Спомен. Какво са спомените? Запечатани моменти в паметта, които лесно се забравят. Хубави, лоши, повече лоши-ако трябва да преценявам. Често хората казват, че искат да забравят даден момент, да щракнат с пръсти и хоп - спомена изчезва, защото си "затормозявали мозъците с ненужни преживявания" или пък "Много ми се насъбра и всеки изминал ден става все по-дълъг и труден",което за мен няма особено голям смисъл и отвръщам със:

 О, просто го преживей! Гадости се случват на всеки...

 Е, след като си върнах паметта започнах да си спомням колко отегчително беше в гимназията. Не заради самото учене, а заради хленченето на всички около мен и как единия го били наказали, защото го хванали с марихуана, друг му спрели интернета и получавал вътрешни мини инфаркти на всеки три секунди. Сякаш посещавах детска градина, а не гимназия, даже в детската градина беше по-приятно.

 Да, спомних си как Светлите убиха родителите ми пред мен и си спомних също какво съм им казала, което не обяснява защо са ме оставили жива...

 Последното, което казах в яда си след като видях родителите ми проснати на пода, облени в кръв беше "Ще си отмъстя рано или късно, дори и да ме убиете."

Да, смятах, че ще има кой да ме отмъсти или пък ще си създам някои бъдещи фенове и подражатели, които биха направили някои неща възможни, но нищо подобно. Никакви хиперсънища, камо ли центрове, които да се ползват за в бъдеще от хората... Нямах представа в каква опасност е планетата ни и родителите ми пазеха всичко в тайна, а те са били от хората, които знаят какво се е случвало.

 При най-малкия процент заплаха в дадено послание, би трябвало да се вземат мерки и да постъпиш както мисли за това когато биваш заплашен, но явно са сметнали, че устата ми е по-голяма от куража и така един голям мъжага се приближи и ми вкара дръжката на автомата си в лицето. След, което съм била в хиперсън повече от двадесет години, което между другото ме навява на мисълта, че убийците на семейството ми може да не са живи.

 - Сигурна ли си, че си добре? - попита ме Мак вече за шести път.

 Хвърлих й кръвнишки поглед и тя премигна невинно.

 - Мисля, че не лъже за паметта. - констатира Бол. - Сега е различна.

 Изсумтях и седнах на бюрото отгоре.

 - Да, сякаш някой е влязъл в тялото на Зина. - съгласи се Мак като, че ли аз не бях в същата стая в която са и те. - Заместена от безкомпромисен непукист.

 - Ауч! - възкликнах. - Просто мразя да ми повтарят десет пъти един и същ въпрос. Да, понякога съм зла, но точно сега имате нужда от злата Зина. Ще водим война, дами и господа. Най-силния ви коз се оказвам аз, което не ми дава големи надежди...

 - Още не знаем кое те прави специална. - напомни ми Мак. - Трябва да ми позволиш да те изследвам.

 - Не. - отсякох я. - Знам какво ме прави специална. Нищо. Сега искам да ви помоля да спрете да ме питате през пет минути дали съм добре, защото не искам да се държа гадно с вас, а в момента съм в много лошо настроение. Трябва да намеря убиецът на родителите си.

 - Спомняш ли си добре лицето му? - Кам проговори за първи път откакто се бях събудила.

 - Шегуваш ли се! Сякаш беше вчера...

 Тази мисъл ме натъжи, защото спомените наистина бяха пресни и най-интересното беше, че знаех кой точно спомен е поставен и кой-не. По някакъв странен начин се различаваха. Поставените спомени ги виждах като страничен наблюдател, не е като аз да съм ги преживяла.

 - Може да си го виждала при Светлите. - предложи Кам.

 - Не. - поклатих глава замислено. - Там нямаше много възрастни китайци...или корейци...Не знам от кой вид е..

 - Китайци ли каза? - Бол наостри уши и погледна към Мак и Кам.

 - Акама. - отвърнаха едновременно Кам и Мак.

 - "Господаря" на Бол?! - изумих се и изпуфтях.

 Бол извъртя очи и стана от земята. Беше седнал на земята до леглото от известно време и не го притесняваше, че може да е мръсно.

 - Не си ли виждала Акама до сега? - попита ме Мак.

 - Не. - поклатих глава. - А, нали Акама е баща на Телия, не ми прилича на китайка.

 - Осиновена е. - отговори Кам. - Ека и Телия са истински брат и сестра и Акама ги е осинивил преди доста време.

Замислих се за момент и реших.

- Хайде да отидем на посещение при Акама. - предложих аз.

