Грешка ли беше?
1 min reading
Защо не слушах хората, когато ми казваха: "Не е за теб, остави го, той само ще те нарани..."??
Защо сега плача с кървави сълзи от болка... той още е до мен, но не мога да го приема такъв...
Защо не се замислих по-рано, когато чувствата ми все още пускаха корени?
Защо сега, когато го обичам с цялото си същество, а не тогава, когато не ми пукаше?
Защо сега толкова лесно нещата достигат до сърцето ми и то затуптява лудо от болка и любов?
Защо нямам сили да го напусна и да живея без него?...
И защо, по дяволите, се питам като сама знам отговорите!...
Защо не слушах хората ли... защото исках да имам сериозно момче до себе си, което да обичам, надявах се на хубава и сериозна връзка, с която никой не ме беше удостоявал досега, в която никой не ме беше карал да се отпускам толкова добре и да бъда себе си... тогава си казвах "ще бъда с него каквото и да става, поне ще знам, че ако е грешка тя ще бъде моя..." И досега не знам дали е грешка или не... Има моменти, в които се чувствам най-щастиливото момиче на света, има моменти, в които наистина чувствам, че това е най-голямата ми грешка на света... в момента точно това чувствам, защото се чувствам наранена, но пък от друга страна съм щастлива, че това става точно на мен... че изпитвам точно тази сладка болка, която ми подарява любовта...
Защо не мога да го приема ли? Възпитан е да не показва чувствата си, за да не е раним, да се прави на труп, до който не достигат никакви чувства...
Но нямам сили да го напусна, защото го обичам, колкото и да не ми харесва как се отнася към мен...
Защото той не винаги ме кара да плача, в повечето ни мигове заедно се смееме като луди, прави ме по-щастлива от всякога... не си представям утре да се събудя и мисълта, че днес ще го целуна и гушна да я няма...
Защо сега плача с кървави сълзи от болка... той още е до мен, но не мога да го приема такъв...
Защо не се замислих по-рано, когато чувствата ми все още пускаха корени?
Защо сега, когато го обичам с цялото си същество, а не тогава, когато не ми пукаше?
Защо сега толкова лесно нещата достигат до сърцето ми и то затуптява лудо от болка и любов?
Защо нямам сили да го напусна и да живея без него?...
И защо, по дяволите, се питам като сама знам отговорите!...
Защо не слушах хората ли... защото исках да имам сериозно момче до себе си, което да обичам, надявах се на хубава и сериозна връзка, с която никой не ме беше удостоявал досега, в която никой не ме беше карал да се отпускам толкова добре и да бъда себе си... тогава си казвах "ще бъда с него каквото и да става, поне ще знам, че ако е грешка тя ще бъде моя..." И досега не знам дали е грешка или не... Има моменти, в които се чувствам най-щастиливото момиче на света, има моменти, в които наистина чувствам, че това е най-голямата ми грешка на света... в момента точно това чувствам, защото се чувствам наранена, но пък от друга страна съм щастлива, че това става точно на мен... че изпитвам точно тази сладка болка, която ми подарява любовта...
Защо не мога да го приема ли? Възпитан е да не показва чувствата си, за да не е раним, да се прави на труп, до който не достигат никакви чувства...
Но нямам сили да го напусна, защото го обичам, колкото и да не ми харесва как се отнася към мен...
Защото той не винаги ме кара да плача, в повечето ни мигове заедно се смееме като луди, прави ме по-щастлива от всякога... не си представям утре да се събудя и мисълта, че днес ще го целуна и гушна да я няма...
© Мелиса All rights reserved.
6 от мен 
