Sep 27, 2022, 10:41 AM  

 Градът на мъртвите, Глава 1 

  Prose » Novels, Erotic
1315 0 2

The work is not suitable for people under 18 years of age.

Multi-part work « to contents
7 мин reading

Глава 1: Желание и още нещо

Въображаемата ми целувка с Оливия беше най-хубавото нещо от днешния ми ден. Целувах я страстно, както правех и докато беше в живота ми. Стиснах задника ѝ, прекъснах за миг целувката, за да я ухапя по врата. Тя прекара пръсти през косата ми и скочи към мен, като уви краката си около кръста ми и в този момент аз бях готов - вдигнах я и ни преместих на друго щастливо място - нейният апартамент. 

 

Не бях ходил много често у тях в последните години от връзката ни, защото в мига, в който се сгодихме, тя се премести при мен. Но въпреки това помнех доста подробности от дома ѝ. Помня липсата на снимки там, помня терасата, на която двамата обичахме да пушим или да правим секс. Зависи от това в какво настроение сме. Нейният блок не граничеше пряко с други: от терасата се виждаха само някои панелени сгради на доста голямо разстояние. За тях помня дори дърветата, които леко криеха първите им етажи. Това, което се опитвам да кажа, е, че дори да ни скимне да правим секс на терасата, вечерно време не минаваха много хора, нито имаше сгради в пряка близост, и можеше да си правим каквото поискаме. Макар че на мен ми харесваше мисълта някой да ни види и да му стане ясно, че това момиче е само мое… Е, беше.

 

- Искаш ли нещо за пиене, любов? - тъмнокосата повдигна вежда и почти не чух въпроса, докато се взирах в зелените ѝ очи. 

- По принцип нямам нищо против да изпием по едно кафе. - отвърнах със студен поглед. Все още я държах в ръцете си, готов да я метна на леглото, и въпросът ѝ леко ме обиди. Очаквах да правим нещо по-интересно от това да пием каквото и да било. 

- Но? - появи се лека усмивка на лицето ѝ. Добре знаех, че в такива моменти тя просто иска да се увери, че наистина я желая. Оливия повдигна брадичката ми: явно усети, че съм се замислил. Отвърнах на прикритата ѝ радост, че ме вижда, по следния начин - без предупреждение я пуснах на леглото и застанах върху нея. 

- Много си разсеян днес. - забеляза тя.

- Защо го казваш? 

- Защото по принцип не изчакваш цялата тази работа със секса да се случи от само себе си. Обикновено веднага си ме представяш гола, задоволена, и просто лягаш до мен с цигара в ръка. Забрави ли?

- Не съм сигурен, че те разбирам. - отвръщам, за миг подавайки глава нагоре. Докато тя говореше се бях заровил между гърдите ѝ. Тя не ми позволи да се върна там след тези мои думи. Отблъсна ме и се изправи в седнало положение. Уви ръце около врата ми и ме изгледа с онзи неин многозначителен поглед. 

- Днес за първи път от много време реши реално да си представиш как ме чукаш. Защо? - понякога тези нейни въпроси по време на представите ми почти ме караха да се замисля дали случващото се наистина е просто илюзия на ума ми или тъкмо обратното…

- Не знам. Явно съм в такова настроение. Това е. - въздъхнах. Седнах до нея, извадих цигара, запалих и започнах да избягвам очите ѝ. Тези зелени очи… винаги успяваха да изкопчат нужната им информация от мен и душата ми. Затова просто не гледах към тях, като нещо подобно се случи. Не го правех дори и докато тя беше в живота ми наистина.

- Не ти вярвам. - без да предупреди, Оливия дръпна цигарата измежду показалеца и средния пръст на лявата ми ръка и си дръпна от нея продължително, но не ми я върна. - Не бъди груб с мен, Кевин. - в момента и двамата гледахме в различни посоки. Тя присви очи и явно разсъждаваше над репликата на някаква известна картина, закачена на стената срещу нас. 

 

Помнех ясно тази картина. Веднъж двамата с Лив бяхме пияни и я бях опрял в тази стена. Неволно бутнахме картината, при което стъклото ѝ се счупи. Оливия ми се сърдеше за това чак докато не ми хрумна гениалната идея сам да отида и сменя въпросното стъкло.