- И като отидем, какво ще му кажем, че си си спомнила всичко и знаеш, че е убиецът на родителите ти? И другото нещо, което е много възможно, може да не е той. Има много китайци, корейци, японци при Светлите и при Тъмните и не е гаранция, че е той.

- Обзалагам се, че е той. - Бол погледна Мак.

- Права си, Мак. - отвърнах. - Но няма да казваме на никого, че съм си възвърнала паметта. Това е единствения ми коз сега. С една крачка пред другите сме.

- Кои други? - попита Бол.

Понечих да отговоря, но Кам ме изпревари.

- Предателите.

Кимнах съгласявайки се.

- Тогава какво ще кажем като отидем при Акама? - отново попита Мак.

- Това, ти ще го измислиш. - казах й аз и я потупах по рамото. - Нашия мозък на операцията.

- Операция? Сега екип ли станахме?! - Бол изсумтя и мина през вратата като ни последва.

- Ако не ти харесва, можеш да се върнеш към ежедневните си занимания, като да упояваш момичета и там другите извращения. - предложих му аз и той въздъхна престорено.

Вървяхме по коридора като всеки пазеше дистанция един от друг. Сякаш беше забранено да сме заедно и се страхувахме някой да не ни види. Когато стигнахме стаята на Акама, Мак ни предупреди, че иска само тя да говори. Всички се съгласихме набързо и Кам почука на вратата. Отвори ни неговата чистачка.

Неговата чистачка в неговата стая...по това време?!

- Да не сме объркали стаята? - взех да се оглеждам като идиот и чистачката се смути и се изниза като не посмя да погледне никого в очите.

- Какво правиш? - изсъска Мак. - Какво прави Акама си е негова работа.

- Е, добре, де. - удивих се. - Нищо не съм казала.

- А, Маклисия! - провикна се Акама щом влязохме в стаята. - Знаеш ли, за теб си мислех...

И млъкна щом видя, че тя има придружители.

- О, на какво дължа това удоволствие? - Акама тъкмо излизаше от банята, търкайки косата си в хавлията и не можех да видя лицето му.

- Ъм...чистачката спомена, че си питал за мен. - излъга Мак.

- Е, добре. Щом няма да е проблем да разгледаме нещата пред приятелите ти. - отвърна той. - Преди няколко часа намерих една книга. Доста древна, мисля.

Акама отиде до нощното си шкафче и взе споменатата книга. Спря се пред нас и тогава смъкна кърпата. Ударна върна ме зашлеви през лицето.Наистина беше той. Това чудовище...

- А! Довела си новата! - възкликна той. - Приятно ми е да се запознаем.

Добре, де. Бях избухлив човек и никога не съм търпяла подобни игри като тази на Акама. Наистина не можех да търпя подобно нещо...

Щом той ми подаде ръка, за да си допрем гривните, хванах ръката му и я усуках зад гърба. Акама изкрещя и падна на колене. Усукването не беше никак трудно дори както съм със счупена ръка, защото той не го очакваше. Ефектът на изненадата послужи добре и дори със дясната си ръка-по-слабата-успях да го надвия.

- ЗИНА! - изкрещя Мак. - Какво правиш?

- Знам, че се съгласих ти да говориш, но това вече е прекалено. - рекох и осуках ръката му още повече. - Презирам подобни игри повече от всичко друго, а тоя тука дори сам си би повярвал.

- Какво става, по дяволите?

- О, хайде сега. - рекох с престорен мил глас. - Нима не ме помниш?

Приклекнах и го погледнах.

- Не съм се променила кой знае колко и то благодарение на вас. - усмихнах му се. - Сега щях да съм лелка, обаче сте си помислили, че можете да се правите на Господ като създавате камерите за хиперсън и ги използвате!

- Коя си ти? - реално не знаех дали преиграва или просто наистина е минало много време.

- Уби майка ми и баща ми пред очите ми, преди повече от двадесет години. - напомних му аз. - Нещо да ти говори името Олеян?

Дори Мак, Кам и Бол ахнаха щом чуха името ми.

- Ти си Олеян! - изненадан Акама се загледа в мен. - Не може да бъде. Мислех, че си мъртва. Мислехме, че ме унищожили Олеян. Не знаех, че са те сложили в камера...

- Нали знаеш, Олеян, трудно умират... е, повечето. - замислих се за родителите ми.

- Какво искаш от мен?

- Да им кажеш колко голям предател си. - отвърнах. - Да го кажеш и на кралицата. Няма измъкване от помията. Трябвало е да се сетите, че щом веднъж си спомня, просто ще направя живота ти ад и всички, които са замесени ще получат същото.

