кораби за Саурия. Тя извираше от Момо, също както Леар, но течеше само през северната част на страната, като свързаше Агория със североизточната ѝ съседка. Момчето се изкачи нагоре, изпреварвайки Делио и огледа камъните. Повърхността им наистина блестеше, като току-що разтопено злато. Това беше вода!

Скоро малки ручейчета започнаха да се стичат между камъните и конете завираха жадно муцуните си в тях, опитвайки се да пият. Делио и Кори с мъка ги издърпваха нагоре. Бе все така стръмно, а сега вече и по-трудно за вървене, защото пред тях имаше само скали; дори храстите вече оредяваха. Някои камъни бяха прекалено големи, за да се прекрачат - трябваше да спират, да се издърпват нагоре с ръце, и после да продължават нагоре. Кори беше изумен от пъргавината на конете, които прескачаха огромните камъни почти като планински кози. Затрудняваше ги и горещината, която скоро стана непоносима; лъчите на слънцето се превърнаха в нагорещени железа, които горяха кожата им. Кори не смееше да пипне лицето си, така го болеше, усещаше как потта се стича като река по гърба и лицето му. Виеше му се свят и едва дишаше. С надежда следеше поточетата, които се увеличаваха непрекъснато по-размери, докато най-сетне, се сляха в едно. Малка рекичка започна да тече край тях, бълбукаща и пенлива, пръскайки свежи капки по съседните камъни. Когато достигнаха рекичката, Делио и Кори спряха едновременно. Кори се изкачи бързо нагоре, опря коляно на един камък, който бе наполовината залят от вода, и потопи ръце в хладната течност. Напълни шепите си с вода и отпи. Водата, която носеха отдолу, бе топла и блудкава; тази бе свежа и вкусна като нектар. Той пи, докато не почувства, че ще се пръсне, после наплиска обилно лицето си. Извика към ковача:

- Делио, този път, каквото и да направиш, няма да ме мръднеш оттук!

Ковачът, който бе малко по-надолу, близо до конете, които също пиеха, взе две шепи вода, и ги хвърли нагоре към Кори.

- Ето, вземи малко за из път! – водата обля лицето на Кори, влезе в устата му и го накара да се закашля. Той се разсмя и веднага започна да хвърля потоци вода надолу към Делио, възползвайки се от предимството на височината. Скоро ковачът стана чисто мокър. Кори видя как Делио се хвърля с дрехите в реката, а единият от конете го побутна весело с копито. Кори също прекрачи камъните и се излегна в реката. Студената вода проникна под ризата му, навлезе в очите и ушите му. Протегна ръце и ги опря в камъните за опора. Затвори очи, с усещането че няма поголямо блаженство на света от това да чувстваш как отвсякъде те обгръща вода. В този момент беше напълно забравил как за малко не се удави в реката на Маринео.

Въпреки че не останаха много дълго край рекичката, когато тръгнаха отново, Кори се чувстваше така свеж, и така изненадващо изпълнен с енергия, че дори започна да се забавлява, състезавайки се с Делио, изпреварвайки го нагоре по камъните, препречвайки му пътя тук-там - предизвикателства, на които ковачът отговаряше със смях. Той предупреди Кори да не се захваща с него, и в потвърждение на думите си му устрои два-три капана, при които на Кори му се размина на косъм изтърсването назад в пропастта, толкова изненадващи и опасни бяха. Кори обаче не се стресна, а продължи играта, докато най-накрая не капна от умора. Следобеда вече едва се влачеше след Делио.

- Хей. . .защо не ме предупреди да не тичам толкова – промълви отмаляло и безсилно; дишането отново бе станало мъчително, болезнено усилие, собствените му думи глъхнеха в тътнещите му уши.

- Предупреждавам те откакто сме тръгнали – отвърна Делио – оправяй се сам, нали много знаеш, умнико!

Рекичката беше изчезнала, но Делио му каза, че утре ще стигнат до втория поток, от който тръгвала истинската Ела. Продължаваха да се изкачват, и вече накъдето и да погледнеха, се виждаха само скали. Дърветата под тях бяха отдавна изчезнали. Слънцето вече не грееше толкова силно – бе се спуснало зад гърбовете им, и си почиваше в меката прегръдка на виолетовото небе. Кори усещаше как кожата на лицето му започва да се бели. Той изпитваше ужасна болка в краката, при всяко вдишване сякаш го пронизваха остри ножове, залиташе и се препъваше на всяка крачка. На няколко пъти Делио го хвана, за да не падне, и го скастри да се стегне, да не се отказва накрая на пътя. Кори не можеше да повярва, как този човек продължава да върви напред без изобщо да е загубил форма, без да показва никакви признаци на умора. „Не е възможно“, мислеше си отчаяно, „никога не бих могъл да стана като него!“

Слънцето беше почти залязло, когато склонът постепенно започна да става по-полегат. Невярващо, Кори усети, че мускулите му не правят вече чак такива усилия и скоро установи, че върви по почти равна, камениста повърхност. Пред тях се бе открила нещо като широка площадка, покрита с камъни. Напред пред тях камъните отново тръгваха нагоре; отляво и отдясно също имаше издигнати скални височини. Но Кори изпита страхотна радост дори и от това малко облекчение за краката си. Видя как Делио пред него спира, увивайки юздите около ръката си, и конят до него изпръхтя уморено. Делио се обърна към Кори, но гледаше някъде зад него.

- Виж – каза той.

Кори спря, заедно с коня, и се обърна назад. Надигнатите думи в устата му застинаха, ръката му замръзна посредата на жеста, който бе тръгнал да прави. Можеше само да стои и да гледа.

Сякаш бе попаднал в безкрая. Бяха се изкачили на невероятна височина, без въобще да е осъзнал това. Директно под тях бяха скалите, бяло-сиви, стърчащи в разнообразни форми, ту високи, ту ниски, ту плоски, ту остри като ножове. По напред и по-надолу, в далечината, тези скали постепенно се оформяха в множество върхове, които се редяха един след друг, също различни по големина и форма. Тези върхове, простиращи се към хоризонта, заемаха почти цялото им полезрение и бяха потопени в пурпурната светлина на залязващото слънце. Някъде зад върховете, облени в светлина, но толкова далеч, че сякаш бяха от друг свят, се виждаха проснати огромните долини на южна Агория, онези ефимерни места, от които бяха дошли.

Кори погледна вляво, после вдясно – и от двете им страни се издигаха гигантски скални натрупвания, устремени нагоре, състезавайки се една с друга по мощ и величие. Момчето чувстваше безразличната им студенина, хладината, която долиташе от тях, и мракът, спотаен зад огромните им тела. Бяха се озовали в едно каменно царство, бездушно и велико, което властваше с безсмъртието си над всичко онова, което стоеше далече в долините, незначително и краткотрайно като полъх на вятъра. Това каменно царство бе господар на  всичко, което бе познавал и бе виждал досега, а той, с идването си тук, го бе покорил. Той се бе изкачил тук, сред вечността, бе нахлул в сърцето ѝ и го бе завладял – той, дребният, нищо не значещ, толкова уязвим човек.

- Най-Светли! – промълви той, неспособен да каже нищо повече. Делио пристъпи до него, заслонил очите си с ръка, взрян в залязващото слънце зад върховете.

- Струва си, нали? – дълбокият му глас бе изненадващо тих – всички тези усилия, за да стигнеш дотук?

Кори кимна, без да може да отговори. Гледаше напред и надолу, стъпил върху скалата и дишаше дълбоко хладния, свеж въздух. Затвори очи и се заслуша в замайващата тишина, която ги обгръщаше. Нито звук . . . нито дори далечен плясък от крилете на птица. Почувства, че заспива, сякаш се сливаше с необятността на планината.

- Трябва да тръгваме – чу гласа на Делио.

Кори отвори очи, обгръщайки с поглед за последен път безбройните каменни върхове, станали вече тъмновиолетови от надвисващия здрач. После се обърна и последва Делио.

Стигнаха до пещерата по мръкване. Тя се оказа проход в едно високо скално образувание, издигащо се край пътеката, по която вървяха. Делио запали малка факла и освети вътрешността ѝ. Таванът бе висок, над два човешки ръста, и бе полегат, скосен в ъглите. Стените бяха равни и сухи, подът също бе сух, покрит с дребни камъчета, които скърцаха под краката им. Кори веднага усети колко по-топло е вътре и премигна в предчувствие за приятната почивка, която го очакваше.

- Значи си спал тук? – попита той сънливо, докато Делио оглеждаше със задоволство обстановката.

- Да, много пъти – ковачът се обърна, отправяйки се към изхода – и като гледам, си е все същото. Ела да ми помогнеш.

Пренесоха вътре дървата, които носеха от гората и събраха камъни, с които направиха малко огнище. Вкараха конете в пещерата, после закриха входа с един голям камък, който претърколиха с огромни усилия от противоположната страна на пътеката. Делио удари кремъка над малката съчка, която бе посипал със запалителен прах и веднага лумна искра. Скоро в пещерата пламтеше малък огън. Помещението се изпълни със светлина, по стените затанцуваха сенки. Кори бе свалил одеалата и горните им дрехи на земята до огъня. Делио извади малкия тенекиен съд, който носеше и сложи някакви билки да се варят на огъня. Кори хапна малко, но не чувстваше много глад, защото умората го налягаше все повече. Беше се свил до огъня, обвил колене с ръцете си, премигвайки срещу светлината. Чувстваше всички мускули на тялото си изтръпнали и безчувствени, сякаш и те се бяха превърнали в камък.

Делио му подаде каничка с гореща течност.

- Изпий това.

- Какво е това? – Кори го пое сънено от ръката му.

- Лекарство. За краката ти. Иначе утре ще си като парализиран.

- Не знаех, че има такива лекарства – Кори изпи течността, беше много кисела, и някак стипчива. Мръщейки се, върна каничката на Делио.

- Ти няма ли да пиеш, а?

- Не ми е необходимо.

- О, да . . . забравих. Ти си неуязвим. – думите изчезваха от съзнанието му, забравяше какво е казал веднага щом го бе произнесъл. Кори се уви в двете си одеала и се излегна до огъня – Заспивам, Делио. Лека нощ.

