ГЛАВА ПЪРВА

ЕДНО МОМИЧЕ СЕ ОМЪЖВА

Трябваше да стане днес.

Бе мислил за това от доста време. Моментът бе дошъл.      

Селото вече притихваше. Не се чуваха крясъците на съседите, нито смеха и  пищенето на децата и тропота на тичащите им боси крачета по прашните улички. Само кучета лаеха от време на време, надвиквайки се с кукуригащите петли. Кори стоеше сам в къщата и се взираше в плътно затворената външна врата на отсрещната стена.  

Бе началото на лятото, но жегата беше свила селото още отсега. Въздухът в сумрачната стая беше спарен и вонящ, едва се дишаше. Капаците на прозорците бяха спуснати, но през процепите от дъските по стените се процеждаше, като на талази, тежката светлина на все още незалязлото слънце. Кори гледаше към вратата, покрита с дълга ленена завеса, окачена на дървен прът с фино резбовани цветя. Завесата бе от чеиза на майка му, а дърворезбата- негова собствена. Би украсил цялата къща, ако не беше постоянното натякване на баща му, че се занимавал с „женчовски глупости“. Кори неведнъж се бе опитвал да му обясни, че „женчовските глупости“ се харесват на повечето аристократи в Костелини и докарват не малък приход за семейството им, но баща му не искаше и да чуе.    

В стаята беше толкова горещо, че по гърба му се стичаше пот под широката риза. Дланите му бяха мокри, косата му залепваше за челото. Той отметна назад потните къдрици и стоя още известно време така, с ръка опряна на челото, взрян във вратата пред себе си. После си пое дълбоко въздух и пристъпи напред.

Когато излезе от къщата, го лъхна лек, приятен ветрец. Небето лилавееше и слънцето, вече почервеняло, се спускаше надолу към хоризонта зад западните къщи. Ветрецът шумеше в листата на ябълката в градината им и в лехите с домати. Кори премина под сянката на ябълката по калдаръмената пътечка и стигна до външната порта. Излезе навън и се огледа. Пътят между къщите беше пуст. Той се взира дълго време в сухите, пясъчни неравности, оставени от копитата на селските животни и ямите, издълбани от дъждовете. Пое си дълбоко дъх, после пое по изронения път.

След няколко къщи стигна до разклонение. Вдясно улицата поемаше нагоре към центъра на селото, а вляво водеше до широка зелена алея. Кори спря и погледна към храма в края на алеята. Каменен, с издължена конусовидна конструкция, той бе увенчан със светещ бял купол, а дървените капаци на прозорците бяха инкрустирани с образи на небесни същества. Ретини Сило, официалния дърворезбар в селото, бе изработил тези капаци. Кори ходи да се допитва до него няколко пъти и установи, че познанията му в занаята са ограничени. Точно тогава взе решението да говори с Делио.

А точно тук, пред храма, бе останал и с впечатлението, че Делио може да обърне внимание на абсурдната му молба. Бе мрачен ден в средата на есента. Вятърът въртеше във въздуха нападалите по улицата гниещи листа. Кори идваше при съветника за помощ при тълкуванието на второто Послание. В началото на алеята видя Делио да говори с някаква жена. Стояха навътре, почти до самия вход на храма. Кори се отдръпна и се прикри зад почернялата от студа липа.  В началото нямаше намерение да слуша, искаше просто да ги изчака да си тръгнат, преди да влезе в храма, но тогава разпозна жената. Беше Марта, жената на Арно Сили. Той беше пияница и побойник и всички знаеха, че я малтретира. На няколко пъти съседи ѝ бяха предложили да се отнесе към управителя на Костелинската крепост – велисът Бари - но тя не го правеше, очевидно от страх. Онзи следобед Кори забеляза с ужас, че цялото ѝ лице е подуто и насинено. Делио тъкмо ѝ помагаше да се изправи от земята. Кори още веднъж изпита възхищение към този висок, безмерно силен мъж, който представляваше най-голямата загадка в селото. Делио бе пристигнал в Костелини преди десет години, бе получил без никакви проблеми земя и разрешително да отвори ковачница и бе започнал да работи в селото. Нямаше приятели, беше учтив с хората, що се отнасяше до работата му, но в личен план пазеше дистанция и имаше високомерно, грубо поведение. Всъщност дори и когато беше любезен към клиент, дълбоките му черни очи, просветващи с някаква неопределена власт, издаваха, че ако клиентът промени и за секунда търговския характер на разговора, ще пострада. Хората ходеха при него, защото бе добър ковач, но в останалите случаи предпочитаха да го избягват.  

