Тъмнината е зло, Светлината е зло...Тъмнината е зло, Светлината е зло...

Отворих рязко очи и остра болка прониза главата ми. Опитах се да фокусирам поглед, но всичко ми беше замъглено.

Огледах се примигайки, но отново нищо не можех да разпозная, освен, че беше тъмно. Изведнъж се чу някакъв шум иззад някаква врата, поне до колкото можах да преценя.

Изправих се рязко и разтърках очи. Примигнах още няколко пъти и фокусирах погледа си.

Намирах се в подобие на спалня, обаче приличаше на пещера. Въпреки това изглеждаше уютно и топло. Под памучните чаршафи беше изключително приятно. Никак не ми се искаше да ставам, но се страхувах. Нямах представа къде съм и усетих болка в гърба което ми напомни причината поради която съм в това легло. Отметнах топлите завивки и преметнах крака отстрани на леглото. Постоях известно време така все още дезориентирана от непознатата стая и самото събуждане в непознато легло. Просто ми беше дошло в повече.

Изправих се и осъзнах, че не мога да вървя в тъмното, защото до сега не съм и опитвала.

Обаче трябваше да стигна до вратата по някакъв начин. Заслушах се в гласовете отвъд нея и просто тръгнах. Най-сетне стигнах до някъде и затърсих брава. Щом я открих, завъртях я и отворих вратата, като исках да съм възможно най-тиха, за да мога просто да надникна през нея и да видя кой говори.

Подадох глава навън и онемях.

Отвъд вратата се простираше невероятно помещение, със внушителни полилеи, които придаваха на помещението величие. Високи колони държаха тавана, украсени с позлатени нишки увити около колоната. Дълги маси със какви ли не храни се ширеха по цялото помещение. Хора танцуваха ритмично с приятната музика, която свиреха умели музиканти. Стените бяха обрисувани със злато сякаш изобразяващи историята на тези хора, показвайки колко са талантливи и със дълго минало. Между групите с хора, които се бяха насъбрали общувайки си, мъж във черно расо понесе една стълба към един от полилеите и я разтегна под нея. Закачули се и щом стигна полилея, взе да сменя изгорелите свещи.

Изведнъж огромното помещение засия.

Опиянена от пищността на празненство, като никога преди не бях виждала нещо подобно и толкова ритмично, нямах и представа от къде знам за тези музиканти, или за храните, нито пък за мъжа, който запали свещите, вратата зад мен се затвори с трясък.

Изведнъж музиката спря да звучи и всички погледи се приковаха към мен. Опитах се да отворя вратата отново, но не успях и се озовах между една непробиваема стена и стотици погледи - презрителни, ядосани, изненадани.

Исках да се изпаря, мястото ми не беше тук. Исках да изчезна.

Затворих очи и се замолих празненството да продължи сякаш нищо не се е случило току що.

Внезапно усетих присъствие до себе си и в този миг някой ме хвана за лакътя. Отворих рязко очи и се извърнах изплашена.

- Няма нищо за гледане, моля, музика. - провикна се дружелюбно един към момчето.

Момчето сведе поглед към мен и ми се усмихна.

- Радвам се, че си на крака. - рече момчето мило. - Ела, трябва да се срещнеш с някого.

Момчето ме пусна и тръгна напред, като премина през някаква завеса.

Погледнах отново към празнуващите и видях, че някой от тях още ме зяпаха. Извърнах поглед и последвах момчето.

- Хей, къде съм? - прошепнах аз щом го настигнах.

- При Тъмните. - отвърна той без да се обръща.

Внезапно спрях и се втренчих във момчето, който следвах.

Това не беше просто някакво момче, това беше Стражът, който ме измъкна от затвора.

- Но това си ти, Стражът! - възкликнах аз все още втренчена в него.

Той спря и рязко се обърна.

- Ъъм, да, мислех, че ме позна. - смутено рече той.

- Ти... беше със шлем, а сега не си. - оправдах се аз и мислено се проклинах за това колко съм глупава за това, че не забелязах по-рано.

- Да, вероятно си права. - кимна Стражът и отново тръгна.