Не видя кога ковачът също е легнал, защото в момента в който се изпъна в хоризонтално положение, потъна в безпаметна чернота.

На другата сутрин се събуди измръзнал и вкочанен, огънят бе угаснал отдавна, върху огнището бяха разпилени въглени. Кори не помнеше нищо от нощта, никога не бе спал така дълбоко. Усети обаче, че явно е било много студено, защото кожата му беше ледена и целият трепереше. Надигна се бавно, трябваше му страхотно усилие, за да раздвижи краката си, мускулите му бяха като премазани от таран. Все пак болката в тях бе поносима - явно лекарството на Делио бе оказало действието си. Самият Делио не беше в пещерата, а отвън нахлуваше ярка слънчева светлина – камъкът бе отместен. Кори бавно прекоси разстоянието до входа и все още наметнат с одеалото, излезе навън. Примижа от силното слънце. Видя Делио да идва срещу него, усмихнат, с разгърдена риза и навити ръкави. Конете бяха застанали отстрани върху скалите край пътя.

- Събрах малко скални гъби. Не са голям деликатес, но ще ни свършат работа за вечеря. Наспа се добре, нали? Как се чувстваш?

- Страхотно съм схванат – промълви Кори, изпъвайки раменете си нагоре и настрани.

Е, това е нормално. Ще се раздвижиш като тръгнем. Хайде да хапнем, че нямаме много време.

Докато закусваха, Кори забеляза, че храната им е почти привършила. Щяха да имат само за обед, и то в недостатъчно количество. Той не можеше да си представи какви са тези гъби, които Делио е намерил, но се радваше, че ковачът им е осигурил вечеря.  

Този ден не се чувстваше предразположен към разговори и когато поведоха конете нагоре по камъните, крачеше мълчаливо до Делио. Небето не бе ясно като вчера, бели раздърпани облаци плуваха по повърността му, разсейвайки синевината, духаше силен, хладен вятър и отслабваше греенето на слънцето. Вятърът скоро напука устните им, а Кори усети, че го боли главата и диша много трудно. Все пак вървенето вече не бе толкова мъчително, а и той усещаше, че тялото му вече някак се е нагодило към този ритъм, и изкачването не представляваше чак такова усилие. Влияние оказваше и факта, че камъните този ден не се издигаха така стръмно нагоре, и много често преминаваха в равни местности, преди да се издигнат отново. Скалистите върхове вече ги заобикаляха отвсякъде – накъдето и да погледнеха, пред тях, зад тях или встрани, всичко, което се виждаше до хоризонта, бяха върхове. По най-високите се белееше вечно застинал сняг. Кори вече почти не можеше да си представи, че някога е бил на друго място, освен в тази безкрайна каменна пустиня.

Предиобед чуха как някъде край тях тече рекичка и Делио му каза, че това е началото на Ела. Оттам нататък, пътят им следваше реката. На едно място се озоваха съвсем близо до нея и Делио отскочи да напълни манерките, после се върна при Кори, който пазеше конете. После се отдалечиха отново, и шуменето на водата отслабна.

Този ден видяха и много скални орли, който се виеха в небето, понякога спускайки се така близо край тях, че конете подскачаха и цвилеха уплашено. Кори изпита огромно желание да свали един, но Делио го предупреди, че само ще изхабят стрели, тъй като орелът най-вероятно ще падне в някоя пропаст. Така че оставиха птиците свободно да се движат над главите им, докато последните сами не загубиха интерес към тях. Малко предиобед пътят ги отведе до началото на много труден участък. Трябваше да вървят по осеяна с препъващи ги камъни пътека, не по широка от един метър, а отдясно на тях зееше бездънна пропаст. Едно погрешно мръдване, и можеха да се озоват в пропастта. Вървяха един след друг, с една ръка държейки юздите на коня, а другата опряна за опора в каменната стена от лявата им страна. Кори усещаше как всяко едно мускулче по тялото му е напрегнато до болка, а сетивата му са почти свръхестествено изострени. Вървенето по този маршрут му се стори безкрайно. Чак в ранния следобед пътеката започна да се разширява и пропастта остана далеч встрани. Тогава седнаха да си починат и изядоха това, което бе останало от храната. След това до късния следобед вървяха по сравнително широка пътека, виеща се ту-нагоре, ту надолу, ту осеяна с остри камъни, ту почти гладка. Шумът на реката се чуваше съвсем ясно край тях – тя течеше някъде долу в пропастта. Най-накрая се озоваха и до мястото, за което Делио му бе говорил още преди да стигнат селото на планинците и което бе нарекъл ”конския пролом”.  

Точно пред тях пътеката свършваше и под краката им зейваше дълбоката пропаст. Оттук нататък можеха или да завият по пътеката, която се връщаше обратно, или да минат през пропастта. Когато Кори надникна надолу, видя, че под тях има пътека – разбира се, ако струпването на камъни, което слизаше неизвестно къде в бездната, можеше да се нарече пътека. Но той веднага осъзна колко рисковано и абсурдно е да тръгнат надолу по тези камъни – почти сигурно беше, че щяха да си разбият главите.

- Искаш да кажеш, че трябва да слезем . . . по това? – Кори се взираше невярващо в струпването на скали под тях, после погледна Делио с искрената надежда, че нещо не е разбрал добре.

- Не ние – отвърна Делио, оправяйки седлото на коня си – конете ще слязат. Те ще ни преведат.

Кори се заслуша в шума на реката, която течеше някъде на дъното на пролома и за миг стисна силно очи. Искаше му се да се качи на коня си, да се обърне и да избяга на секундата от този ненормалник, с който вървеше. Но не го направи. Вместо това си пое дъх, качи се на коня си и последва Делио, който вече бе на своя кон и го пришпорваше надолу по камъните.

Това беше най-страшното преживяване, което някога му се бе случвало.

Слизаха надолу безкрайно дълго, сграбчили шиите на конете, които скачаха от един камък на друг, с безумна бързина и видимо без абсолютно никаква предпазливост. Движеха се почти вертикално надолу, и трябваше да употребят всичките си сили, за да запазят баланс и да се задържат върху конете, които не им помагаха много в това отношение. На няколко пъти Кори едва се удържа да не повърне. Не разбра изобщо как са стигнали дъното, само видя, че в един момент пресичат реката - широка и бърза, осеяна с големи камъни, по които конете скачаха, сякаш прелитайки от една скала на друга. На Кори така му се потяха ръцете, че имаше чувството, че всеки миг ще изпусне юздите и ще изхвърчи от седлото. Минаха дъното, оставиха реката зад тях, и започнаха да се изкачват отново – пак почти вертикално нагоре. Сега конете се движеха по-бавно, и на места копитата им се хлъзгаха, и едва се задържаха да не политнат назад в пропастта. На Кори на няколко пъти му идеше да скочи от седлото и да хукне сам нагоре, усещането, че в такава ситуация трябва да се довери не на собствените си крака и ръце, а на някакво животно, бе подлудяваща. Но той помнеше думите на Делио, че трябва да оставят конете да се справят и някак, продължаваше да стиска шията на животното и да се задържа на седлото. Усещаше тежкото дишане на коня, потната му козина и мирисът на напрежение, който се излъчваше от всяка една негова пора. Най-накрая, с едно последно усилие, конят му скочи нагоре, прекрачвайки ръба на на една скала и се озова на пътеката от другата страна на пролома.

Когато осъзна, че са стигнали където трябва и конят е спрял, Кори се свлече на земята, просна се по гръб и се разрида. Отчаянието, което бе сдържал през цялото време, сега се отприщи от невероятно облекчение, че е останал жив и той изкрещя на Делио, с пълни със сълзи очи:

- Ти си луд! Откачалник! Щеше да ни убиеш! Щяхме да умрем, ненормалнико!

Ковачът стоеше приведен до своя кон, с ръце, опрени на бедрата, дългата коса скриваше лицето му. Погледна към Кори и внезапно избухна в луд смях.

- Знам – отвърна той – напълно ненормален съм! Но ако не съм такъв, няма да мога да те заведа там, където искаш да отидеш. По никакъв начин. Не и навреме.  

- Повече никога, никога в живота си няма да тръгна някъде с теб! Никога! Заклевам се!

- Сигурен ли си? Я не давай такива клетви. – Делио пристъпи към него и му подаде ръка – Хайде, ставай! Това беше найлошия участък. Оттук нататък, пътят ще ти се види песен.

Тази нощ нощуваха под един каменен заслон, след като опекоха гъбите на огън и ги изядоха – оказаха се по-вкусни, отколкото Кори предполагаше. Той отново се чувстваше разбит от умора, тази вечер обаче повече психическа, отколкото физическа. Говориха си известно време преди да заспят – Делио му разказа няколко весели истории, които му се бяха случвали по време на тежки преходи и Кори, докато слушаше и го разпитваше за подробности, усети как се поотпуска и успя да заспи. Дървата им обаче бяха много малко и огънят този път изгасна рано. Стана прекалено студено и момчето се събуди още по тъмно, зъзнейки. Двамата с Делио легнаха един до друг, за да се стоплят и успяха да поспят още няколко часа.

На другия ден започна слизането.

Предиобед равната пътека свърши и започна да се вие надолу, а край тях шумът на реката ставаше все по-силен и по-силен. Бяха преполовили пътя. Спускаха се надолу под откритото небе, заобиколени от каменните върхове, покрай дълбоките проломи, и течаща под тях река. Спускането ставаше много по-бързо от изкачването и малко след обед -този път почивката им трая по-кратко, защото вече нямаха храна - червени и виолетови храсти започнаха да осейват камъните, а долу в далечината се показаха короните на иглолистни дървета.

На Кори му идеше да изкрещи от радост, въпреки ужасния глад, който изпитваше.    

- Не мога да повярвам! – възкликна той, когато дърветата вече се бяха открили целите под тях. Теренът постепенно се поизравни и двамата започнаха да вървят почти по права пътека. Дърветата караха Кори да се чувства отново нормален човек, караха го да си представя равнината, която лежеше зад тях, как ще се качи на коня, ще препуска напред като стрела и ще диша свободно, как вече ще мисли за други неща, а не само за необходимостта да премести единия си крак пред другия.