- Ти ли си предателят на Ос? - попита Кам. - Ти ли уби сина си? Момчето, което си решил да отгледаш и то те приемаше за истински баща!

- Нямах друг избор, той каза, че ще убие Телия. - проплака Акама. - Знаеше прекалено много...

- Ти нормален ли си, бе?! - изкрещях в лицето му. - Сметнал си, че едното ти дете е по-важно от другото за това си се съгласил да го убиеш... Ненормален кучи син...

Пуснах му ръката и Акама седна на една страна като придържаше ръката си към тялото.

- Олеян бяха против центровете, които щяха да се изградят след случилото се с почвата. - каза Акама. - Било абсурдно само най-влиятелните хора да биват приети, а обикновения народ да остане на Земята.

- Двама са несъгласни с идеята за спасяването на човечеството и ги убивате? - попита Бол като изненада за мен, че се включи.

- Олеан бяха изключително влиятелни и богати, както знаете. - напомни ни Акама. - Можеха да казват каквото си искат и когато си искат, а всеки който ги слуша бива завладят от тях и от парите им, но повече от огромната им харизма. Бяха спасители и можеха да спечелят съвета с идеята си да приемат всеки един човек на Земята в центровете.

- Обаче това не е било идеята на Ос, а на някой с по-голяма власт от него? - предположи Мак.

- Да. - отвърна Акама. - Ос беше в съюз с японците. Успя да ги убеди, че Олеан са заплаха и че е по-важно центровете да бъдат единствено само за държавни служители и за хора, които карат всеки ден различна кола.

- Копелета. - изсумтя Бол.

- Е, планът се е осъществил след като Олеян са били отстранени...

- Не. - прекъснах Кам. - Защо сте ме оставили жива? Аз съм Олеян, всеки Олеян е заплаха за такива като Ос.

- Беше само на петнадесет. - Акама сведе глава. - А, жена ми тъкмо бе бременна с първото ни дете, което загубихме след две седмици, но имам предвид, че не намерих сили да те убия. Един от подчинените ми те отведе и му казах да не споменава какво мисли да прави с теб, просто да не те убива. Наистина не знаех, че ще те сложи в камера. След събуждането ти, паметта ти е била изтрита и за това нищо не се е разчуло. В деня в който те арестуваха не знаех, че си ти. Минали са толкова много години, а ти беше събудена наскоро. През всичките години, които спеше, аз почти бях забравил за теб. Нямах представа, че Кам те е измъкнал и, че си станала Тъмна. Знаех само, че има повредена, която трябва да бъде екзекутирана.

- Не. - рекох. - Ека - твоя любящ син, с последни думи ми каза, че не съм била арестувана за да бъда екзекутирана. Било е прикритие за нещо.

- Нямах представа за това. - отвърна Акама. - Вероятно са видели нещо в сънищата ти. Има вероятност паметта ти да се завръща докато спиш и изникват образи, които в съзнание не би имала.

- Защо си карал Бол да ме изследва?

- Защото ми казаха, че си специална. - отвърна Акама. И до последно не знаех коя си. - Най-вероятно нашето спасение, както се говори. Исках да разбера кое ти е специалното. Самата ти или нещо в теб.

- И? - подканих го.

- Какво и?

- Какво разбра! - изкрещях в лицето му.

- Нищо, което Бол ми донесе не показа особености. - призна Акама.

Отдалечих се от Акама и затворих очи. Колкото и ядосана да бях, трябваше да се овладея. Усещах цялото си тяло напрегнато и главата ми пулсираше. В присъствието на тоя плъх нямаше шанс да се успокоя. Поех си въздух и го изпуснах шумно.

Усетих една ръка да ме докосва по рамото и рязко се извърнах.

- Хей, спокойно. - премигна слисан Кам и вдигна ръце. - Добре ли си?

- Да. - рекох по-грубо от колкото беше нужно.

Кам се загледа в мен и стисна зъби.

- Къде отиде онази Зина...

- Кам, не мисля, че сега е времето...

- Не! - изхриптя той и вдигна пръст към лицето ми. - Ти се промени. От милото момиче с което се запознах, стана гневна, опасна и сякаш всеки момент ще избухнеш като атомна бомба и ще покосиш всички ни. С това държание няма да постигнеш нищо! Как би могла да ни спасиш...

Приближих се по-близо до него и се втренчих в красивите му очи, които сега не ми изглеждаха красиви.