Онзи есенен ден изражението на лицето на Делио беше меко, състрадателно, съвсем различно от обичайното му.

- Стига – каза той на жената с нисък глас – не плачи. Стани. Хайде. – жената се изправи несигурно на крака, а той я прегърна през раменете. – не е нужно да стоиш при него. Всеки има правото да се бори за свободата си. Защо не се обърнеш към велиса?

- Той ще ме убие – изхлипа тя – ще го накажат, или затворят . . . но после ще го пуснат и . . .

- Няма да те пипне повече с пръст – каза Делио твърдо – имаш думата ми, а тя тежи повече, отколкото можеш да си представиш. Обещавам ти, че ако идеш при велиса, ще си вече свободна. Направи го.

Тя го гледа несигурно известно време, но после кимна. Двамата тръгнаха надолу, покрай Съветническия дом и скоро се изгубиха от погледа му. След няколко дни в селото се разчу, че Марта се е върнала да живее с родителите си. Мъжът ѝ Арно бе публично порицан според закона и стоя затворен в крепостта два месеца. Излезе по-кротък и от агънце. Никой не чу да я закачил повече, нито да е причинил неприятност на когото и да било друг в селото. Всички сипеха благодарности към велиса, но Кори знаеше, че истинската причина за промяната на Арно е Делио.

Той бе поискал да помогне на тази жена и бе имал власт да го направи. Защо тогава да не помогне и на него?

Всеки има правото да се бори за свободата си. 

Кори зави надясно към центъра. Домът на Делио бе съвсем наблизо. Тъкмо когато пресичаше площада с чешмите, когато Рони връхлетя отгоре му.

„Проклятие!“ , помисли Кори, и отстъпи бързо назад, но беше късно. Приятелят му го бе видял веднага. Новопоявилото се момче се приближаваше към него, ухилено до уши. Кори видя, че Рони е зализал косата си назад със смолистата смес, която често ползваше на вечерните танци. Белите му зъби светеха от разтеглените устни.

- Ей, какво става! – викна Рони и звучния му глас наруши дремливото спокойствие на махалата – Нали щеше да ме чакаш у вас? Да не тръгна пак да се скатаваш?

Кори го гледаше, разкъсван между нежеланото облекчение, че трудната му задача е прекъсната и яда към Рони, че обърква плановете му. Зачуди се отчаяно дали има начин да отпрати приятеля си без да го подтикне към милион въпроси.

- Баща ми ме накара в последния момент да ходя при Делио за решетката – каза той – трябва да мина преди тържеството. Ако искаш, ти отивай, аз ще дойда после като свърша работа.  

- Ти да не си луд? Никой не работи днес! Баща ти не е добре!

- Мисля, че Делио си е в работилницата. възрази Кори.

- Шпионина е на тържеството – каза Рони. Приятелите му наричаха Делио ”шпионин”, защото смятаха, че слухти за велиса. Всеки в селото си имаше собствена теория за истинската мисия на Делио в общността, замаскирана от благоприличния му ковашки занаят.

- Ами? – Кори не повярва. Рони просто си приказваше, за да го накара да тръгнат побързо – Ти видя ли го наистина там?

- С очите си. Стои найотзад и е без маска. Ако не се брои собствената му физиономия, де.