Минахме по дълъг коридор, който приличаше много да помещението в което Тъмните празнуваха. Само, че в средата имаше квадратен басейн от който излизаха пари. А оттам изведнъж излезе пищна девойка, която очевидно не се притесняваше да излиза чисто гола от водата. Щом видя, че я гледам присви очи като котка и ми се усмихна закачливо.

Преглътнах тежко и извърнах поглед от жената, като побързах да настигна Стражът.

Изненадах се когато настигнах Стражът и го видях, че се смее.

- Какво? - попитах го аз.

- Голите жени не са чак толкова страшни. - саркастично отвърна той.

- За теб може би, но аз не толерирам хомосексуалността и бисексуалността.

Стражът спря и ме хвана за раменете.

- Откъде знаеш да използваш такива думи? - стреснат процеди през зъби.

Примигнах насреща му неразбираща за какво ми говори, думите излязоха в съзнанието ми.

... не толерирам хомосексуалността и бисексуалността.

- Аз... не знам. - заекнах. - Сигурно заради това Светлите са искали да ме екзекутират.

Погледът на Стражът омекна и той сведе глава.

- Със сигурност. - съгласи се той. - Стигнахме.

Стражът се изправи и зад него се разкри двойна порта.

Отново двойна порта... все двойни порти си строят...

- Казвай само истината и ще бъдеш приета. - предупреди ме Стражът.

- Че защо да лъжа? - подразних се аз от забележката му.

Точно преди да отвори портите ми се прииска да знам още нещо.

- Как се казваш?

Стражът ме погледна и се усмихна.

- Името ми е Камерън и ще ти се иска да лъжеш. - рече той последно и отвори вратите със сила.

Както и очаквах зад портите се разкри още едно великолепно помещение.

- А, Кам. Довел си я. - изчурулика един невероятно приятен глас от към края на стаята. - Приближи се, дете.

Приближи се, дете... Да не е някаква кралица, че говори по този глупав начин.

Приближих се както ми бе наредено и се огледах, защото вече не усещах присъствието на Камерън или Кам, както го беше нарекла странната жена пред която стоях в този момент. Видях го да сяда близо до една от стражите на чудатата жена.

- Аз съм Хиренити, кралица на Тъмните. - отвърна величествено тя, изправяйки се от мястото на което беше се излегнала.

Щом жената се приближи със уникална грация и лицето ù се разкри, пред мен се откри, не жена, а девойка, долу- горе колкото мен - 17-18 годишна. Висока, стройна със дълга руса коса, лежейки приятно на раменете ù. Тя се завъртя и къдриците я последваха.

- Харесва ли ти нашия скромен дом? - попита тя със усмивка щом видя, че я зяпам.

Хвърлих един бърз поглед на помещението и кимнах.

- Ако това наричате скромност, да. - рекох аз.

В залата се разгласи силен смях.

Други Тъмни бяха дошли да гледат представянето ми или там както се нарича.

- Този път си ми намерил Тъмна между Светлите и то със чувство за хумор, Кам. - похвали го тя.

Погледнах към Кам, който отпиваше от позлатена чаша. Погледите ни се срещаха и той ми намигна, както когато ми сложи оковите пред Светлите.

- Къде съм? - погледнах отново към кралицата.

- По принцип аз задавам въпросите, но този въпрос едва ли ще ме затрудни. - усмихна ми се тя. - Ти си във владенията на Тъмнината. Тези които те спасиха.

Сбърчих вежди.

Това си беше чист егоизъм.

Кам ме спаси от Светлината, не "кралица Хиренити" .

Погледнах отново към него, но него сякаш не го интересуваше кой си преписва неговите начинания. Беше забил поглед към чашата си, сякаш беше загубил нещо в нея.

- Светлината вече не е твой съюзник. - кралицата продължи със обясненията. - Ако разбираш какво ти казвам и осъзнаваш това което се е случило, моля те, бъди така добра и сподели с нас.

За миг се замислих. Усетих мека злоба в гласа ù, дори презрение.

Не бях сигурна, че някой ще ме приеме, както ме бе предупредил Кам.

Какво говореше тя?

Тогава се сетих за последните думи на Кам, "Ще ти се иска да лъжеш "

- Разбирам какво ми казвате и осъзнавам това, което се е случило. - отвърнах аз.