- Делио! Успяхме! – изтича напред пред ковача, взрян в гората, която се разстилаше пред тях, докъдето им стигнеше погледа – колко още време ни остава до долу?

Делио се поспря до него, на свой ред загледан в гората.

- Утре наобед ще сме в подножието – каза – това ще е последната вечер, която ще прекараме тук. Но трудното мина. Сега остава да си хванем нещо за вечеря.

Когато навлязоха в гората, слънцето постепенно изчезна, заедно със сгъстяването на дърветата и ги обгърна хладен сумрак. Докато вървяха, изведнъж, съвсем ненадейно, заваля – силен порой, който за кратко време ги измокри до кости и трябваше да се преоблекат със сухите си дрехи, преди да потеглят отново. Когато вечерта наближи, Делио избра един дълъг клон и изостри върха му с камата си.

- Копие ли правиш? – попита Кори.

- Да. Виждал ли си как се ловят глигани? Предполагам, че не. Сега ще имаш възможност. Хубаво е, че валя, така следите им ще са поясни.  

Делио свърна по една по-малка пътечка и скоро откри пресните следи на едно малко диво прасе. Не след дълго то се показа пред тях – сивочерно, със закръглено продълговато тяло и остра муцуна. Душеше пръстта под краката си, и от време на време се озърташе предпазливо наоколо. Но те се бяха скрили добре и то не ги видя. Делио застана на удобна позиция, прицели се и хвърли копието с рязък замах на ръката си. То полетя като стрела и се заби право в тялото на глигана, който изквича немощно, после се срути на една страна и не помръдна повече.

- Хайде сега да запалим огън – Делио се усмихна на Кори, който гледаше мъртвия глиган, поразен от бързината на цялата процедура.

Одраха животното и го изпекоха на шиш. Делио заби копието близо до огъня, така че да могат да проснат на него мокрите си ризи. Нахраниха се до пръсване с вкусното месо, и после се излегнаха до горящия огън, който пращеше монотонно и излъчваше приятна топлина. Кори се протегна с доволство.

- И все пак – промърмори той с прозявка – не е чак толкова лошо да си в планината.

- Да, нали? Като свикне, на човек му се иска целия си живот да прекара тук. – Делио стана, за да провери ризите, бяха започнали да изсъхват – днес ще трябва да спим на смени – каза – вече не сме толкова далеч от обществото, колкото бяхме предните две нощи. Трябва да пазим лагера си. Имаш ли предпочитания кога да е твоята смяна?

- Ами, може и сега – отвърна Кори – не ми се спи чак толкова.

- Отлично. Събуди ме тогава, когато бухалите се разпеят – в гората, когато започнеше особеното бухане на тези нощни птици, с което те сякаш си говореха помежду си, човек знаеше, че е минала половината нощ. Делио се уви в одеалата си и свит до огъня, почти веднага заспа. Кори го изгледа с тъга, щеше му се Делио да не бе заспал толкова бързо, за да му разкаже още някоя и друга история, но този път, като никога, ковачът очевидно също беше уморен. Кори се загледа в огъня, и за да не заспи, започна да си мисли отново за Фло. Припомняше си лицето ѝ, фигурата ѝ, начина, по който го беше гледала и му се беше усмихвала, тембърът на гласа ѝ, думите, които му беше говорила и които вече бяха започнали да се изплъзват от ума му. Дали наистина имаше вероятност да я види отново? А родителите му, а Риана, какво ли правеха те…

После умът му се отклони към задачата, която имаше да свърши в Пила и към която, с всеки отминал час, неумолимо се приближаваше. Потънал в мисли, повечето от които вече не толкова приятни, той не усети как е започнало да захладнява. Стана, хвърли още съчки в огъня, поразпали го, после се уви по-добре в одеалата и седна отново, заслушан в шумовете на гората.

Мина още един час. Делио все така спеше спокойно, без да помръдва. Кори се изправи, оттърсвайки се от странното, полубудно вцепенение, в което бе изпаднал. Разкърши рамене, остави одеалата и се изправи. Провери мимоходом как върви сушенето на проснатите на кола ризи, после отиде до дърветата в края на поляната. Навлезе между тях, вдъхвайки дълбоко студения нощен въздух. Докато се вслушваше сънливо в тишината на гората и се вглеждаше във високите, черни стъбла на боровете, странно нарушаване на това спокойствие го сепна изведнъж.

Беше остър шум, като от тичане върху чупещи се съчки. Кори се озърна, мъчейки се да определи откъде идва шумът. Пращенето се засилваше толкова бързо, че веднага установи, че идва точно към тях. За секунди бе станало почти оглушително, и му се струваше, че този, който го издава, е почти зад гърба му, но колкото и да се оглеждаше, не можеше да види нищо в тъмнината.

Тъкмо излизаше от дърветата, когато усети как нещо се хвърля върху него и го стисва в мощна, желязна прегръдка. Остър животински мирис го удари в носа, прилоша му, и въпреки че се опита да се бори, да се измъкне от хватката, не можеше да помръдне изобщо, цялото му тяло бе притиснато като в стоманени клещи. После почувства как нечии зъби се впиват като кинжали във врата му и започват да дерат и разкъсват. Кори изкрещя от безумен ужас; после страховитата болка избухна в съзнанието му, усети как се дави за въздух, причерня му. Смътно чу рева на звяра, усети как хватката се разхлабва; усети как пада на земята и коленете му се забиват в рохкавата пръст близо до огъня. Светът се топеше и изчезваше край него като крехък мартенски сняг, залят от пълноводна река. Като в просъница усещаше какво се случва – край него стоеше изправена фигура, звярът продължаваше да реве. Напрегна се неистово, за да остане в съзнание, имаше чувството, че ако припадне, това ще е краят, повече никога няма да се събуди. Надигна се и усети как силни струи кръв рукват от раната във врата му и се стичат по ризата му. Извъртя се настрани и видя, че причината за случилото се е една огромна тъмнокафява мечка – никога не бе виждал толкова огромна мечка, беше почти два човешки ръста. Бе застанала на задните си крака, и ревеше оглушително, а отстрани от главата ѝ стърчеше стрела. Делио бе отдалечен на няколко стъпки от нея, и държеше изпънат лък в ръката си – явно се готвеше да пусне нова стрела.

Почти несъзнателно, Кори посегна към колана си и измъкна пръчката от калъфа. Насочи я напред и си помисли несвързано: „Най-Светли, моля те . . . моля те…“

Усети първо лек полъх, който за секунди се превърна в ураганна вихрушка, сграбчи животното и го дръпна назад; след което го понесе неизвестно къде, назад между дърветата. Дълго време чуваха рева на мечката, и трясъците, когато се удряше в дърветата покрай нея, после постепенно всичко утихна.

Кори се извърна на една страна и повърна. Усещаше как го тресе, обливаха го ту горещи, ту ледени вълни. Делио се спусна към него, и коленичи бързо, хвърляйки лъка до огъня. Погледна раната му с едва прикрит ужас в очите, после извади ножа си и бързо разряза ризата му, дърпайки я настрани за да вижда по-добре през течащата кръв. Кори се опита да се надигне, протегна ръка към рамото на Делио.

- Съж-съжалявам – зъбите му тракаха, едвам говореше – не знам какво стана. Не знам как стана.

- Не мърдай! – Делио притисна рамото му, за да го накара да остане неподвижно – Стой спокойно, чуваш ли? – той огледа бързо раната, опипвайки врата му с опитни пръсти, карайки Кори да извика от болка. Напрегнатото му лице се отпусна – Слава на Най-Светлия! Захапала те е по-надолу, само мускулите са засегнати…о, слава Богу…  – Кори чу облекчената му въздишка – Сега искам да стоиш неподвижно, чуваш ли! Не си мърдай изобщо главата. Как можа да не усетиш това проклето животно понавреме, глупак такъв! – Делио хвана дясната ръка на момчето и я сложи малко над раната му – дръж си ръката тук. Натискай и се опитай да не припадаш! – ковачът се изправи и отиде до багажа им, откъдето извади няколко чисти парцала, взе игла и приготви няколко тънки конци. Върна се при огъня, напълни едно малко тенекиено канче с вода и го остави да заври на огъня. После взе оставения на земята нож. Разряза парцалите на по-тънки ивици и коленичи пак до момчето – но и аз съм виновен. Отпуснах се, реших да поспя като хората, нищо не чух. Не помня кога за последно се е случвало да не чуя нищо.

- Не, аз трябваше . . . трябваше да съм повнимателен . . . – прошепна Кори. Болката го обгръщаше като жарава, постоянна и неотслабваща, разпростираща се сякаш чак до гърдите му.  

- Не, не е твоя вината, тази беше от северните гиганти и беше побесняла. На идване не видях следи от гиганти, така че това не е територията ѝ. Никога не би се приближила толкова близо до огън, вероятно някой е убил малките ѝ. Нямаше как да знаеш, аз не те предупредих. – Делио се обърна и насочи острието на ножа към горящите пламъци и го задържа там дълго време. Кори държеше свития си юмрук над раната, усещайки как пръстите му, там, където не бяха покрити от предпазната кожена ръкавица, са мокри от  течащата кръв. Унасяше се, болката сякаш отслабваше, искаше му се да затвори очи и да заспи. Слушай, Кори – гласът на Делио го стресна и той обърна замаяните си очи към него – ще те зашия и ще направя превръзка, но преди това трябва да обгоря раната. Искам да ме чуеш много внимателно. Знаеш, че всичко ще се оправи, ще се възстановиш, така че има начин да се абстрахираш от това, което се случва сега. Чуй ме и направи това, което ти казвам, за да не те заболи. Погледни ме – Кори вдигна очи към него – виж ножа, който държа. Виждаш ли го? Можеш ли да се съсредоточиш върху него? После погледни и към врата си съсредоточи и върху него. Трябва да виждаш и двете идеално, да си ги представяш, но трябва да мислиш за всяко едно поотделно. Ще се опиташ ли? Ножът, и врата ти. Раздели ги в съзнанието си и мисли за тях поотделно. Ако през цялото време ги възприемаш като различни, отделни неща, няма да усетиш болка. Искам да се концентрираш и да го направиш. Можеш ли? – Кори погледна изпускащото пара острие в ръката на Делио и усети как стомахът му се сгърчва от напрежение. Прехапа устни, и се опита да направи това, което ковачът му казваше. Ножът . . . и врата му. Притвори очи, и ги раздели мислено, като две неща, които стоят далеч едно от друго в пространството, без да имат никаква връзка. Виждаше ги в реалността и едновременно с това ги визуализираше в съзнанието си. – готово ли е? Направи ли го? Искам да задържиш тази концентрация. Задръж я! – страховитата болка се вряза изведнъж във врата му, сякаш десетократно по-страшно чудовище от мечката бе забило зъби в плътта му. Той изкрещя и мускулите на лицето му се изопнаха от нечовешкото усилие да остане неподвижен; пръстите на ръката му се впиха агонизиращо в пръстта. „Задръж концентрацията си…задръж я!“ Кори се напрегна и повика отново разделения образ на острието и врата си, задържа ги в съзнанието си и веднага усети как болката, без да намалее, сякаш престана да бъде болка, а се превърна в нещо друго . . . нещо като силна топлина, която гореше тялото му. Докрая на процедурата той стоеше, извърнал поглед настрани, все така концентриран да задържа в главата си ножа като нещо отделно от тялото му, и не усещаше друго, освен топлината. Тя също се стопи накрая, оставяйки след себе си туптяща празнота, когато Делио се надигна, и остави камата настрани.

