Слънцето напук на отминалата зима се отдаваше с все сили с надеждата да разтопи и последната частица лед, да осигури светлина и топлина на едва разпукало почвата зюмбюлче, приканващо всички към настъпващата пролет.

Всяка една частица от природата бе в удовлетворение, всяка една малка зелена тревица, всяко една създание, след дългогодишно чакане, сякаш като една пеперуда разкъсваше своята буба, за да изпита един единствен ден, ден, в който да се отблагодари на природата за своето съществуване.

Само едно сърце бе лишено от това велико чувство, само един човек не можеше да повярва в това, не бе изпитал досега това, докато майката природа не изигра своята шега на този старец на шестдесет години. Той бе сам. За него се говореше в селото, че е имал един син и той е заминал преди много години, а за съпругата му никой нищичко не знаеше. Този човек не обичаше на никого да помогне. Единственото, което правеше беше  да се разкарва из двора и да пази никой да не пипа зюмбюлчетата му, сякаш не природата, а той самият бе ги създал.

По стара традиция тази великолепна природна картина навън му напомняше само едно, че трябва да почисти тавана от снега, който се е трупал през зимата, в противен случай стаята му щеше да прогние от вода. Когато се качи на тавана и почна да почиства с метлата, забеляза гнездо на едно гълъбче, учуден в първия момент се замисли дали да не развали гнездото, но по-късно реши да го остави, защото е пролет и то ще литне на някъде. Докато старецът чистеше, гълъбчето дори и не трепна. Старецът изхвърли снега, прибра се в малката си стаичка и посрещна залеза със салата от кисело зеле и домашна ракийка, и след класическата вечеря от боб с люта чушка дойде време да си покъкри. Късно през нощта се чу звук, странен за това време на денонощието. Обезпокоен, старецът взе чифтето и се качи на тавана, мислейки какво ще е това създание по това време на тавана. Щом се качи, той забеляза, че звуците идват от гнездото, че там има ново създание едва взело за пръв път дъх, новоизлюпило се гълъбче, ридаещо със своето писукащо гласче за своята майка. Тогава старецът осъзна, че гълъбчето, което е видял докато е  чистил тавана, е била майка и че тя е пожертвала себе си, за да не замръзне детето и през студените нощи и че отдавна е продала последния си дъх на природата в замяна плода и да намери живот.

Старецът взе малкото в мазолестата си ръка и пророни две сълзи - едната за това гълъбче, което до последния момент не е изоставило своето чедо, а другата сълза за своята любима, която по същия начин природата подкупи с дъха на сина му. Сега се разбираше защо старецът мразеше природата, защо толкова се грижеше за своите зюмбюлчета. Защото те носеха името на неговата любима. Сега се разбираше защо никой не знаеше за нея, за любимата му. Единственото, което притежаваше след нея, е като това малко създание, което държи в ръцете си, сина си. Тази игра от страната на природата бе го накарала да осъзнае, че тя все още е жива, да разбере истината, на която се основава светът, истината за превъплъщението, за вечния живот - това да дариш последната капка своя живот за новороденото, за да се родиш още един път, една малка частица от теб да продължи напред и то да стори същото, за да не се изгуби магията, наречена живот.

ЯВОР АЛДИНОВ СТЕФАНОВ С УВАЖЕНИЕ