Пътувахме и пътувахме. Аз и Димо. И магарето. Рекох по-нагоре – диво беше то. Все посягаше да хапе и да рита. И пази Боже да го пипне някой. Ала колкото и диво да е, започна някак с други очи да ме гледа. Такова едно... жално и умилно... И някак потрепваха дебелите му бърни, та откриваха снежнобели магарешки зъби, с които все едно ми се смееше. А беше, мисля, защото се държах с него не като с животно или добитък. Не. Имах си другар. Така бях виждал да прави някога Докс с коня си. Не, че му приличах, нито пък магарето на боен жребец отиваше, но започнахме да се разбираме. Иначе как да пренесем ковчега през цялата империя?

Една вечер, спрели да нощуваме в незнаен пущинак, изневиделица ни вълци изкорубиха и поналетяха. И щяха подобом да ме разкъсат, ели магаре да ги не беше разритало с тежките си подкови. Летяха с разбити и окървавени морди насам и нататък, скимтяха, пък аз стоях глупаво насред побоището и вместо да сека, мислех си за Шуна и за белите вълци. Помните ли? В онази пещера. Когато търсихме короната. Короната на българските царе. Дето сега лежеше в ковчега. А Димо лежеше върху нея. И всичката България беше вътре, в тоя пусти ковчег. Кого щях да закопавам? Как да заровиш приятел? И заедно с него цял един народ...

Ох, не само тогава. Все си мислех. През целия път. Докато пътувахме с магарето и ковчега на Димо. Като крачех назад, към Радомир и Егълница, като идвах по-близо до Шуна, времето и то някак назад се връщаше, та ми припомняше за хубавите дни. Ония, в които моят приятел беше жив. И рус. И с очи сини. Без сянка и бръчка. И го вдигаха хайдутите на своите рамене. Летеше да е напред. Яко орел по планина. Силен. Истински.

Видях на пътя една бабичка. Черна, изпечена. Като оная баба Петрана, дето ни спря навремето с Димо да лекуваме Докс. Че сме й на билери приличали. Какви билери, какви знахари, Боже мой! Аз тогава на глупак приличах. И не да приличах, току воистина си бях. А и сега съм още, нищо че толкова години минаха. Като дете. И тогава, и сега на един акъл. А тая, яко видя ме да сплитам се по пътя и как по мене магарето унило пристъпя, а ковчегът се клати на гърба му, спря, прегърбена и омаляла и кротко попита:

- Накъде, сине?

Аз рекох:

- Назад, бабичко.

- Тежък товар носиш. – продума тя и посегна да погали магарето, пък оно, колко и диво да е, смири се, та клепна уши под сбръчканата й ръка.

- Лек ми е товарът като перце. Душата тежи.

- Защо да тежи? По-леко от душа няма.

- Тежи. Ако е пълна с мъка - тежи.

- Видиш ли, сине, това магаре – рече бабичката. – натоварил си и влачиш го из пущинаците. То си преплита краката. Ала още десет пъти по толкова може да понесе. Ако трябва. И пак ще мърда. Ще живее. А ти, сине, ти не си магаре, а повече. Подобие Богу. Повече можеш да търпиш.

- Проклет да е тоя Бог! – въздъхнах.

- Виждам, сърдиш му се – кимна онази и се разсмя с беззъбата си уста. – Сигурно се сърди и той за всичките глупости, дето ги е сътворил и повечко по негово попущение направени. Ели го кълнеш ти, как ли сам се сиромах проклиня, че е всемогъщ и пантократор, а бърка. Не му е лесно и на него, сине. Ти имаш един ковчег и едно магаре, а на негов гръб са всичките магарета по света. Че и хората, по-диви и бесни от магарета.

- Стара си, бабичко, много мъдрости знаеш и лесно можеш да ме надговориш – рекох. - Аз знам едно – в тоя ковчег лежи Димо и трябва да го заровя. А не искам.

- Какво искаш? – кротко ме попита онази.

- Искам да е жив! И да ме води.

- Че кой друг те води, ако не той? Кой те е повел по тия друмища?

- Брат му ме изпрати. Тоя, дето го уби!

- Защо го уби, сине?