- Готово е. Браво, май се справихме, а? – Делио му се усмихна, докато Кори го гледаше задъхан, с невярващ израз на обляното си в пот лице.

- Какво. . . какво беше това?

- За болката ли? Малък трик. Лъжеш мозъка си. Всъщност мозъкът ти е този, който създава болката, след като тялото алармира за опасност. Реално случващото се в тялото ти не е нищо друго, освен струпване на повече енергия на едно определено място. Сега ще можеш ли да потърпиш още малко, докато те зашия? – Кори кимна, и Делио потопи конците във канчето с вряща вода, после ги прекара внимателно през иглата.

- Ама сме и двамата, а? – каза ковачът – онзи ден ме ши ти, сега аз тебе. Честно казано, не очаквах да започнеш с бойните белези толкова скоро.

Докато работеше върху раната, не спираше да говори успокояващо на Кори и момчето установи, че понася болката още по-леко от преди. Когато привърши и го превърза, Делио го покри с одеалата и най-сетне го остави. Кори едва имаше сили да се загърне в одеалото и беше готов моментално да се предаде на замайващата слабост, която го обгръщаше и го люлееше като вълните на топло море. Изведнъж обаче почувства нещо съвсем различно от усещанията, причинени от раната му. Идваше извън него, някъде от заобикалящото го пространство, макар и да не можеше да определи откъде точно. В първия момент му се стори, че е вятър, после осъзна, че въздухът е съвсем неподвижен. Бе станал обаче по-студен - дори не студен, а направо мразовит, сякаш се бе пренесъл в арктическата пустиня, за която бе чувал да разказват далечните пътешественици.

- Делио! – той се надигна, разтреперан.

- Какво има? – Делио го погледна от другата страна на огъня – седеше с ръце, опрени на коленете си, лицето му бе полуосветено от пламъците.

- Не знам . . . – Кори се огледа, студът го обхващаше, вледеняваше сърцето му – нещо не е наред . . .

- Какво става? Не се чувстваш добре?

- Студено е . . .

- Вероятно те тресе. Нормално е. Отпусни се и се опитай да починеш, утре ще си подобре.

- Не, аз съм добре . . .но нещо не е наред . . .

Делио се изправи, дойде, пипна челото му, после поклати глава и се изправи, гледайки го известно време със смръщени вежди, преди да се върне на своето място до огъня. Кори затвори очи, но студът не изчезваше, а продължаваше да вледенява дробовете му със всяко вдишване. „Някой ни наблюдава“, му се искаше да каже на Делио, но абсурдната мисъл постепенно се стопи в съзнанието му докато гледаше горящия огън с полупритворени очи. Все пак ръката му пропълзя към колана му където стоеше пръчката. Откачи калъфа и го сложи до гърдите си. Спа цяла нощ с ръка върху него, но въпреки това сънят му бе тежък, изпълнен с неразбираеми кошмари, неясните следи от които го мъчеха дълго време след това.   

Въпреки протестите му, Делио го остави да си почива почти целия следващ ден. Кори се измъчваше ужасно, че губят толкова много време, и страховете му бяха особено подсилени от странното усещане от предната вечер, което го караше да се чуди дали не започват да губят контрол над ситуацията. Все пак следобеда тръгнаха. Вече можеха да яздят и до вечерта бяха почти стигнали подножието на планината. Кори се чувстваше много изтощен и затова не протестира, когато Делио направи нов лагер и каза, че ще останат още една нощ в гората.

- Да бях внимавал повече, щяхме да сме се измъкнали отдавна оттук! – изскърца със зъби момчето, докато се увиваше бавно в одеалата, със сгърчено в болезнена гримаса лице. Беше му трудно да мърда главата си в каквато и да е посока. Нямаше треска, което означаваше, че раната заздравява нормално, но продължаваше да го боли ужасно при всяко движение.

- Престани да се самообвиняваш! – Делио раздразнено хвърли още дърва в огъня – тези неща се случват, за да ти дадат урок за бъдещето. Не можеш да избегнеш всяка лоша ситуация!

- Би трябвало да мога!

- Но не можеш. Винаги ще се случва нещо, което да те изненада. Въпросът е да се тренираш да реагираш бързо в изненадващи ситуации.

- Но аз не реагирах бързо.

- Следващият път ще си побърз.

Кори замълча за момент, гледайки огъня.

- Добре, че ти не пострада от моята глупост. За това се радвам.  

Делио също замълча, после отвърна:

- Да и предполагам, че това стана, защото пак се намеси когато трябваше. Не съм го забравил. Във връзка с това, мога ли да ти кажа нещо, Кори?

- Какво?

- Не съм сигурен, че думите ми ще са уместни, но ми се струва, че много си започнал да разчиташ на . . . на това нещо, което носиш в тебе.

- На това, което нося в мене? Имаш предвид пръчката?

- Да, точно така.

Кори замълча, гледайки към Делио през огъня, поколеба се, после каза тихо:

- Ти все още не можеш да повярваш, нали?

- Да повярвам на какво? На тази сила, която действа извън нас? Разбира се, че вярвам, нали я виждам. Колко пъти вече станах свидетел на действието ѝ. Кори, знам, че вече говорихме за това, но все пак ми се струва, че не е добре . . .да поверяваш всичко напълно на това. Виждам, че си започнал да го правиш, и . . .

- Но защо да не поверявам всичко напълно на Най-Светлия? Все пак, Той ми е дал това. И ми го е дал точно за да ни бъде от помощ. Помогна ни толкова пъти.

- Предполагам – промълви Делио – и въпреки това . . .  

Кори помълча, отново изпълнен с усещането колко трудно му е да обясни на Делио това, което се случва.

- Делио, мисля, че вече би трябвало да си разбрал, че тази сила ми е дадена за добро. Употребявам я не само за да пазя самите нас, а и заради другите – като стражите в Маринео, например. Иначе колко от тях щяха да умрат? И в Пила смятам, че там ще ни е много нужна. Най-малкото, защото конфликтът, в който ще влезем, всъщност ще бъде повече от човешки и едва ли само човешки сили ще са достатъчни, за да бъде разрешен.

- Така е, но . . . какво ще стане, питам се, ако я изпуснеш или конят стъпи отгоре ѝ, или падне в огъня, например. Ето от това се страхувам.

- Наистина ли мислиш, че това може да се случи? Мислиш, че Този, който ми я е дал, няма да се грижи да я опази ли?

- Не знам.

- Няма от какво да се притесняваш, Делио. 

- Хубаво – Делио се извърна настрани, и въздъхна – добре, надявам се да си прав. Искрено се надявам. Просто се тревожа, това е.

- Аз ти казвам, че няма причина за тревога. Аз също бях объркан в началото, но сега вече не съм.  

- Добре.   

Кори затвори очи, заслушан в пращенето на огъня и постепенно започна да се унася. Можела да падне в огъня. . .е, да, вярно, че и той се бе страхувал от подобно нещо в началото, но този страх беше отдавна изчезнал. Вече се чувстваше напълно сигурен в неприкосновеността на предмета, който носеше.  Пръчката му бе дадена с някаква цел и тази цел бе диктувана единствено от Най-Светлия. Всъщност Най-Светлия бе този, който имаше някаква работа с тази пръчка, а не Кори. Той се изявяваше с нея и Кори чувстваше, че в конфликта, който се задава, този предмет ще има голяма роля. Затова бе сигурен, че стига да го употребява правилно, той никога няма да бъде изгубен.

Тази нощ спа добре, без да сънува кошмари, и на другата сутрин се чувстваше почти възстановен.

Когато излязоха от гората, гледката на дългите равнини, които се проснаха пред тях, облени в светлината на следобедното слънце, бе почти като мираж. Кори си пое дълбоко въздух. Равен терен! Десетки километри стабилна земя под краката му! Най-сетне! Делио, обаче, бързо го изведе от главния път и цял ден яздеха по скрити, странични пътеки, понякога минаващи сред земеделски земи. На здрачаване минаха близо до някакъв малък град. Делио му обясни, че това е Турано и велисът му бил един от първите приближени на краля. Кори не успя да види много от този град, освен крепостната стена в далечината, и накацалите около нея в долината селски къщи. Момчето се упиваше от мириса на безкрайните полета със слънчогледи и зелена пшеница и от ширналото се над тях, свежо лятно небе. За нощувка тази вечер избраха една малка закътана долчинка, покрита с гъста трева и много люцерна. Без да палят огън, двамата седнаха на тревата, като си постлаха по едно одеало, а с другото се наметнаха. Конете пасяха кротко край тях. Бе замайващо тихо, и монотонното свирене на щурците сякаш не нарушаваше, а допринасяше за тази унасяща тишина.

