Запорожецът летеше по равния път, изтормозен от завоите на красивия Пирин, сляп за величествените гледки, пред които онемявах, вгледана през стъклото на задната седалка. Най-после пред нас се ширна Гоце Делчевското поле! Дълго пътуване! Тръгнахме от Варна в тъмни зори. Така беше – когато имаше коли с марка запорожец, магистрали нямаше. Малко хора се решаваха за един ден да пропътуват България по диагонал. Когато срещнехме друг смелчага в Благоевградско с варненска регистрация, се поздравявахме с мощно натискане на клаксона. Свечеряваше се, стомахът ми се бунтуваше, разбъркан от острите завои, пишкаше ми се, но родителите ми настояваха да потърпя още малко. И пеехме.За да мине по-бързо времето. И защото….запорожките нямаха CD-та, нито касетофони, нито дори радио! Душата на баща ми трептеше в очакване и гласът му, мощен и гърлен, припяваше : „Стопанине, налей вино да пиеме, че ти идат скъпи гости, скъпи гости от Варна”. Веднъж в годината правехме това пътуване към родния край на татко, а ...