Повече обяснения не му трябваха. Кори се остави да бъде завлачен до източните поляни, като през цялото време се чудеше какво е накарало Делио да промени обявеното си на всеослушание решение да не ходи на празника.  

Поляните се простираха зад източния край на селото, а отвъд тях се белееха стените на костелинската крепост. В тази крепост живееше момичето, на чиито годеж бе посветено днешното тържество. Дъщерята на на костелинския велис щеше да се омъжва за Орнело Лити, велисът на Маринео. Маринео бе столицата на Южна Агория, а Лити - ръководителят на южните велиси. Той се славеше с нетрайния си, избухлив характер, егоизма и често проявяваната несправедливост към поданиците. Знаеше се, че е против войната, която кралят на Агория, Лио IX, замисляше. Действително, тук, в Южна Агория, евентуалната бъдеща война съществуваше само в слуховете, носени от идващите търговци от север. Тук нямаше напрежение, усилени охранителни мерки, друните ходеха на лов и обикаляха безцелно уличките на селото, без да дават знак, че очакват призовки. Събиранията при съветника минаваха в обсъждане на обичайните злободневни теми. Беше очевидно, че ако подготовка за война изобщо имаше, то тя бе съсредоточена в Северна Агория. Кори нямаше реална представа за естеството на една война ( Агория не бе воювала от близо четиристотин години) но в себе си подкрепяше решението на велиса на Маринео да се противопостави на Лио. Войната бе осъждана в Посланията. Именно тя, преди векове, бе лишила Агория от охолството и я бе въвлякла в мизерията, в която тънеше вече четиристотин години. Крал Лио вероятно смяташе, че една нова война ще прекрати несгодите на народа, но Кори споделяше общото мнение, че страната по-скоро ще падне още по-дълбоко в хватката на Мрачния.

Той се въздържаше от коментари, когато връстниците му спореха ожесточено по тези въпроси. За разлика от тях усещаше колко е невеж по тази тема; усещаше болезнено силно младостта и неопитността си.  

Поляните гъмжаха от народ. Цялото население на костелинската крепост беше тук – и благородниците, и селяните, общо към две хиляди души. Имаше поканени и аристократи от Маринео, които стояха в противопожния край на поляните. Кори виждаше изящните им коне, завързани за дърветата. В средата на поляните бе издигната платформа, украсена с цветя и светещи гирлянди. Гирлянди имаше навсякъде по поляните, издигнати върху колчета, веещи се от вятъра. Бяха дошли и музиканти от Маринео. Те свиреха на арфи и кастанети и въздухът трептеше от веселата мелодия. Фенери бяха издигнати по коловете и цялата поляна блестеше като поле, изпъстрено със звезди. Без да иска, Кори почувства въодушевление. Прииска му се да потанцува, да се позабавлява. Отдавна не бе ходил на селските танци, а това събитие бе къде по-грандиозно.

Приятелите му стояха на групичка в единия край на ливадата и пробваха маски. Маските не бяха задължителни, но имаше толкова много натрупани на купчини по тревата, че хората се надпреварваха да се възползват от това рядко забавление. Имаше маски на животни, на призраци, на феи, доспехи и униформи на принцове, пищни рокли. Имаше, разбира се и топове платове, които всеки да използва както намери за добре, което даваше възможност за изобретателност. Докато Рони нахлузваше една маска на лъв и ревеше показно пред три кикотещи се момичета, Кори отиде при другия си приятел, Ено.

- Какво правите? – попита – Я, това пеперудка ли е? – две момчета довършваха някаква рисунка с туш по голия гръб на Ено. Приличаше на нещо средно между птица и насекомо, с малки кльопнали крила, а отпред нещо като човка или мустаци Кори не бе сигурен.