- Ако имаш да ми кажеш нещо, - заговорих със студен равен тон, - го направи без увъртания. Не съм желала да ви спасявам и не смятам, че съм аз съм тази, която ще се прави на героиня, спасявайки ви. Имайки предвид, че преди по-малко от час си върнах паметта и спомените ми са по-пресни и от вчерашен душ. Сам си направи изводите.

Отстъпих крачка назад като имах намерение да отида при Мак, за да я помоля да уговори среща с кралицата, но реших да добавя още нещо.

- Съжалявам, че съм такава кучка. - подех аз. - Истината е, че имам голямо желание да си отмъстя и няма да се успокоя докато не го направя. Има прекалено много двуличници-и Тъмни и Светли за да го играя мило сърне.

Стиснах очи и поклатих глава.

- Щом всичко приключи, няма да ме видиш повече такава.

С тези думи се отдалечих от него, като минах покрай Акама, който рязко се отдръпна от мен.

- Ще уредиш ли среща с кралицата? - попитах Мак щом погледите ни се засякоха.

- Ще се държиш ли прилично? - отвърна ми тя с въпрос и повдигна вежда предизвикателно.

- Ще се постарая.

Мак кимна и излезе.

- Но нищо не обещавам...

Бол се прокашля и усетих погледът му.

- Знаеш ли, харесвам тази нова Зина. - подхвърли той със закачлив тон.

- Знаеш ли, все още те мразя. - отвърнах му аз.

                                       -------------------------------------------

Не минаха и двадесет минути, когато Мак влезе в покоите на Акама и ни привика.

- Какво й каза?

- Нищо. - отвърна тя кратко. - Само, че е спешно.

- Хм..

- Какво? - Мак ме погледна.

Вървяхме към покоите на кралицата. Кам и Бол държаха под око Акама, който все още държеше ръката си и се мръщеше.

- Мислиш, че не се забелязва ли? - срещнах погледа й. - Бях забелязала още преди да си върна паметта.

Усмихнах й се и тя се изчерви.

- Значи все пак можеш да си мила. - констатира.

- Колкото и да ми е трудно да си го призная-аз ти се възхищавам. Пък и си супер пич, никога не си била груба, за това реших, че трябва да старая да съм мила с хората, които ме уважават.

- Поне си оставаш умна, както беше и преди. - изтъкна Мак.

- Това качество не се губи така лесно. - смигнах й. - Е, как върви?

Руменината на Мак стана с нюанс по-наситена и се усмихна срамежливо.

- Страхотно. - отвърна тя и прехапа устни. - Винаги съм я обичала.

Усмихнах се и в съзнанието ми изникна образът на Кам и погледнах през рамо за да го потърся. Щом срещнах очите му, а той моите, изражението му стана по-мрачно.

По дяволите...

Щом влязохме в покоите на кралицата забелязах, че има и други хора. Явно пак щеше да има изяви пред публика.

Прекрасно.

- Кралице. - в тази едничка дума от устата на Мак се усещаше цялото уважение и почитание, което изпитваше към нея. Мак се поклони и застана отстрани.

Тя ме погледна очаквателно, но наистина нямах намерение да говоря. Главата ми не спираше да пулсира, та не се чувствах много добре, за подобни изяви. Дадох й думата и тя ми кимна. Седнах на най-близкото кресло и зареях поглед в пода.

- Каза ми, че е спешно. - заговори кралицата.

Беше изключително красива-дори и в не много добра кондиция нямаше как да не я забележа-май си сменяше тоалетите на час и половина или нещо такова. Но винаги грациозна и неописуема.

- Говорете тогава.

- Тя ме нападна! - Акама изведнъж изкрещя и взе да сочи към мен с налудничав поглед. - Опита се да ми счупи ръката!

Възмутените ахвания на посетителите в стаята на кралицата ме напрегнаха. Изправих се и докато Акама се усети го гепих за косата с дясната си ръка. Напрегнах тялото си и се наведох към него, тъй като беше по-нисък от мен.

- На колене, мършо. - изръмжах в ухото му.

Изненадах се когато той се подчини веднага. Погледнах към кралицата, която се беше изправила леко от креслото си и гледаше втренчено в мен.

- Нека изясним нещата. - започнах аз щом усетих тежкия й поглед.

Стъпки затропаха около мен. Погледнах през рамо, а през това време шест въоръжени стражи пристъпиха и ме заобградиха.

Поклатих глава и гневно стиснах устни. Стражите насочиха заплашително копията си към мен и това ме накара на настръхна.

- Хах. - изсмях се нервно и втренчих поглед в кралицата. - Мисля, че е време да изясним нещата.

Стражите не помръднаха.

- По дяволите...