Защо ги убих? Все още не мога да отговоря правилно на този въпрос.
Аз и досега се питам дали съм изкрейзил или шизо-то ми е хакнало системата, ама май не съм толкова зле - щом ме разпитвате и записвате гласа ми на това изобретение. Обаче знам със сигурност, че халюцинациите не са това, което хората знаят. Те са нещо съвсем друго, казвам ви. Много по-опасно, отколкото си мислите. Питайте някой закъсал като мен наркоман и той може да ви каже същото.
Абе, както и да е. Със Стефан и Нина бяхме улични музиканти и живеехме на квартира в едно мазе. Групата ни се казваше „Тримата глупаци”, аз бях китаристът, Стефан - барабанистът, а Нина - вокалът. Иначе отдавна харесвах Нина, даже точно аз ги бях запознал със Стефан, само че тя се огледа в него и между тях станаха нещата. Ама важното е, че после си останахме приятели.
Първо репетирахме в квартирата, ама хазяинът ни каза, че вдигаме много шум и навсякъде се носела миризма на трева, след което ни предупреди, че ще ни топне пред ченгетата. Затова започнахме да ходим в изоставен трафопост пред блока. Вътре беше широко и можехме да се разположим удобно с инструментите. А и стените бяха масивни, а металната врата – дебела, така че нямаше да пречим на живущите наблизо.
Репетициите ни бяха забавни, винаги придружени с алкохол и трева. Отделно, имах човек, дилър, на който умишлено няма да кажа името и който ми даваше качествена стока за ниска цена. Сега, господин Инспекторе, знам че пушенето на трева и наркоманията са нелегални, ама ако искате да ви разкажа цялата история, просто не ме прекъсвайте. Та исках да кажа, че намирахме яка трева, след което се затваряхме с китарите и барабаните в трафопоста и се понасяхме нейде из космоса. После, след една силна неделя, май че беше в края на октомври, Нина ни каза, че от друг доставчик е намерила добър кокаин. И тогава за пръв път разбрахме какво се нарича блаженство. Спомням си, че щом го вдишнах, главата ми се размъти, все едно станах по-лек от перце. Беше най-ненормалното изживяване, честно. Със Стефан свирехме като луди, а Нина извади глас като на Аланис Морисет. Освен това, гледайки през прозорчето на трафопоста ми се струваше, че отвън минават тълпи от хора. Нина виждаше летящи същества и кучета. Само Стефан не виждаше нищо, ама тоя си е смотан.
През зимата ни привикаха в едно кръчме в Овча купел. Започнахме да свирим всяка нощ, без събота и неделя, срещу доста добър хонорар, а през деня спяхме. Репетиахме преди работа в самата кръчма. На сутринта се отбивахме до трафа и изсмуквахме по една тревка, а понякога шмръхвахме и по кока, след което се прибирахме и заспивахме спокойно. Няма такъв сън, братле. Друсането те освобождава от проблемите и спиш като препариран. Имахме халюцинации и това беше най-якото в цялата ни програма. Виждах принцеси, еднорози, призраци, извънземни. Беше уникално. С две думи - безгрижен живот.
Цялата история започна, когато през началото на март ни цакнаха трафчето. Някаква си строителна фирма решила да прави кооперация на това място и през нощта го бутнала. Тогава, след една тежка работна вечер, се затърсихме за друго скривалище и намерихме изоставена барака в полянката между Овча купел и Висшето строително училище. Беше просторно място, доста чисто, без изпражнения и миризма на урина, в същото време имаше няколко големи пейки, като трибуни - абе, все едно е построена за нас. Навън тъкмо се развиделяваше, ама още си беше тъмница. Почнахме направо с кока-та. И, господин Инспекторе, най-много да е минала минута след като вдишахме стограмките, и халюцинациите почнаха. Само че сега беше страшно. Сега виждах хора с кръв по лицата, които протягаха ръце, за да ме хванат. Интересното беше, че и Нина виждаше същото. Дори после разказа, че някакъв грозен човек я бил хванал и задърпал по блузата. Само Стефан нямаше халюцинации. Късметлия.
И все пак нещо сякаш ни теглеше към това място. Даже имаше моменти, когато от нощната свирня направо тичахме до там. А всеки път щом шмръкнем от кока-та, призраците почваха да прииждат. Мамка му, сега като се сетя, това си беше невъобразим ужас. Хващаха, удряха ни, блъскаха ни, даже ни вдигаха във въздуха. И все пак, в ония моменти не ни пукаше особено. Даже се забавлявахме. Плезехме им се, правехме им физиономии, хилехме им се. А Стефан, който всеки път оставаше незасегнат, не се плашеше от това че се обръщаме във въздуха, а блажено гледаше сеира и ни се смееше.