- Не можеше да го търпи. Твърде много си приличаха. Само дето Димо беше добър, а оня – лош.

- Защо е лош?

- Защото... защото е с турците!

- Иска ли да е с турците?

- Не го знам какво иска. Бие ме. И плаче над ковчега на брата си.

- А жив ли е?

- Кой го знае тоя бесник!

- От мене да ти остане, че бива в ковчег да си жив, а може и умрял още да мърдаш. Ако те помни някой, значи си жив. Ако си знаме, живееш. Ако си кръст, живееш. Ако си връх, живееш. Не го жали Димо и не бой се да го заровиш. Само да е на високо и хубаво място. Да е знаен гробът му. И да плаши!

Така рече старата, па ми протегна бохчата си. Досущ като баба Петрана някога. И все едно нейния глас чух: „Вземи, сине, да има какво да ядете по пътищата...”.

Избягах.

И голо момиче видях. Като онова. Помните ли? Дето беше с Димо. А после го заклаха турците. Не мога да спра да мисля, че колкото се прибирам към Радомир, толкова връщам се и в тая моя прокълната младост. Все едно е същото. Точно като някога. И както някога тя се къпеше в изворче. И когато вдигаше ръце, а блестящите капки се стичаха надолу по тялото й, усмихваше се весело, радостно, широко, човешки. Тая нейна младост, тая нейна красота, толкова земна беше, че неволно ти става драго и хубаво, иска ти се да я докоснеш, да я помилваш, да й се подчиниш.

Стига. Не е същото. Само ми се иска да е така. Но не беше. Това е истината. Няма как нещо да се повтори, каквото е било. А тази, като ме видя, побягна. И викаше. Яко съм арапин и поганец. Пък аз гледах след нея и подир гладкото й красно тяло, та си мислех: Добре е, че пищи. Защото нищо хубаво няма в нашата прокълната земя. Кое да е хубаво? Само кръв и смърт... И то е заради турците. И заради мене. Още заради вас. Защото не можахме да се освободим. Крещете и крийте се, девойки! Робини раждани. Без бащи и без братя. Никого си нямате - Димо умря...

Ето го пак стария път – през Станчовци, Сирищник, Ковачевци, Лобош и Калище. Калдаръм с големи камъни. А из Егълнишко върви по Тайкова Беледжа и Хайдушкото кладенче. По тоя друм друмувах аз. Отново. И се прибирах. Магаре водя със себе си. А на гърба му – ковчег. Лек. Като перце. Да кажеш – ей сега ще политне. Но не летеше. А с пръст да е засипан чаяние имаше. Ето това иска Димо. Покой. Доста бил вече повяван насам и нататък. Гроб бленува. И кръст отгоре. Но аз не мога. И няма да го заровя! За такъв грях не съм готов. Нека Шуна го нарами. А тя къде е? И какво прави? Нали вече сме в Радомирско. Защо не е тука пред мене с кожените си гащи и бялата кошуля? И нея ли я убиха турците? Не е възможно. Не е възможно Шуна да умре. Нея винаги ще я има. Нашата вещица. Ще живее 100 години, а после бива да намери момиче-хранениче. За стражата. За да остане нова, млада и силна. Да свети Шуна и да блести. Докато стане България свободна. Поне. А може и повече.

Магарето спря. Поводи къса, не мърда. Защо? Какво му ставаше? Вярно, инатливо е, но другар истински. А сега – цвили, тропа с копита и не ще. И напред, и назад – не ще. Никак. Пък аз дърпам ли, дърпам. И ковчега крепя. Да не падне. И както не виждах, отведнъж видях. И разбрах. Разбрах защо ме оставя магарето. Заради нея. Не я знаех коя е. Но везбата по кошулята й познавах. Беше от Оролаци. Димовото село. И да речеш, всичко беше наред. Всичко си беше на мястото. И саята. И пояса. И нанизът с пендари. Само дето глава нямаше. Отсечена. А вместо главата – грозни кървища. Затова се дърпаше магарето. И не вървеше. Но пък и като помислиш – накъде да върви повече? До края стигна то. А и аз с него. У дома съм. Това ми е Отечеството. Родна земя. С ковчези. И с трупове без глави.