- Кори, струва ми се, че е време да поговорим за Пила – каза Делио. Той бе уловил един заек наобед и тогава го бяха изпекли; сега бе извадил остатъка и докато изговаряше последните думи, вече започваше да дъвче.

- Да, трябва – Кори също посегна към храната. Делио му хвърли кратък поглед, после продължи:

- Морио ти е дал само общи напътствия. Знаеш, че още преди да стигнем до главните порти, ще трябва да се разделим. Трябва да влезем в града поотделно. И вътре няма да се срещаме изобщо. Всеки ще си свърши своята работа сам.

- Да, знам това – каза Кори. Думите на Делио не го завариха неподготвен, сам знаеше, че не могат да рискуват да ги видят заедно дори и за четвърт час. Досега новината за евентуалната им поява със сигурност бе долетяла до Пила с пощенските гълъби и въпреки че едва ли описанието на двамата е могло да бъде особено щателно, не трябваше да рискуват да предизвикат подозрения. Пък и самото естество на задачите им щеше да раздели пътищата им оттук нататък.  

- От момента, в който прекрачиш портите, ще си сам – повтори пак Делио, произнасяйки думите с особена отчетливост – знаем, че вдругиден очакват последните кандидати за конкурса за дърворезбари в двореца. Найкъсно до вдругиден вечерта трябва да си в двореца, за да успееш да се включиш. В града ще те пуснат лесно, само трябва да им покажеш свидетелството от майстора. Може и да проявят някакви подозрения, като видят, че си от  Маринео (предполагам, че новините за Черния друн и неизвестния му млад другар вече са стигнали столицата), но ако се държиш естествено, няма причина да възникне проблем. Едва ли ще си единственият младеж от Маринео, пътуващ сам, а и стражата там в никакъв случай не е могла да изпрати адекватно описание нито на фигурата, нито на лицето ти. Щом влезеш в града, веднага отиваш в двореца. Ще ти обясня точно как да стигнеш до там, ще опиша подробно и самия дворец. Оттам нататък, се сливаш с обстановката, държиш си езика зад зъбите и правиш каквото правят другите момчета. Трябва да си понезабележим и от тревата. Всяко необичайно твое действие може да стане причина да те заподозрат, защото те ще очакват нещо да се случи. Степента на тревога ще е максимално вдигната. Относно задачата ти да говориш с Еми. . . мисля, че няма да е необходимо ти да я търсиш. Тя сама ще дойде при тебе. Тя винаги е ценяла изкуството. Не само книгите, както си спомняш, че ти казах тя обичаше градините, цветята, склуптурите, грижеше се сама за всички украси в двореца. Следеше отблизо работата на всички майстори, и ако все още е жената, която си спомням, съм сигурен, че ще дойде да ви посети, да види как работите. Тогава ще имаш възможност да я заговориш, и да ѝ кажеш каквото трябва. При този разговор също трябва да си изключително внимателен. Не се впускай в подробности – кажи ѝ само най-важното, оттам нататък тя ще се погрижи. А ако все пак се случи така, че да не се сети за младите кандидат-дърворезбари, аз ще намеря начин да я накарам да го направи – не директно, защото в двореца не бих могъл да си позволя да я видя, преди да свърши всичко, но ще намеря начин. Въпреки че вярвам, че ще го направи дори и аз по някаква причина да не успея да се намеся.

- Делио! – възкликна Кори – за мен, добре, но ти как ще влезеш в двореца? Ако обстановката наистина е така затегната, шансът да не те познаят или да не те заподозрат е нищожен.

- Шегуваш ли се? – Делио се засмя – когато искам, мога да вляза навсякъде и по всяко време, моето момче. Дойдох с теб, за да ти помогна, но да свърша и своите работи. Искам да се видя с Верел и да разбера истината за жената, за която не съм спирал да мисля толкова години . . . а и, предполагам, че ще е необходим някой, който да привлече вниманието на Верел и да отклони погледа му от по-съществените събития, нали така? Верел ме мрази и съм сигурен, че съживената му наново омраза от появата ми ще бъде достатъчно голяма, за да го разсее и да не уловят сетивата му това, което е наистина важно - в случая ти и Еми. Поне така се надявам – той въздъхна тежко.

- Какво? – гърлото на Кори изведнъж се беше свило – да не искаш да ми кажеш, че ще бъдеш примамка? 

- Не бих използвал толкова груб израз! – Делио се засмя и го погледна с присвити очи – Нека да кажем, по-скоро, че искам отблизо да си уредя сметките с него.

- Трудно ми е. . .  – промълви Кори, с все така свито гърло – трудно ми е да си представя, че докато сме в Пила, изобщо няма да знам какво се случва с тебе. Щеше ми се да можем да поддържаме поне някаква връзка.

- Ще ти препоръчам да не мислиш за това, а да се концентрираш изцяло върху задачата си. Ако Еми повярва на думите ти, ще каже веднага на Лио, а за него оттам нататък няма да е трудно да провери на практика сведенията от нея. Така всичко ще си дойде по местата. Много е важно да я накараш да ти повярва. Направиш ли го, въпрос на часове е Верел да бъде разкрит и заловен.

- Но ако Верел е наистина това, което ми каза Морио, дали ще стане толкова лесно? Казваш, че преди десет години е имал голям контрол над двореца и града, каква ли ще е ситуацията сега? Морио ми каза, че можел да вижда в бъдещето, да чете съзнания, да влияе на умовете все неща, които правят руаните. Дали ще можем толкова лесно да го излъжем?

- Ако наистина беше толкова силен – каза Делио сухо – всичко щеше да е отдавна загубено. При положение, че все пак ни се дава шанс да го спрем, значи в него има и слабости. Едва ли е всемогъщ и вездесъщ. Едва ли е посилен от Най-Светлия. Сигурен съм, че все още е от плът и кръв. Не знам какви са тези руани, но не ме е страх от тях. Още по-малко от Верел. Иска ми се само да знам дали Еми наистина е имала чувства към него навремето, или я е омагьосал. Ето, това искам да знам.

Кори потръпна от гнева в гласа на Делио. Изтри очи с длан и въздъхна дълбоко. - Предполагам, че просто трябва да го направим, нали? – промълви той накрая. Погледна към Делио, който разравяше и изскубваше тревата пред краката си, докато оформи неравно кръгло пространство гола кафява почва. После ковачът взе една малка съчка от земята.

- Гледай внимателно – каза Делио – ето, тук, е главната улица, която води към спиралата обикаляща двореца . . .

Той започна да чертае със съчката и в продължение на почти час обяснява на Кори за улиците в града, за дворцовите градини, местополжението на дворците, различните входове, стаите, покоите. Накара Кори да повтори няколко пъти всичко, за да е сигурен, че го е запомнил. После Кори се облегна назад, целият схванат от седенето. Понечи да наклони глава назад и се смръщи от рязката болка, която стегна врата му.

- Мисля, че вече всичко е ясно – Делио хвърли съчката настрани и си взе още едно парче месо, подновявайки прекъснатата им вечеря. Повдигна леко вежди, като видя изкривеното лице на Кори – как е тази вечер? – попита – боли ли те много още?

- Не, не толкова – отвърна Кори и протегна ръка, за да си вземе храна – мисля, че се оправям.  

- Добре. Не очаквах да не се оправиш, но винаги има рискове от инфекции и от други усложнения. Но ти си млад, и си силен, така че не би следвало да има проблеми. Все пак, леко се размина, късмет.

Кори помълча, дъвчейки. После погледна Делио замислено.

- Може ли да те попитам, Делио . . . в армията ли ви учеха как да правите това? Да шиете рани, имам предвид, да превързвате и да лекувате? Доста неща виждам, че знаеш, и за разни лечебни билки . . .

Делио се поколеба, после отговори:

- Да, имахме такова обучение. Но човек се учи и от опит. Толкова пъти в живота ми се е налагало да правя това няма как да не се научиш. Ти също ще свикнеш, ще видиш.

- Да, предполагам – каза Кори – баща ми ме е учил как да лекувам животни, но не е същото с хора. А онзи номер . . . – момчето се поколеба – за болката. Който ми го показа в планината. Пак си го научил в армията, предполагам.

Делио се усмихна мрачно.

- А къде другаде?

- Значи, учеха ви на разни такива номера, така ли?

- Искаш пак да говорим за Саурия ли? Не е ли малко късно, а? Струва ми се, че е подобре да легнеш да поспиш.

- Ами не знам, любопитен съм. Но ако не искаш, няма . . .

- Всъщност  – каза Делио, изтривайки ръцете си в кърпата, преди да си вземе една ябълка от плодовете, които бяха набрали в подножието на планиата – на тези номера ние сами се учехме. Старите войници ни ги показваха. Има различни трикове които можеш да приложиш, когато, примерно, се налага да си изтърпиш следобедния бой, преди да те пратят да си лягаш. Знаеш, че няма да ти причинят никаква сериозна контузия, нито ще те убият, и триковете вървят. Когато знаеш, че в крайна сметка всичко ще е наред, всякакви хитрини са приложими. Не стават, ако те е страх от изхода на цялата работа.   

- А ако те е страх, какво правиш? Как се справяш?

Делио въздъхна и се взря с тъга в него.

- Никак – отвърна той – не можеш да се справиш.

- Не можеш? – Кори го изгледа изненадано – но ти ми каза . . . нали ми говореше в планината, че са ви учили да преодолявате страха от болката, от смъртта . . .нали ми разправяше, че нищо вече не може да те нарани или унижи.