 

- Не се опитвам да съм груб. - въздъхнах, докато си играх с гривната, която тя ми подари след първата ни година заедно. Носех тази гривна и до ден днешен.

- И все пак добре ти се получава… - Оливия си дръпна отново и тръсна цигарата в пепелника, който стоеше на масата до леглото. 

- Не знам защо преди не съм си представял креватните ни упражнения в по-големи подробности. - казах след кратка тишина, сякаш се опитвах да отговоря на първоначалния ѝ въпрос.

- Не е само това проблема. Ти спря да пишеш за мен… В реалността един стих не си ми посветил след изчезването ми. Единственото, което правиш, е да пиеш, да пушиш и да се самосъжаляваш. Не е ли време да ме потърсиш? Да ме потърсиш сам, без полиция, без хора, които само ще те бавят. Открий ме… 

- Не знам откъде да започна. - взех цигарата от ръката ѝ и си дръпнах, присвивайки леко очи. 

- Ще разбереш. Но това няма как да стане, ако живееш в измисления си свят по цял ден и се опитваш да възстановиш спомените ни сам. Кое е по-добре, кажи ми? Да ме откриваш само в тези представи, или да ме откриеш наистина?

- Имаш право… ще те потърся.

 

***

 

Бях прекарал сигурно половин час в измисления си свят, създаден само за мен и нея. След като ѝ казах това изречение, представата ме изхвърли и се завърнах в реалността. Може би шумното отваряне на вратата към стаята ми ме разсея и затова неволно излязох от измисления си свят. Понякога се чудех дали другите хора могат да изчезват от света и да отиват в мислите си така, както аз мога. Въздъхнах. Бях опрял ръце на леглото, където бях седнал. Огледах се и видях бутилка Джак, изпълнена с кафява течност само на дъното. А самата бутилка лежеше не толкова далеч от леглото ми. Дори не помнех да съм пил толкова много. Станах, хванах въпросното уиски и огледах етикета по някаква причина, като лявата ми ръка държеше гърлото на бутилката откъм капачката ѝ, а дясната придържаше дъното. Може би размишлявах над въпроса дали не трябва да си отпия поне една глътка. А то реално точно толкова беше останало от съдържанието на самото шише.

 

- Хмм… - изрекох сам на себе си. За момент дори забравих защо държа уискито в ръка. Реално исках да проверя дали помня поне малко от предната вечер, и явно бях решил, че добрият господин Даниелс ще отговори на въпроса ми. 

 

Както гледах шишето втренчено, с желание и още нещо - някакво чувство, което не можех да определя, в един момент забелязах нещо много странно в самото стъкло. Беше отражение, женска осанка. Вгледах се още повече и в този момент разпознах очите. Разпознах усмивката и стойката. Това беше Лив… Обърнах се, но не видях никого. Само чух запалването на двигател някъде отвън. И тогава за секунди се сетих нещо много важно - сетих се, че колата на Оливия звучеше точно така, когато не можеше да запали, както звучеше и тази кола. Погледнах през прозореца веднага, като почти се спънах в нещо на път към него. 

 

И тъй като живеех на втория етаж, успях да различа човека в колата, която между другото беше същата марка, като тази на Лив, но… това не е възможно. Онази кола беше премазана и в момента би била невъзможна за подкарване. Но случаят не беше такъв сега… Шевролетът, спрял точно под прозореца ми, изглеждаше добре, доста добре за автомобил, за който се очаква да е претърпял катастрофа. На тази кола нямаше и драскотина, поне съдейки по това, което можех да видя в този миг. 

 

Човекът в колата най-после застана по такъв начин, че да мога да го видя по-добре. Това беше следователят по случая на Оливия. Нещо такова вече изобщо не очаквах. Видях нея в стъклото на уискито. Тогава защо в такава кола, приличаща плашещо много на нейната, видях точно следователя по случая ѝ? Основният ми въпрос беше защо той би подкарал точно тази кола? Много добре знаех, че цивилният му автомобил беше друг. И защо беше под моя прозорец; следеше ли ме?

 

Имах много въпроси всъщност, но махмурлукът не позволяваше да им отговоря в момента…

 

» next part...

© Ангела Топалова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??