Пътувахме и пътувахме. Аз и Димо. И магарето. Рекох по-нагоре – диво беше то. Все посягаше да хапе и да рита. И пази Боже да го пипне някой. Ала колкото и диво да е, започна някак с други очи да ме гледа. Такова едно... жално и умилно... И някак потрепваха дебелите му бърни, та откриваха снежнобели магарешки зъби, с които все едно ми се смееше. А беше, мисля, защото се държах с него не като с животно или добитък. Не. Имах си другар. Така бях виждал да прави някога Докс с коня си. Не, че му приличах, нито пък магарето на боен жребец отиваше, но започнахме да се разбираме. Иначе как да пренесем ковчега през цялата империя?
Една вечер, спрели да нощуваме в незнаен пущинак, изневиделица ни вълци изкорубиха и поналетяха. И щяха подобом да ме разкъсат, ели магаре да ги не беше разритало с тежките си подкови. Летяха с разбити и окървавени морди насам и нататък, скимтяха, пък аз стоях глупаво насред побоището и вместо да сека, мислех си за Шуна и за белите вълци. Помните ли? В онази пещера. Ко ...