- Вярно е, но това е, защото съм заел една много лоша позиция, Кори. Позиция, която не ми се иска ти да заемаш. Вече ти казах това няколко пъти, и със всеки изминал ден съм все поубеден, че почти нищо хубаво не съм взел от Саурия. Виж, има два начина да посрещнеш болката, униженията, смъртта. Единият е от позицията на живота. Ако животът е ценност за теб, ако ти самият си ценност за себе си, не можеш да преодолееш нищо. Мисля, че вече ти казах това веднъж. Цениш ли се, не можеш да владееш никаква болка или унижение. Те имат власт над теб винаги. И ако изпаднеш в лоша ситуация, си свършен. Ако си на бойното поле от позицията на живота, просто няма да се биеш добре, ще мислиш, ще преценяваш, ще избягваш рисковете - няма да си тази машина за убиване, която саурския крал иска да си. Така, че, това, което правят в Саурия, е да те накарат да гледаш на съществуването си от позицията на смъртта, не на живота. Тоест, както ти казах и в планината, твоето съществуване да не представлява ценност за самия тебе. Да се приемаш като . . . – Делио вдигна показно ръце – като една функционираща плът, тяло с мускули, които се движат, ум, който да ръководи направлението на тия мускули, но нищо повече. Един вид, да нямаш самосъзнание. Там непрекъснато, по време на цялото обучение, ти промиват мозъка, че да умреш за краля, е крайната цел на съществуването ти, че за това си направен и създаден. Всеки започва да търси, да приема момента на смъртта си. За да направят смъртта нещо ежедневно за нас, както спането и храната, постоянно ни излагаха на рискови ситуации – пращаха ни да се бием с диви зверове, слабо, или почти никак въоръжени; излагаха ни на невъзможни атмосферни условия, студ, бури, убийствени горещини, държаха ни без да ядем, без да пием вода, до предел, в който много от момчетата умираха, и ти никога не знаеш дали в някое от тези обучения няма да умреш. Никога не знаехме дали ще се измъкнем живи, и затова свикнахме да приемаме смъртта като възможен изход всеки път. Пращаха ни на дуели със закалени, опитни бойци – и там умираха много от нас. Спомням си един такъв бой – моят противник ми беше нанесъл рана в крака, от която бях изгубил толкова много кръв, че накрая паднах и не можех да мръдна повече – ни ръка, ни крак. Той легна върху мен и хвана ръцете ми – имат някакъв такъв стар езически обичай, нещо като изсмукване силите на врага – и като си наведе лицето към моето, му прегризах гърлото. Още си спомням как кръвта пълнеше устата ми. Дори не бях сигурен дали съм го убил, защото припаднах. После се оказа, че съм. Бях убил един от най-силните бойци в корпуса. Награди, разбира се, няма. Наградата е, че си оцелял. После . . . – Делио се поколеба, докато Кори го гледаше ужасено – после случаите, в които ни пребиваха почти до смърт. Няколко юмрука или ритника следобед или вечер, тоягата или камшика, преди да си легнеш, не бяха нищо – с това бяхме свикнали, и ти казвам, че тогава упражнявахме разни трикове, за да не усещаме болка. Но имаше и случаи, в които просто не знаехме докъде ще стигнат. Обикновено винаги внимаваха да не ни осакатят, да не ни нанесат някакви трайни увреждания, но в онези случаи . . . – Делио поклати глава – благодаря на Най-Светлия, че при мен не се стигна до такива неща, но имаше момчета, на които им вадеха очи. Бях виждал такива стари бойци, с по едно око, страшно свирепи . . . и не е трудно да се сетиш как се получава това. Чупеха крака, ръце, при някои не зарастваха както трябва, и после ги гонеха от армията – или ги убиваха. Но в повечето случаи се възстановявахме. Аз имах късмета да се възстановявам винаги. Нямам кой знае колко видими белези, освен на гърба, за което и си направих татуировката. Това, което остана, бе вътре . . . – Делио помълча, после хвърли надалеч остатъка от ябълката, и изтри отново ръцете си. – Разбираш ли сега? – попита.

Кори мълчеше, опрял лице на дланта си, и гледаше съсредоточено пред себе си. Имаше чувството, че и капчица кръв не е останала в лицето му.

- Морио ми каза, че Мрачния е този, който управлява Саурия промълви той накрая.

- Няма кой друг да е – отвърна Делио – знае се, че те отдавна са изоставили пътя на Светлината. Нямат действащи университети, нито храмове, нито съветнически домове. Забранено е да се четат Посланията. И с тази политика са започнали да заразяват и съседните кралства. Много ме е страх, Кори, че сега идва и нашия ред.

Кори погледна Делио, очите му блеснаха.

- Това никога няма да стане!

- Кое няма да стане? – Делио въздъхна – мислиш, че ще победим в тази война ли? Ние нямаме армия, Кори. Ние не сме страна на бойци. Ние обичаме живота . . . може ли една овца да се изправи срещу вълк, и да надделее? Страх ме е, че Лио е добър крал, но изобщо не е наясно срещу каква сила се изправя. Още преди да замина за Саурия, когато бях малък, слушах да се говори за евентуална бъдеща война и затова тогава исках да посветя живота си, за да помогна на нашия крал в тази война . . .но след като това не стана – Делио сви рамене – не знам. Надеждата ми е сега да стигнем навреме и да предотвратим конфликта с южняците. Ако Орнели се присъедини към Лио, може пък да имаме поголям шанс. Все пак, като численост надвишаваме саурците.

- Но как може Мракът да победи тези, които са водени от НайСветлия? – възкликна Кори – щом сме с Него, би трябвало силата да е на наша страна. Би трябвало, Делио!

- Да, би трябвало – Делио се вгледа напред – на теория, това е така, и ми се струва, че започвам да вярвам, че е възможно да бъде така и на практика. Защото това означава, че има начин да останеш в позицията на живота, и пак да си силен, и пак да си смел, и да можеш да побеждаваш. Това е разрешението на всички мои нерешени въпроси, нещо, което винаги съм искал да бъде възможно. Чувствам се толкова уморен . . . толкова разочарован от целия си живот, че вече не ми е толкова трудно да приема това ново обяснение на нещата. И ти определено ми оказваш влияние в тази посока. Започвам да си мисля, че може би наистина, по някакъв начин, си предопределен за нещо . . .нещо голямо. И когато то се случи, всичко ще се промени. Знаеш ли, преди години щях да се смея на всички тези необясними неща, които се случват около тебе. Щях да ти се подигравам, да се държа грубо с тебе, дотогава, докато те смачкам напълно. Щях да те накарам да разбереш къде се намираш. А сега...

- Е, не може да се каже, че не се пробва – вметна Кори.

- Така ли мислиш? – Делио се засмя – Не, това са просто остатъчни реакции, навици. Всъщност човека, който виждаш сега, се държи доста поразлично от човека преди десет години. В разбойническата ми група . . .нямаш представа как се отнасях с момчетата там. Какво правех с тях. Само ако знаеш.

- Но те все пак са те обичали – каза Кори.

Делио помълча, после отвърна бавно:

- Не знам . . .

- Казваш, че не са те издали. Там, в затвора.

- Това е, защото аз ги научих. Тренирах ги, да не ценят живота. Приели са смъртта, оттам нататък е лесно.

- Не съм много сигурен – отвърна Кори – едва ли едно обучение проведено от тебе може да се равнява на обучението в саурската армия. Колкото и да си добър.

Делио го погледна изпод вежди, после се усмихна.

- И ти не спираш лесно да приказваш, нали? – ковачът се пресегна назад, и взе манерката с вода, после отпи голяма глътка.

- Казвам просто това, което чувствам – Кори помълча, – Делио, и аз смятам, че Най-Светлия е отговор на много проблеми. Всъщност на всички проблеми. Просто има неща, които на мен също не са ми ясни и може би затова се и страхувам. Вероятно нещата ще ми се изяснят с времето.  

- Не знам, Кори. Искам да е така. Надявам се да е така. – Делио завъртя тапата на манерката и я остави на мястото ѝ – мисля, че е добре да прекратим разговорите за тая вечер. Вече трябва да заспиваш. Все още не си съвсем добре. Трябва ти почивка. – той въздъхна уморено, после се изправи, за да отиде да зарови остатъците от храната понадалеч от лагера. Кори се уви в одеалата, и когато ковачът се върна, усети как, въпреки силните впечатления от разговора с Делио, умората го надвива. Докато Делио шумолеше с багажа си, сънят се втурна към него и го грабна в тъмната си, упойваща прегръдка.  

Сякаш не заспа наистина, обаче, а се пренесе в друга действителност – стори му се, че се сдобива с крила и полита над същите полета със слънчогледи и пшеница, край които бяха минали през деня. Летеше бързо, порейки въздуха с крилете си и навлизаше дълбоко в блестящата слънчева светлина. Постепенно се издигна много високо - там, където дори и на орлите им е трудно да стигнат. Над него се носеха облаците – размити кръгове от гъста бяла пара, а долу в далечината, четвъртитите, разноцветни полета се редяха едно след друго пред очите му, като пъстра игрова мозайка. Осъзна, че се движи толкова бързо, че за няколко мигвания на окото премина десетки полета, а между тях се мяркаха и градове, безброй много градове, крепост след крепост. След това видя, че далеч, далеч под него проблясва огромно синкаво море, после пак километри земя, и после пак море. Изведнъж го обзе страх. Знаеше, че сънува, но сънят беше толкова реален, така ясно усещаше всичко около себе си, сякаш се случваше наистина. И в този момент започна да става нещо много странно. Беше се издигнал много високо, там, където не само птиците, но дори и въображението му вече не можеше да стигне. Земята се бе отдалечила толкова от него, че се бе превърнала в далечна синя повърхност във формата на кръг, прорязвана от безформени, сиво-зеленикави площи. Той се носеше във въздуха без никакво усилие, сякаш от само себе си, и изведнъж осъзна, че около него всичко е черно, бе потънал в пълен мрак, сякаш бе мъртъв. И после изведнъж – глас:

Искаш ли да ти покажа още? Твоята земя не е всичко . . .

И после отново полетя напред, като светкавица, а земята под него се отдалечи и изчезна. Сега той летеше през мрака (нагоре?надолу?встрани?) с неземна скорост, и край него се мяркаха някакви странни тела. Формите и цветовете им бяха различни – повечето бяха кръгли, сиви или керемидено червени, надупчени от кратери, с тъмно-сиви петна по повърхността. Имаше и светлосини, овални, или яйцевидни тела, както и виолетови, обгърнати в пулсиращо, сребристо сияние. Някои бяха съвсем близо едно до друго, някои разпръснати на огромно разстояние; имаше и такива, които бяха с цилиндрична форма, или като триъгълник, заобиколени от други, дребни, кръжащи край тях тела, подобни на камъни. Той изведнъж разбра, че това са места, където живеят други същества, може би не хора, и те са неописуемо далеч и напълно непознаваеми за човешкия разум. Усещането бе разтърсващо, почувства се изумен, изгубен, съвършено нереален. После силата, която го движеше, го сграбчи отново, и той полетя обратно. Струваше му се, че не лети само назад към земята, а назад и във времето. Постепенно стана светло, някаква силна светлина започна да струи край него, и обля всичко в неописуемо могъщество. Стори му се, че сред тази светлина има и някаква фигура, но не можеше да я различи добре, усещаше я по-скоро като присъствие, отколкото като някаква определена форма.