- Значи осъзнаваш предателството си срещу Светлината и го приемаш със лека ръка? - напрежението в гласът на кралицата се усети и от това потреперих.

Погледах към публиката която си бях създала и всички стояха втренчени в мен очаквайки да се изложа или да не дам отговора, който се искаше от мен.

Но аз наистина не знаех какъв ще да е този отговор. По думите на Кам просто трябваше да кажа това, което мисля и чувствам.

- Никое предателство не се приема с лека ръка. - започнах аз и реших бързо да продължа, защото гласове се надигаха от краищата на помещението, усещайки, че протестират за това, че си противореча. - Обаче осъзнавам и предателството на Светлите - моите хора, които са ме отгледали, създали са ми обичаи и са били част от детството ми, когато родителите ми са загинали по време на Разпространението.

Ахвания се чуха от всякъде.

Нямах представа защо точно частта със родителите ми би докоснала тези хора, но не се бе случвало за първи път.

- Аз сама се изумявам от себе си последните дни. - продължих. - Нямам представа какво е породило това странно държание в мен и как да го премахна, но предпочитам да задържа странното държание и да съм при хора, непознати за мен, но уважаващи свободната воля, от колкото при хора отгледали ме, но незачитайки желанията ми.

Щом млъкнах настъпи тишина. Аз просто стоях срещу кралицата очаквайки да реагира остро, да ми се развика, да вдигне вихрушки и урагани, но тя просто стоеше замръзнала и втренчила поглед в мен.

Изведнъж ми стана някак неудобно, но точно в този момент тя се размърда, приближавайки се. От напрежение усетих как потрепервам.

Нищо чудно, ако ме изселят и от тук...

По начина, по който ме гледаше кралицата имах чувството, че някъде съм сгрешила. Най-вероятно съм говорила твърде много, както правя винаги щом съм притеснена.

- Знаеш ли значенията на думите които употребяваш, Зина? - попита ме тя.

Сведох глава осъзнавайки, че кралицата е права и, че нямам представа какво съм говорила през последните 10 минути.

- Не, дете. - проговори тя някак умолително. - Не се терзай.

Кралицата протегна ръка и подпря брадичката ми с два пръста.

- Това което не знаеш е твоята истинска дарба.

- Какво значи това? - попитах я.

- Всичко това което чувстваш - продължи тя със усмивка на лице. - е спомен от предишния ти живот или този живот преди да ти изтрият паметта.

- Преди да ми изтрият паметта ли? - недоумявах аз.

- Да, преди поставянето на чипа. - рече тя сочейки задната част на главата си - Изтрили са ти паметта и са те наблъскали във онзи депресиращ Кампус. Учили са те колко сме лоши ние Тъмните и колко зла е същността на Тъмнината, но истина е, че лошите в този сценарии са Светлите!

Чуха се одобрителни възгласи.

Сценарии...

- Подчинените на Светлината цял живот са били лъгани! - ожесточено натъртваше всяка дума, но сякаш вече не говореше само на мен. Говореше на всички в залата. - Лъгани за същността на истинското бедствие на Земята. Лъгани за това кои са. Лъгани за нас!

- Даа! - чух да казва някой зад мен.

- Какво се е случило със Земята? - попитах аз.

- Кам ще ти покаже. - рече кралицата вече по-спокойна. - Д0бре дошла, Зина Феър.

Вълна от аплодисменти заля цялата залата и звукът от пляскащи ръце рикошира във отсрещната стена.

Точно преди три дена бях в подобна зала, само че бяла и по-светла, а публиката ме гледаше със презрение и очевидно искаше смъртта ми, а точно след три дена бях във зала, само че черна и обстановката беше много по-приятна от колкото в бялата. Хората очевидно ми се радваха, от това, че кралицата ме бе приела.

Но като цяло нямах твърде големи надежди за Тъмнината, защото ако ù се доверя напълно ще ме погълне както стори Светлината.

Потърсих Кам, но не го открих. До стражата, сред тълпата, никъде го нямаше.

Исках да разбера какво наистина се е случило със Земята исках да зная цялата истина и да започна живота си наново, но със истински истории, без лъжи.

Излязох от покоите на кралицата след като аплодисментите утихнаха и се заоглеждах за Кам.

- Да не би да се изгуби? - приятният му глас достигна до мен на момента.