(Пиеса по едноименния разказ „Гостенката“)
© автор: Николай Пеняшки - Плашков


ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА

Румен Петров – мъж на средна възраст. Занятие рекламно издателска дейност.
Таня – негова сестра

                                                   ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Горещ юнски ден. Около четиринадесет часа.
В дома на Румен Петров. Домакинът е с тъмносини дънки и червена риза. Той е в работната си стая, оборудвана като офис, с ъглово бюро, компютър, принтери, скенер, плотер свързан с компютъра и телефон От дясната страна има средно голяма библиотека. Срещу бюрото има кожено канапе, ниска маса и четири табуретки. Между библиотеката и бюрото е поставен мини хладилник. Румен Петров подготвя дизайн на корица на книга.

Звъни се на входната врата.

Петров обръща глава по посока на звука. Намръщен и раздразнен въздъхва тежко и шумно. Сините му очи присветват с неприязън. Снема очилата, разтрива слепоочията и челото с пръстите си. Въздъхва наново.

Румен. Мамка му…! (Каза той гласно и поставя наново очилата и хвърля поглед върху свършеното досега.) Кой ли ме безпокои по това време? Като знам, колко работа ме чака?

Звъни се втори път продължително.

Румен. Кой ли звъни толкова настоятелно?! (Пита се отново.) Един момент! (Подвиква в движение и отваря вратата.)

Пауза.

Срещу него стои слаба дама около 47-годишна, с леко матова гладка кожа, не много дълга черна коса, черен панталон, червена тениска, очертаваща прелестите ù и с тюркоазено колие, и с черни очила. Дамската чанта и обувките ù бяха изработени от крокодилска кожа.

Румен. Добър ден, госпожо или госпожице! (Поглежда я учуден.) Кого търсите?! Ако Ви трябва жена ми, тя е на работа и ще се прибере по-късно. Потърсете я след шестнадесет часа! Извинете, но имам много работа и ангажименти!

Дамата дори не поздрави. Въздъхна бавно и тежко. Усещаше се, че плачи почти без глас. Сваля флегматично очилата си. Очите ù са пълни със сълзи. Диша учестено, а устните ù са леко разтворени. Все още мълчи, но сълзите ù не спират.

Румен. Извинете, какво Ви е? (Пита с неудобство той.) Коя сте Вие и кого търсите?

Таня. Батко…! Аз съм…! (Гласът ù затрепери и заглъхна.)

Румен. Таня…! Ти ли си? Боже Господи! Откъде взе? (Пита учуден той.) Не можах да те зная! Визията и гласът ти… ?! (Замълча за кратко.) Не са… същите! Каква е тази коренна промяна?!

Пауза.

 Таня. Знам, че ме мразиш и ми се сърдиш, но все пак ще ме пуснеш ли вкъщи? Ще бъдеш ли…? (Казва тя със затихващ глас.)

Кратка зашеметяваща пауза.

Румен. Слушай, госпожо Илиева! Не те мразя и бъди сигурна, че скоро няма да ти простя заради постъпките ти спрямо майка и татко! Лека им пръст! Най-
напред майка се разболя от мъка по теб и внуците си, а след около три години татко влезе в болница и почина от инсулт. Питаш ли ме, какво мина през главата ми и колко мъка изживях…? Дори не се поинтересува…

Пауза.

(Тя го прекъсна, а очите ù бяха потънали в сълзи.)

Таня. Ще ме пуснеш ли в къщи? Ще бъдеш ли…?!

Румен. Слушай, сестричке! Ще те пусна в къщи, за да не говорим на вратата, въпреки че не заслужаваш!

                                                                    Завеса

                                                         ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Декорът на първо действие.

Румен. Какво те води насам? (Той сяда на мекия, удобен стол и с реверанс ù посочи канапето.) Заповядай, госпожо Илиева!

(Поглежда я с лека загадъчна усмивка. Кръстосва краката си. Разтрива с пръсти главата, челото и слепоочията си. Пали цигара „Марлборо” и погледна с морско
сините си очи своята сестра. Този път я прониза със студен поглед. Никога нямаше да забрави делата ù спрямо него, с намерение да подреди семейството си.)

Брат и сестра мълчаха.