- Ти да не си сляп, това е орел! – Ено му показа юмрук – Ей, готови ли сте найсетне? – момчетата довършиха последните щрихи и Ено се изправи, като надигна от земята черно наметало, съдрано на гърба. Наметна го внимателно, после се обърна театрално – И ето! – изгъргори – ето го и него, човекът дошъл от Мрака, безсмъртното страшилище на Агория . . .човекът с черни дрехи, човекът без лице – наведе се за да видят всички главата на орела зад скъсаното му наметало – ето го и него!

- Човекът дошъл от мрака не може да си стои на краката! – Кори го блъсна с юмрук по рамото, карайки го да залитне. Захили се, а другите му пригласяха – с колко се подкрепи от на баща ти запасите, а, Ено?

Черният друн! – викна Ено, дърпайки се назад, и изпъна тяло във военна стойка. После снижи драма- тично гласа си – това съм аз, бе глупаци! Самият Черен друн! От плът и кръв! Човекътпризрак, човекът-въздух, човекът . . .

- Черният друн? – усъмни се Кори – а това на гърба ти какво е? Злият дракон закрилник?

- Не знаеш ли историята? – намеси се едно от другите момчета, помалко от тях с две години, което очевидно се възхищаваше на Ено – чичото на Ено му я разправял като бил малък. Чичо му нали е търговец и по време на едно от пътуванията били обрани от Черния друн. Друнът, разбира се, бил с маска, но се появили стражи, и в суматохата на битката, наметалото на Черния друн се скъсало и чичото на Ено видял тази татуировка на гърба на друна. Огромен черен орел! Точно като този!

- О, Ено? – каза Кори – защо не съм знаел какви широки връзки с външния свят има твойто семейство?

В същия момент Рони в лъвската си маска се устреми към тях с дървен меч, но Ено веднага отскочи и, както подобава на Черния друн, вдигна друг меч от земята и парира. Заформи се схватка, която се водеше, очевидно, предимно за момичетата, които наблюдаваха отстрани. Кори седна на земята, нямаше намерение да слага никаква маска. Докато стоеше, опрял лакти на коленете си, и се усмихваше леко на себе си и на веселата атмосфера, усети погледа на едно от момичетата. Ана. Тя винаги танцуваше с него на селските събирания. Той стана, отиде до нея и я хвана за ръката.

- Хайде! – каза ѝ – искаш ли да се промъкнем по-напред?

Тя кимна, с ентусиазирана усмивка и светещи очи, които не се отлепяха от лицето му. Кори тръгна напред, с приятното чувство за малката топла длан в своята. Разбутваше хората, после се извиняваше галантно, с чувството, че страхотно се забавлява. От време на време се обръщаше да се усмихне окуражително на Ана. Когато наближиха съвсем платформата, хората станаха толкова плътно един до друг, че придвижването стана много трудно. Кори намери една малка височинка, повдигна леко Ана през кръста и ѝ помогна да се качи. Той самият беше достатъчно висок, за да вижда идеално. Прегърна я леко през раменете.

- Добре ли е така?

- Идеално! – изчурулика тя – о, Кори, всичко се вижда! Ти виждаш ли?

- Да – каза той. Платформата бе толкова близо, че му се струваше, че ако направи крачка, и ще се качи отгоре. В действителност бе може би на около десетина стъпки от тях. Бе така ярко осветена, че се виждаха и тресчиците по дървото. Гирляндите светеха и се поклащаха леко. Изведнъж музиката утихна, после гръмна силно, тържествено. На ливадите глъчката затихна и настъпи тишина, огласяна само от разтърсващата музика. Кой знае защо, тръпки полазиха Кори. „Сякаш ще гледам жертвоприношение, а не годеж.“

На площадката, с отривиста стъпка, се качи велисът на Костелини. Той бе на петдесет, едър и леко пълен, празничната му ризница проблясваше на светлината на фенерите, сивата му брада стърчеше напред. Спря и с голямата фуния пред устата, обяви:

- Жители на Костелини! Скъпи приятели! На този ден можем да забравим различията, проблемите, споровете! Събрали сме се заедно, за да отпразнуваме найхубавото събитие в живота на една млада жена – моята дъщеря Фло Бари! – чу се радостен рев от хиляди гърла. Велисът изчака да шумът да утихне, после продължи с усмивка – искам всички вие сега да станете свидетели на връчването на годежния пръстен и после да споделите нашата радост като се насладите на чудесната музика и пищната трапеза, която сме приготвили! За Фло и нашия господар – велисът на Маринео, Лито Орнели!