Гледай!, каза гласът.

Под него, нещо се въртеше, облаци от газове, облети в червеникаво-виолетови краски. Фигурата протегна ръка (или поне така му се стори) и газовете започнаха бавно да спират да се въртят, намаляха скорост, застиваха, превръщаха се в скали, сиви планини от скали, край които течеше червена лава. После изведнъж лавата застина, парата, която обгръщаше скалната повърхност, се сгъсти и започнаха да валят дъждове. Огромните кратери се изпълниха с вода, и дълбоко в тази вода нещо започна да се движи, миниатюрни частички се движеха от само себе си, търсейки жадно нещо, до което да се допрат, нещо, към което да се прикрепят и захванат. Фигурата в светлина вече го бе пратила на земята, и той летеше ниско над нея, за да види как слънцето изгрява и тревите и дърветата започват да растат, и животни заплуваха във водата, а други тичаха по земята и се криеха в горите. И после изведнъж там имаше някой – някой, приличащ на него. Стоеше сред една зелена поляна, беше висок, стори му се гигант, като гигантите от вълшебните приказки, които някога му бе разказвала баба му. Беше съвършено красив, мускули се изпъваха под златиста, блестяща кожа, очите му гледаха нагоре, там, където бе Кори и фигурата от светлина. Човекът се усмихваше, и в очите му се четеше такава мъдрост, каквато Кори не бе виждал никога, у никого. После човекът сведе очи, и отправи поглед пред себе си, там, където тичаха животните, и растяха огромните дървета. Протегна ръка, със спокоен, и същевременно заповеден жест, съвършено идентичен с този на фигурата от светлина. Едно малко животно, прилично на сърна, дотича при него. Човекът сложи ръка на главата му. После дотича и друго, с вид на мечка. После трето, четвърто. Животните се тълпяха, идваха, и си отиваха. После Кори видя как човекът върви, и под краката му, като по вълшебство, разцъфтяваха цветя, като по команда се отваряха жълти, червени и розови листчета, избухваха опиващи аромати. Той протягаше ръка, и от земята израстваше трева, издигаха се дървета, свежи реки потичаха по пътя му. От самия него идваше светлина, която озаряваше всичко, покрай което минеше. Светлината сякаш растеше, докато човекът вървеше напред, и постепенно се сля със светлината отгоре, тази, която Кори усещаше край себе си. После и човекът, и фигурата от светлина протегнаха ръце и някъде в пространството, ръцете ми се докоснаха, хванаха се, сляха се в едно и светлината стана толкова заслепяваща, че Кори трябваше да затвори очи. Когато ги отвори отново, всичко бе изчезнало, дори светлината, но в пълния, вечен мрак, той продължаваше да усеща фигурата до себе си, и видя, че тя протяга ръка към него, викаше го към себе си.

Кори, каза гласът въпросително, Кори?

Момчето се почувства неудържимо привлечено от тази фигура, която излъчваше такава сила и мощ; искаше да я докосне, да хване ръката, която се протягаше към него, защото знаеше, че ако го направи, всичко ще се промени, и всичките му страхове ще изчезнат завинаги. Когато се опита, обаче, усети силна болка, раната му пречеше да вдигне ръката си. Изпита ужас, че няма да успее, че никога няма да успее; стисна зъби, опита отново, но бе невъзможно, болката блокираше всяко движение, парализираше го, усети как се мята отчаяно, и после гласът го повика отново, още по-настойчиво и загрижено:  

- Кори?   

Той отвори очи. Беше нощ, щурците свиреха край тях, студения нощен вятър духаше край лицето му. Беше целият потънал в пот и трепереше. Делио стоеше надвесен над него, със смръщени от тревога вежди.

- Кори? Какво става? Добре ли си?

- Най-Светли! – Кори се надигна, виеше му се свят и му се гадеше, още тръпнеше от ужас от последните образи от съня му. Дясната му ръка се стрелна към врата, който пулсираше от тъпа болка.

- Кошмар ли сънува? Приказваше насън, викаше . . . реших да те събудя. Никак не ми изглеждаше добре.

- Сънувах нещо . . . Делио, сънувах нещо много странно . . .

- Утре ще ми разкажеш, ако искаш. Сега трябва да се успокоиш. Опитай се да дишаш нормално, да се отпуснеш. Целият трепериш.

- Делио. . .беше толкова истинско . . .

- Понякога е така със сънищата. Още се възстановяваш от раната и е нормално мозъкът ти да работи поинтензивно. Сигурно си се впечатлил и от нещата, които ги приказвахме тази вечер.  

- Не, беше истинско! Разбираш ли, беше съвсем истинско. Слушай, трябва да ти разкажа. Ще ти го разкажа.

- Утре. Моля те. Утре. Сега се опитай да си починеш.

Кори се надигна и седна, намятайки раменете си с одеалото. Посегна към манерката и пи дълго, после я остави задъхан, и прекара пръсти през потната си коса. Опря глава на ръката си.

- Няма да мога да заспя – промълви той – легни ти почини малко. Аз ще дежуря. Ще те събудя, ако има нещо.

- Сигурен ли си? На мен ми се струва, че трябва да си починеш – приклекнал до него, Делио докосна за миг рамото му, после се надигна и се обърна към малката гора в далечината. Небето над тях бе изпъстрено с бледи звезди. Кори го погледна и отново се сети с разтърсващо изумление, че е бил там, и че сега знае какво е . . . там, горе, между звездите.

- Не, няма да мога да заспя, сигурен съм. Пък и ти също имаш нужда да си починеш. Моля те.

Когато Делио заспа, Кори продължи да гледа към небето. Мъчеше да разбере видяното в съня си. Светлината, могъществото - продължаваше да ги чувства, да ги вижда дори така ясно, сякаш все още сънуваше. Но всичко останало . . . не можеше да проумее какво точно означаваше, и защо го бе видял. Струваше му се, че има някаква връзка с вечерния му разговор с Делио, но каква точно?

„Най-Светли“, помисли той, „ако искаш да ми кажеш нещо, моля те, кажи ми го по-ясно! Или поне ми дай достатъчно мъдрост да го разбера! Моля те!“

Той стоя буден до сутринта, опрял глава на ръката си, замислен, взрян в постепенно изсветляващото небе, без да спира да усеща силата на присъствието, което бе видял в съня си. Когато първите лъчи на слънцето погалиха земята, с изненада установи, че вече не чувства никаква болка в раната си.

Беше топъл ден, но и прохладен; докато събираха багажа, Кори чувстваше лекия свеж вятър в лицето си. Въпреки че бе стоял буден почти цялата нощ, бе изпълнен с невероятна енергия и лекота. Докато завързваше дисагите, Делио го попита:

- И какъв беше онзи сън вчера? Разкажи ми.

Кори поклати глава.

- Вече почти го забравих. Беше нещо много странно, във всеки случай. Странно и истинско. Бях някъде далеч, видях нещо – той поклати неопределено глава. После погледна с колебание към ковача -  Делио, знаеш ли…раната не ме боли. Имам чувството, че е минала.

- Дай да видя – Делио мина пред него и Кори наклони глава. Делио свали внимателно превръзката и после се взира дълго време без да проговори.

- Как е възможно това? – промълви накрая.

Кори също бе погледнал и бе видял, че отокът е спаднал напълно, и кожата изглеждаше съвсем здрава, прорязвана само от кафеникавите конци. Можеше спокойно да движи врата си, не го болеше изобщо при извъртането на главата.

- Не знам – отвърна момчето – ще махнеш ли тези конци? Не мисля, че ми трябват вече.

- Нищо не разбирам – Делио пристъпи бавно към изпълнение на думите на Кори – да не си някакъв свръхчовек? Нещо криеш ли от мен? Не бях виждал такава рана да зараства за два дни.

- Мисля, че всъщност беше за една нощ. Вчера все още ме болеше.

- С това ме изненада още помалко!

- Не знам, Делио. Вчера, в съня ми. . .усетих нещо . . .някаква връзка с Най-Светлия. Той беше там, и усетих някаква близост с Него. Различно беше от друг път. Това, което вчера говорехме…мисля, че пропускаме нещо, нещо много важно. Аз го пропускам, но не знам какво е. Чувствам се странно, много съм объркан. Но в същото време ми е и едно свежо . . .  

- Окей – каза Делио със странен, неуверен глас. Беше махнал конците. – оправяй се, ще отида да изхвърля тези боклуци и потегляме.

Той мълчеше, като се върна и продължаваше да мълчи, докато се качваше на коня си и докато повеждаше Кори по малката пътека, която криволичеше между долчинките, по тревистото поле. Момчето го последва в непосредствена близост. Лекият вятър разхлаждаше лицето на Кори, и взрян в широките полета пред него, той почувства внезапно опиянение. Беше изпълнен със сили, усещаше гъвкавото, нетърпеливо тяло на коня под себе си. Изпревари Делио и насочи коня встрани, където теренът беше по-равен. После пришпори животното и без да чува вика на Делио: „Какво правиш?”, се спусна напред. Конят сякаш само това и чакаше, и полетя през полето като светкавица. Кори бе залепил лице до шията му, вятърът брулеше челото му, копитата се удряха в земята под него с невероятна мощ. Летяха напред, а край тях се мяркаха дървета, треви и цветя, слънчогледите отдясно се сливаха един с друг и се превръщаха в безкрайни полета от злато. Момчето го пришпорваше, а конят препускаше с такава бързина, сякаш бе неземно същество. Кори изкрещя от дива радост, беше се надигнал на седлото, взрян в далечината с притворени очи. Възможно ли бе? Сякаш се бе върнал в съня си и пак летеше, летеше над полетата, летеше над цялата земя, и само още миг, и можеше да докосне звездите, да докосне самото слънце!