(Той я огледа внимателно и не можеше да повярва на коренната промяна на вида и мутацията на гласа ù. Явно за това би трябвало да има сериозна причина. В сърцето на Румен се таяха смесени чувства; любов, болка и гняв. Отвори мини хладилника, извади водка, уиски, чаши и бадеми.)

Румен. Какво ще пиеш? Ще ти дойде добре!

Таня. Уиски. (Отговори кратко и неспокойно.)

Пауза. (Той сипва в чашите и подава нейната. Отваря стъкления похлупак и поставя стъкленицата с ядките пред сестра си.)

Румен. Наздраве, госпожо!

Таня. Наздраве, батко! (Гледа го с тъжните си очи, готови да пролеят наново сълзи.) Моля те, прости ми! Та ние сме една кръв!

Румен. (Очите му замръзнаха в нейното лице.) Минаха доста години, откакто ми каза: „Брат ми, забрави за мен и не ме търси за нищо!” Не помисли ли, как пре – живях тези думи, изречени от теб? Заби ми ножа, а после ме молиш за прошка. А защо продаде навремето магазина по най-долния начин, когато бях в болница, взе моя дял и каза на жена ми да пия една студена вода, за да ги прибавиш като лихви към твоите. Аз не съм виновен, че забавиха толкова дълго кооперацията. Животът в нашата мила Родина не е като в Германия, която е уредена държава. Впрочем, прибираш се там само за Коледа и Нова година. През останалото време светът е в краката ти. А сега за какво идваш? Почти си като богиня! Знаеш ли? Не ми пука вече от нищо! Имам си работата, печеля много добре, радвам се на добро здраве, обичаме се с жена си и да са живи, и здрави децата ни. Не ламтя за милиони и да имам гузна съвест. Когато погребах родителите ни, ти не дойде на кончината им. А когато работеше в Германия и имаше голямо собствено заведение, помниш ли какво беше обещала на майка? Отговори ми! Или си забравила? Кажи де!Защо не ù плати билет за вашата любима Германия, да ти гостува, да се порадва на внуците си и да се увери, че сте добре, за да се успокои. Както плетеше терлици на децата, мислите и душата ù бяха бяха там в Берлин – твоята голяма къща, заведението и бизнеса ти. Много добре ми е ясно как се живее в развита уредена държава, за да се издържа семейство. Специално за това нямам думи. Не съм господар на твоя живот, бизнеса и парите ти, и нямам право на това. В нашата мила Родина, системата е пълна анархия, а за управниците да не говоря. А в законодателната и правната система трябва много ремонт. Ти ако си на мое място, би ли простила подобни постъпки? Попита ме дали те мразя? Казах ти и пак ти казвам, че не бих могъл да го направя! Една майка ни е раждала, която загубихме заради твоето поведение. Знам каква причина ще изтъкнеш за оправдание и ако ти простя, ще бъде заради това. А за дългото ти мълчание, ще си помисля! Не искам да обиждам мъжа ти, но предполагам какво ти е казал: „Щом аз не се обаждам на родителите си и не ги посещавам, нямаш право и ти да се обаждаш на твоите и на брат си!” Как я мислите, да отделяте децата от бабите и дядовците си? Твоят мил съпруг е сам на майка и баща, а ти имаш брат, който много те обичаше, а само той ти остана. Може би ще ме попиташ, дали те обичам сега?! Знаеш ли, че когато се сещам за всичко това и за теб, в сърцето ми се събира много горчилка, гняв, но и много любов. (Очите на Румен се напълниха със сълзи.) Разбра ли ме? (Сърцето му бе изпълнено с болка)

Кратка пауза.

Таня се развълнува от болезнения монолог на брат си. Въздъхна тежко и бавно. Преглътна трудно.

Таня. Прав си батко! Така е! Моля те, прости ми…!
(Отговори с болка и се разплака.)

Румен отива и сяда до нея, прегръща я и целува по челото. Усеща братската обич. Целува я още веднъж.

Таня. Обичам те, батко! Само ти ми остана…!

Румен. (Целува я наново) Поплачи си скъпа! Нали за това съм ти батко! Милата ми сестричка!

                                                            ЗАВЕСА / КРАЙ/