Този път нямаше оглушителен рев, защото името на Маринейския велис предизвикваше само страхопочитание у хората. Чу се неясно мълвене, което премина по редиците от хора като плавна речна вълна и после утихна. Лито Орнели и годеницата му, Фло Бари се качиха на подиума.

Първата мисъл на Кори беше: „Светли сили! Той е сто години по-стар от нея!“

Велисът Орнели действително изглеждаше ужасно стар. Бе висок и едър, подобно на бащата на Фло, но осанката му не бе така свежа, може би заради прегърбените рамене. Дори и ослепителната премяна от червена туника, над която блестеше чисто нова ризница, не можеха да скрият разпусната плът под нея, която се раздуваше в огромно шкембе. Черните му гъсти вежди се присвиваха застрашително, дълбока бръчка се впиваше между тях. Бузите му, покрити от къса прошарена черна брада, бяха увиснали. Косата му беше сравнително къса, по модата, но почти изцяло бяла, през челото му минаваше червена лента, годежният символ на аристократите. Кори бързо отвърна поглед от тази неприятна персона, но когато спря очи върху придружителката му,  подскочи – тя гледаше право в самия него.

Светлината бе силна и Кори успя ясно да види очите ѝ – огромни, бистри, синьовиолетови, онова виолетово синьо което се появява на небето преди лятна буря; безкрайно дълбоко и същевременно готово да се разтвори всеки миг, за да изсипе потоци от живителна влага. Тези очи се взираха в него с изненада, сякаш го познаваха отнякъде и искаха да разберат откъде точно. Кори, който рядко свеждаше очи пред когото и да било, сега изпита трудност да отвърне на погледа ѝ. Когато тя отново се обърна към бъдещия си мъж, я разгледа предпазливо с крайчеца на очите си. Лицето ѝ бе малко, с красив, нежен овал, кожата ѝ прозрачно бяла, нослето малко и чипо; устните – плътни, меко очертани, естествено червени. Гъсти рижи къдрици се спускаха по раменете, до кръста. Косата ѝ блестеше като пламъци на светлината, а най-ярка бе малката златна коронка на главата ѝ, годежният символ, носен от жените от висшата класа. Фло носеше златна рокля с дълбоко деколте, а раменете ѝ бяха покрити с полупрозрачен златист воал. До бъдещия си мъж, изглеждаше съвсем малка и крехка и в същото време, страшно величествена.

Кори погледна надолу и видя ръцете си да треперят. Стисна ги силно, стомахът му се бе свил болезнено. Как не бе знаел, че подобно момиче живее в Костелини, толкова близо до него, през всичките тези години! Но какво и да знаеше? Тези хора бяха от друг свят. Никога повече нямаше да ги види през живота си, никога нямаше да има досег до тях. В този момент, може би за първи път откакто се бе осъзнал като личност, Кори усети безкрайната пропаст, която го дели от висшата класа. „Какъв абсурд са мечтите ми!“, помисли отчаяно.

Вдигна отново глава. Фло Бари пак гледаше към него. Този път Кори не извърна очи и погледите им стояха преплетени дълго време. Кори се чудеше дали тя в действителност го гледа или просто така му се струва? И дали си въобразяваше молбата в очите ѝ?

Тържествената музика, която бе започнала да свири, докато Орнели и Фло се качваха на платформата, сега утихна отново и велисът на Маринео пое фунията, за да произнесе своята реч.

Но Кори не чу и дума.