Той препускаше дълго време и възторжения му вик огласяше долината. Беше забравил напълно за Делио, за Пила, за Верел, за всичко. Най-накаря усети как край него се мярка фигурата на друг конник.

- Спри! – изкрещя Делио, със заглушен от вятъра глас, – достатъчно! Спирай!

Кори с неохота накара коня да намали, и скоро премина в тръс, а после в ход, и Делио внимателно изравни коня си с неговия. Ковачът го гледаше със зачервено от гняв лице:

- Слушай, знаеш ли какво значи половин час такова препускане за този кон? Тези коне се справят в планината, но се уморяват страшно бързо на равен терен. Сега го изтощи така, че сигурно ще трябва да правим пет почивки до Пила. Мрачните го взели!

Кори погледна животното, което бе покрито с пяна, и дишаше много тежко.

- Съжалявам – раменете му се свиха виновно. Поглади успокоително шията на коня – просто от планината си мечтая за това. Не се сърди!

- Да се сърдя!? Мен не си ме засегнал, глупако, просто тия неща ще си ги правиш в свободното си време! Представи си, че ти се наложи наистина да бягаш, как ще го направиш с изморен кон?

- Делио, не може ли поне веднъж да не мрънкаш . . . – по навик, Кори бе посегнал към калъфа с пръчката на колана си, и изведнъж в гърдите му избухна ужас, толкова силен, че помете всички други емоции като ураган. Калъфът го нямаше! Трескаво, той опипа целия си колан, но не успя да го намери. После осъзна, че малкия кожен клуп, с който калъфът се задържаше за колана, също е изчезнал.

- Светли сили! – Кори продължаваше да опипва колана, седлото, търсейки отчаяно, въпреки че вече бе осъзнал, че е безмислено. Ужасът го бе погълнал до такава степен, че вече целия трепереше. Той скочи от коня, хващайки юздите, и огледа тревата отдолу.

- Какво става? – попита Делио намръщено – какво изгуби?

- Пръчката . . . Делио, пръчката я няма! – гласът на Кори бе изтънял от отчаяние. То нарастваше непрекъснато, примесвано с неистов гняв към самия него, защото осъзнаваше, че точно безумното му препускане е станало причина за случилото се.

- Какво? – в гласа на Делио също прозвуча тревога. Той също слезе от коня и погледна към тревата, после към Кори – провери ли добре?

- Да, проверих навсякъде. Няма я на колана ми, нито на седлото, никъде. Сигурно е паднала, докато препусках. Клупът се е откъснал. Как е възможно, беше толкова здрав!

- Напълно е възможно, кожата се къса – каза Делио мрачно – дай да огледаме тревата, паднала е някъде по пътя.

Това обаче се оказа далеч по-трудна задача, отколкото изглеждаше на думи. За този половин час, в който бе препускал, Кори бе изминал по- голямо разстояние, отколкото бе възможно да прегледат щателно за един ден. И все пак те търсеха упорито, отмествайки всяка тревичка, почти до залез слънце. От пръчката нямаше и следа. Кори стискаше зъби през цялото време, за да не се разкрещи от ужас и отчаяние. Идеше му да хване ножа и да си пререже гърлото. Когато сенките достигнаха максималната си дължина, Делио отиде при Кори и сложи ръка на рамото му.

- Стига вече, безмислено е. Да спрем малко да хапнем, ще починем, и после ще продължим до Пила. До утре сутринта трябва да сме стигнали там, знаеш.

- Без пръчката сме загубени . . . – промълви Кори. Лицето му бе изпито, залиташе от нервно изтощение – няма да се справим без нея. Загубени сме.

- Не разбираш ли, че ако се помотаем още тук, и ще закъснеем, и това вече ще бъде фатално?

- Ще е фатално, така или иначе.

- Престани! Чуваш ли? Престани веднага, ако не искаш да те пребия! Достатъчно съм ядосан, казвам ти!

Тази вечер бе по-хладно, затова избраха по-закътана и по-дълбока долчинка, където направиха от камъни малко огнище и запалиха огън. Делио яде, но Кори дори не посегна към храната. Седеше, опрял лакти на коленете си, вгледан мълчаливо в тъмнината. Едва се удържаше да не ревне. От време на време Делио го поглеждаше, но не казваше нищо.

По едно време някакъв шум сепна и двамата. Тревата се движеше, отместваше се - някой, или нещо, идваше към огъня. Делио посегна към меча си, без да помръдва и погледна към Кори. Кори кимна едва забележимо, после взе лъка и стрелите от тревата и двамата бавно се изправиха. Стояха нащрек, оглеждайки се на всички страни. Стъпките се чуваха все по-ясно, докато накрая притежателят им излезе от тъмнината и се озова пред огъня. И двамата подскочиха, смаяни. Беше малък сив вълк, на не повече от десет месеца. Беше се приближил нечувано близо до огъня. Не изглеждаше агресивен, напротив. Главата му бе леко наведена, опашката му се поклащаше дружелюбно. Кори стисна лъка и го опъна, после, без да откъсва очи от вълка, бавно го свали надолу.

Двамата с Делио едновременно бяха забелязали и нещо друго. Вълкът стискаше малък предмет между зъбите си. Когато се вгледаха внимателно, видяха, че това е малка пръчка с изострен връх и три малки обелени петънца по страните ѝ. Петънца, изключително добре познати на Кори.

Кори пусна лъка и направи крачка напред. Делио наблюдаваше безмълвно, все още държейки меча пред себе си, но челюстта му бе увиснала от изненада и хватката му бе така разхлабена, че всеки момент можеше да изтърве оръжието. Вълкът замаха още по-силно с опашка, после изведнъж пусна пръчката на земята, обърна и се и хукна назад в тъмнината. Съвсем скоро, стъпките му заглъхнаха и отново настъпи тишина, изпълвана само с монотонното свирене на щурците.

Кори бе приклекнал, и се взираше неотклонно в парчето дърво. Цялата кръв се бе отдръпнала от лицето му.

- Тя ли е? – обади се Делио накрая. Говореше бавно, едва чуто. Безсилната му ръка изпусна меча до краката му. Не направи движение да го вземе обратно.

Кори кимна безмълвно в знак на съгласие, взрян в пръчката.

- Сигурен ли си?

Кори отново кимна, без да проговори. Делио седна до него, и двамата дълго време гледаха малкото парче дърво, потънали в зашеметено мълчание.

- Кори – промълви накрая ковачът – как е възможно това?

- Очевидно е възможно – прошепна Кори едва чуто.

- Значи Той иска да ни покаже . . .какво иска да ни покаже? Че все пак наистина е с нас, а? И ще бъде с нас, каквото и да се случва?  

- Въпреки моята грешка ни я върна – гласът на Кори бе съвсем тих, звучеше странно и някак глухо. – Помислих, че това е краят. Какъв глупак съм, да се съмнявам в Него! Делио, казах ти, че ако тази пръчка е с нас по Неговата воля, няма как да се изгуби и пак се усъмних! Глупак, глупак!   

- Ако ти си глупак, аз пък не знам как се чувствам – промълви потресено Делио, после погледна към земята – добре, хайде, вземи я вече.

След известно колебание, Кори протегна ръка и взе пръчката от земята.

- Знаеш ли, Кори – ковачът бе проследил с поглед движенията му – май вече вярвам в това, което говорехме вчера. Ако нещата се случват по този начин, ако тези чудеса са реалност. . . ако подобна сила е навсякъде с нас. . .ако НайСветлия е навсякъде с нас, а ние просто не го осъзнаваме. . .ако Той е с нас, тогава какво може да е против нас? Какво може да ни надделее? – в тихия глас на Делио звучеше изненадваща, абсолютно нетипична за него пламенност. Кори вдигна глава, погледна го и се усмихна.

- Нищо – промълви момчето – нищо не може ни надделее, Делио.

Двамата помълчаха малко, после Кори каза:

- Знаеш ли, мисля, че сега трябва да ми помогнеш да измисля по-сигурно място за тази пръчка.

Делио се засмя кратко и после, със светнал от радост поглед, се изправи, за да изпълни молбата му.

Останаха да починат още известно време, но и двамата не можаха да заспят. Вълнението им бе прекалено голямо и те само лежаха, без да говорят, взрени в тъмнината, мислейки за случилото се до огъня. След два часа се качиха на конете. Яздиха през остатъка от нощта и на зазоряване пред тях се откроиха белите кули на агорийската столица.

Кори, изпълнен до този момент с невероятно спокойствие и оптимизъм, сега изведнъж се спря, сепнат и усети как целия се разтреперва. Сякаш ледена вълна го блъсна в гърдите. Видя как конят изпръхтява нервно и наостря уши, тръскайки леко грива. Белотата на огромните крепостни стени бе ослепителна, височината на кулите бе главозамайваща, дори от такова разстояние. Но от това място идваше студ на талази, сякаш там някъде, въпреки царуващото наоколо лято, се завихряше зимна снежна буря.  

- Усещаш ли го? – промълви Кори, свивайки здраво ръце около юздите.

- Какво? Какво има? – Делио се бе обърнал към него от своя кон.

- Студа. Ужасно е студено. Ужасно . . .  

- Студ ли? – Делио бе навил ръкавите на ризата си и на челото му бяха избили капки пот – какво ти става?

- Точно като в планината . . . онази вечер . . .ужасно е.

Делио се поколеба.

- Да тръгваме, Кори. Няма време. Още малко ще можем да сме заедно, ще се разделим на онази пряка, ей там, докато още не ни наблюдава никой.

Кори го последва, взрян в белите кули, и устните му изрекоха безгласна, отчаяна молитва. За миг, сред тази ледена обвивка, се бе почувствал страшно сам. За негов ужас, Най-Светлия и всички чудеса, на които бе станал свидетел по време на пътуването, в този момент му бяха сторили като сън, като приказка, която си е измислил, за да избяга от безкрайните си страхове. После, осъзнавайки че пръчката е с него, този път скрита така, че никой да не може да я намери, пришпори коня и настигна Делио. Искаше да бъде неотлъчно до него в малкото време, което им оставаше.