Градска трагедия 12

Jul 28, 2010, 2:31 PM

Prose » Narratives

633 0 0

5 мин reading

Преодолях припряно трите мраморни стъпала пред входа на сградата и бутнах вратата. Тя се отвори, после започна бавно да се затваря, опитвайки се да ме перне по пръстите на краката. Бутнах я отново, този път с едната от патериците, и влязох във фоайето. Напъхах се несръчно в асансьора и се качих на третия етаж, където се намира офисът, в който работя.
Изпитах необясним страх, когато застанах пред входната врата. Сякаш щях да се явявам на важен изпит. Чувах как колегите ми разговарят оживено.
Натиснах дръжката с леко потреперващата си длан. Вратата се отвори и аз се озовах в ярко осветения вестибюл. Глъчката постепенно стихна, даже телефоните спряха да звънят. Няколко чифта любопитни очи се взираха в мен. Деси – секретарката – ми се усмихна глуповато и ми махна с ръка.
– Здравейте – казах аз и се отправих към бюрото си. Усещах погледите им върху гърба си. Когато ме видя, Александър – колегата, с който работим в една стая от половин година – стана от стола си и ми кимна притеснено, после сведе очи, сякаш се срамуваше от нещо.
– Здрасти, Нели.
– Здрасти.
– Само секунда да махна този кашон.
– Не ми пречи – казах аз и се приближих към бюрото си. – Вчера си имал проблеми заради мен. Извинявай. Наложи се да отсъствам.
– Няма за какво да се извиняваш. Не си виновна, по-скоро аз съм виновен, защото не те слушах много внимателно миналата седмица, когато ми обясняваше какви договори сме сключили с онези от Пещера.
Аз взех патериците в едната си ръка и се подпрях на бюрото, после внимателно приседнах на въртящия се стол. Гипсираният ми крак щръкна напред, сякаш беше ... Аз извърнах глава, за да скрия усмивката си.
– Как е кракът ти? – попита плахо Александър.
– И по-добре е бил. Ще се оправя, не се тревожи.
– Чух, че си паднала в някаква шахта.
– Бързо се разпространяват слуховете.
– Шефът ми каза, говорил бил с теб.
– Да, говорихме.
– Много жалко, че си пострадала.
Аз си замълчах, не знаех какво да му кажа. Оттласнах се леко назад, за да мога да мушна гипсирания си крак под бюрото. Почувствах се по-добре, когато го скрих. После включих компютъра и зачаках операционната система да се зареди. Александър седна и се загледа замислено в тавана.
– Мога ли да направя нещо за теб? – попита той и ме погледна странно.
– Сашо, какво ти става днес, не е нужно да официалничиш с мен, само защото коляното ми е сдало багажа.
Той се облегна назад в стола си и се прокашля нервно.
– Просто си помислих, че не се чувстваш добре, изглеждаш доста бледа. Затова те подпитвам така.
– Добре съм, просто съм изморена. И нервна, както може би вече си забелязал. Току що дойдох, а вече успях да те сръфам.
Той се усмихна и махна с ръка.
– Ръфай ме колкото искаш, но ако ти потрябва нещо, казвай. Няма смисъл да товариш крака си. Между другото, не ти ли дадоха болнични?
– Дадоха ми но ...
– Шефът, ясно. Гадна работа.
– Ти хубаво ме попита дали имам нужда от нещо, ама аз нали трябваше да се направя на важна... така и не успях да си купя обезболяващите, които ми предписаха, ще отскочиш ли до аптеката?
– Разбира се – каза той. Изглеждаше доволен, че съм му намерила някаква работа.
Той излезе, а аз се опитах да се концентрирам в работата си. Тъкмо бях започнала да преглеждам сключените договори, когато пристигна шефът. Приближи се бавно към мен, главата му бе леко наклонена на една страна, сякаш се опитваше да надникне под бюрото и да се увери, че наистина са ме гипсирали.
– Радвам се, че дойде, Нели. Как си?
– Добре съм.
– Не питам от куртоазия, истината ме интересува.
– Ами, малко съм позагубила от пъргавината си, но ще мога да си върша работата, ако това ви интересува.
– Винаги съм ценял чувството ти за хумор. Работи си спокойно тук, а ако ти потрябва транспорт, служебната кола е на твое разположение. Сашо къде е?
– Пратих го да ми купи лекарства.
– Хубаво. Ще го привикам и ще му кажа да ти помага.
– Няма нужда. Той се сеща.
– Аз тръгвам, приятна работа.
Колегите ми идваха един по един да ме питат как съм и какво точно се е случило, а аз гледах да ги отпращам възможно най-бързо. Към обяд работата започна да ми дотежава. Сашо беше отишъл на някаква среща и се налагаше често да ставам, за да взимам разпечатаните листа от принтера. Коляното ми запулсира болезнено и реших да изпия едно хапче. След известно време болката понамаля, но продължавах да чувствам крака си като налят с олово. Към два часа огладнях, но реших да не излизам от офиса, надявах се, че някой ще се сети да ми купи сандвич. Уви, надеждите ми се оказаха напразни. Към четири часа гладът стана нетърпим и реших да отида да си купя нещо за ядене. Тъкмо се бях изправила на патериците, когато Сашо се появи.
– Къде си хукнала? – попита той.
– Да си взема нещо за ядене.
– Аз ще ти взема, какво искаш?
Аз му обясних, докато сядах отново зад бюрото. Той се отдалечи с бърза крачка. Бях отхвърлила доста работа, затова си казах, че имам право да се обадя на майка си. Побъбрих си с нея няколко минути, през което време на два пъти я излъгах, че съм добре и че всичко е наред. Последните й думи преди да затвори бяха:
– И да внимаваш като ходиш по улиците, по новините казаха, че много хора са си изпочупили краката в поледиците.
Малко след като оставих слушалката, прасецът на десния ми крак се схвана жестоко, сякаш искаше да ме накаже за лъжите. Болката се стрелна нагоре към коляното ми и аз простенах през зъби. Опитах се да размърдам стъпалото си, но не можах – извито леко навътре, то бе застинало неподвижно. Болката ставаше нетърпима. Оттласнах се назад от бюрото и посегнах да хвана стъпалото си. Смятах да го дръпна нагоре, за да се отпуснат схванатите мускули. Нещо пропука в коляното ми и аз се сгърчих от болка. Зави ми се свят, имах чувството, че ще припадна.

Свързани произведения

Comments

Please sign in with your account so you can comment and vote.