Бях решила да прекарам съботата в спане, четене на книга и гледане на телевизия, но плановете ми започнаха да се объркват още в осем часа сутринта. Някой звънеше бясно на вратата. Разтърках сънените си очи и с мъка се измъкнах от леглото. Навлякох пеньоара си, нахлузих левия чехъл и се изправих на патериците. Закуцуках бързо към вратата, чудейки се кой ли може да ме търси по това време.

  Погледнах през шпионката, но не видях никого. Това ме притесни леко. Все пак реших да отворя вратата.

  Даниел – бившият ми приятел – се беше облегнал на парапета на стълбите. Гледаше ме любопитно, наклонил глава на една страна.

  – Помислих си, че ако ме видиш през шпионката, няма да отвориш. Затова се дръпнах настрани. Хитро, нали? – каза той и се усмихна.

  – Нали се разбрахме да не идваш тук повече – отвърнах аз и дръпнах вратата в опит да я затворя. Той скочи напред и я подпря с крак. Усмивката му се беше стопила и на нейно място се беше появило отегчено изражение.

  – Може ли да вляза все пак? Бих искал да поговорим.

  – Не, не може. Всичко вече сме си казали.

  – Моля те, Нели, не се дръж така с мен. Тревожа се за теб… – промърмори той, а после добави шепнешком: – И много ми липсваш.

  – Липсвам ти! Я не ставай смешен!

  – Може и да не ми вярваш, но е така.

  – Даниеле, върви си. Остави ме на мира. Повече не искам да слушам лъжите ти. – В гърлото ми беше заседнала буца. – Дръпни си крака, за да затворя вратата! –  Той не помръдна, само ме изгледа ядосано.

  – Много се разтревожих, когато разбрах, че си пострадала. – Той кимна към гипсирания ми крак.

  – Кой ти каза?

  – Няма значение. Разбрах. Боли ли те много, миличка.

  – Не ме наричай „миличка” и се дръпни веднага, повтарям, веднага!

  – Какво, ще ме набиеш с патериците ли? Стига си се правила на важна! Просто искам да поговорим.

  Аз се подпрях на касата, за да не загубя равновесие, и замахнах с едната патерица. Той отскочи стреснато назад и аз успях да затворя вратата. Завъртях ключа и седнах на портмантото, защото вече и здравият ми крак не ме държеше от нерви. 

  Даниел ломеше гневно отвън.

  – На кого ли си притрябвала, саката кучка такава! Ще ме пъди тя! Да не мислиш, че си някаква неземна красавица! Никой няма да те погледне повече, смотанячко скапана! И с двата крака да окуцееш дано!

  Сълзите напираха, не можех да ги спра. Покрих устата си с длан, за да заглуша хлипанията си. Не исках той да чуе, че плача. 

  Той продължаваше да нарежда като дърта циганка.

  – Слухтиш, нали? Стоиш до вратата и слухтиш. Ще ти кажа тогава. Знаеш ли защо те зарязах? Защото за нищо не ставаш в леглото. Направо си като дърво. А и с тези малки цици. Направо се чудя как ми е ставала онази работа. Трябва да съм бил луд да ходя една година с теб. Без теб ми е много по-добре. Ходя по купони и правя каквото си искам. Никой не ми мърмори непрекъснато. Знаеш ли какво маце изчуках миналата седмица. Русо и с една глава по-високо от теб, трътло жалка. На шведка приличаше. В сравнение с нея ти си направо невзрачна. Абе, да, един мой приятел те смята за секси, но той според мен има педофилски наклонности. Пада си по дребни гаджета, такива с малки ръчички и детски личица. Трябва да те запозная с него, само че е доста грозен, плешив с големи уши и крив нос. Но пък може да си паснете. Кой знае. Слушаш ли? Кажи де?

  Аз стиснах зъби и преглътнах сълзите. Помислих си: „Добре, че изхвърлих този идиот от живота си”.

  Той не се отказваше, продължаваше да говори.

  – Направо се шашнах, когато разбрах, че си си счупила крака. Уплаших се. Казах си: „Миличката няма да може да се оправи без мен. Трябва да ù помогна.”. А ти какво направи? Изпъди ме. Сякаш съм някакъв боклук. А аз просто исках да се сдобрим. Защото все още… няма значение. – Гласът му трепереше. – Дори смятах да си взема отпуск заради теб. Но ти, не. Защо ме унижи така? Горкото ти краче, цялото в гипс! Сви ми се сърцето като го видях. Как можа да ти се случи такова нещо, миличка! Отвори, моля те!

 Аз станах от портмантото, отидох в хола и се пльоснах на фотьойла. После надух уредбата до дупка.