Часът е седем без десет и все още не знам къде се намирам, какво правя и защо изобщо се возя в това метро, пуша, вярвам на приятелите си и закъснявам за срещи… Все още не знам…
Всъщност часът е десет без една минута, но Часовникът в онази закусвалня, покрай която минавам всяка сутрин на път за метрото, е спрял точно на седем без десет. Винаги, когато минавам оттам, успявам да повярвам… Или по-скоро някаква частичка от мен, някаква слънчева и твърде наивна частичка от мен успява да се заблуди, че часът е седем без десет… Значи имам три часа, още три часа, които мога да убия в четене или слушане на музика… Или и двете?
Да, така е… Но точно в този момент ме озарява прозрение.
Точно след като съм слязъл по стълбите в подлеза и съм показал своята нова карта за метро, своята чисто нова карта (чувствам се твърде горд) на онази кабинчеста жена, виждам часовника в метрото… Този Електронен Часовник, който освен, че показва времето, докато дойде следващото метро, показва часът. Показва го с някаква безбожна и перверзна точност до минутата, секундата, стотната…
В този момент прозрението ме осенява - Времето е въпрос на гледна точка…
А тъй като съм котка, Времето за мен не тече, както за другите…
Да, аз съм котка. Затова и никой не ми вярва…
- Не ти вярват ли? - промълви с възмущение Господин Арогант - Това е, защото котките са своенравни и самостоятелни, искаш ли да ти разкажа една история? - продължаваше в същия дух Господин Арогант - някакви хора хранели кучето си всеки ден и полагали грижи за него, то си помислило, тези хора са богове. Същите хора имали и котка, за която се грижели по същия начин, тя пък си мислела, тези хора сигурно ме смятат за бог…
Господин Арогант направи една от онези кратки паузи, с които показваше колко е сериозно това, което говори. Сетне пое дълбоко дъх и продължи:
- Освен това, хората неслучайно казват “кучешки живот”, а не “котешки”. Замисли се, не трябва ли да си горд с това, че си котка? Да, ти ТРЯБВА да се гордееш с това, че си котка!
- Мисля, че успя да ме убедиш - отвърнах. Той се усмихна победоносно, но и някак доволно, незлобливо. Нямаше и помен от самодоволство в тази негова усмивка…
Часът е седем без десет, приемам, че е седем без десет, а не десет без една, така ми е по-удобно…
… Защото така ми харесва…
Сега мода да хвана метрото в обратната посока, да се прибера вкъщи, да се сгуша на кълбенце в ъгъла на топлата си стая (защото съм котка), да заспя…
Ще бъда горд с това, че съм котка или поне ще се опитам…
Ще повярвам, че Някой е върнал Времето назад за мен, Някой, който много ме обича и се грижи за мен, дава ми храна. Моята храна е Времето.
Някой се е промъкнал тайно в Закусвалнята, преместил е стрелките на онзи Часовник с три часа назад, за да мога да осъзная колко прекрасно е това, че съм котка, да се гордея с това, че съм котка. А когато съм готов, когато имам силата да призная пред себе си това, ще се промъкна на свой ред в Закусвалнята и ще преместя стрелките с три часа напред, ще стане десет без една… И вече…
Вече няма да има значение колко е часът, защото ще съм се нахранил с моето Време, ще съм го смелил в ума си…
Нищо друго няма да има значение…
- Така те искам! - засмя се Господин Арогант и хукна нанякъде да гони една от своите Депресии.
Никога повече не го видях…
Никога…
© Питър Хайнрих All rights reserved.