Защо не слушах хората, когато ми казваха: "Не е за теб, остави го, той само ще те нарани..."??
Защо сега плача с кървави сълзи от болка... той още е до мен, но не мога да го приема такъв...
Защо не се замислих по-рано, когато чувствата ми все още пускаха корени?
Защо сега, когато го обичам с цялото си същество, а не тогава, когато не ми пукаше?
Защо сега толкова лесно нещата достигат до сърцето ми и то затуптява лудо от болка и любов?
Защо нямам сили да го напусна и да живея без него?...
И защо, по дяволите, се питам като сама знам отговорите!...
Защо не слушах хората ли... защото исках да имам сериозно момче до себе си, което да обичам, надявах се на хубава и сериозна връзка, с която никой не ме беше удостоявал досега, в която никой не ме беше карал да се отпускам толкова добре и да бъда себе си... тогава си казвах "ще бъда с него каквото и да става, поне ще знам, че ако е грешка тя ще бъде моя..." И досега не знам дали е грешка или не... Има моменти, в които се чувствам най-щастиливо ...