След време започнахме и да ги сънуваме. Същите кървави хора, които ни гледаха злобно и протягаха ръце, за да ни докосват. Понякога успяваха да ни блъснат, друг път ни повдигаха във въздуха, трети път ни удряха. Дори усещах миризмата им на воняща плът. Беше страшно. Нина дори веднъж сподели, че някакво зомби от съня й е опитало да я удуши. И ако щете вярвайте, на шията й имаше синина. Тогава Стефан предположи, че сама си я е направила в съня.
А аз усещах, че скоро време ще се случи нещо. Започнах да говоря на Нина и Стефан, че трябва да спрем с коката или поне да не посещаваме онова място, но Стефан винаги отговаряше, че наркотик не може да се спре толкова лесно и че нещата, които виждаме, са само "готини халюцинации". И най-лошото беше, че някак си успяваше да убеди Нина, че всичко е наред.
Истинският кошмар започна в един хубав априлски ден. Беше ранния следобед и тъкмо се бяхме събудили след дневен сън. Мамка му ако лъжа, не бяхме вземали нищо. Тоя ден за пръв път с Нина ги видяхме, без да сме дрогирани.
Бяха няколко души, изключително бледи, с мъртвешки лица, по които нямаше очи. Не казваха нищо, но с ръце ни показваха посоката, където се намира бараката. Тогава си спомням, че Нина изпищя, а аз инстинктивно я прегърнах, за да я успокоя – въпреки че самият аз бях много изплашен. Когато вдигнах пак глава, призрачните същества бяха изфирясали яко дим. А Стефан гледаше към нас с ококорени очи, като на пуяк. После ни каза, че не е видял нищо, но реакциите ни го бяха стреснали силно.
Може би тогава трябваше да зарежем бараката и да затърсим друго скривалище. Беше ни страх. Бяхме притеснени за бъдещето ни. Не знаехме какво да мислим, господин Инспекторе, не знаехме дали появата на съществата е част от реалността или резултат от повредената ни психика, но сякаш нещо невидимо ни караше да отидем там. И то беше много по-силно от нас.
Когато през топлия априлски ден тръгнахме към бараката, Нина почна да ни развива теории, че халюцинациите не са само плод на въображението ни, а са същества от оня свят, които виждаме посредством обладаното ни от опиатите съзнание. И че чрез дрогата, която поемаме, ние отключваме безвъзвратно подсъзнанието си и се превръщаме в медиуми - тоест, проводници между тоя и оня свят. А пък Стефан, според думите й, бил прекалено прагматичен и съзнанието му трудно щяло да се отключи за подобни неща. Тогава Стефан й отговори, че е гледала прекалено много психотрилъри и че халюцинациите в бараката и в квартирата не са нищо друго, освен шантави прояви на умовете ни.
После в бараката дръпнахме по два хаша и разопаковахме коката. Няма да повярвате, но за пръв път опитах хашиш. Този път бяхме взели стока от друг дилър, който ни я даде доста по-евтино от предишния и макар да казваха, че дрогата му е по-некачествена, на мен ми хареса. И когато изпуших втората цигара и се подготвих да шмръкна от бялата прелест, наистина почувствах, че през този ден е се случи нещо много лошо.
Не знаех какво беше то, може би някаква подсъзнателна глупост – като халюцинациите, които виждахме. Сега се проклинам, задето през онази вечер нямах воля да спра с веществата, а реших да не обръщам внимание на сигналите за опасност и да се отдам на блаженството.
Още щом вдишах от коката, започнах да виждам онези призрачни личности, които се бяха събрали около мен. По едно време усетих, че чувам гласовете им.
„Трябва да ги унищожиш. Ти си много по-велик от тях и е жизнено необходимо да го докажеш пред света!“ – шептеше мъж със странна белезникава глава, която излъчваше някакво сияние.
„Те ти се подиграват през цялото време. Ти я искаше, но тя най-безцеремонно се хвана с него“ - говореше тъмен субект, без лице, но излъчващ необятна агресия.
„Ти си великият. Те не заслужават нищо“ - това бе женски глас на прозиращо същество, носещо се във въздуха...
- Хайде да си ходим! Тука става нещо лошо! - чух гласа на Нина, която трепереше от страх. Стефан я прегърна и целуна.
- Боре, да тръгваме! - каза той и ме хвана за ръката, като ме задърпа през пейките, към изхода.
Но аз нямаше как да си тръгна. Не и в този момент, защото бях обладан от призрачните гласове, които ме тласкаха към пагубни действия. Внезапно се отдръпнах от ръката му, взех един голям камък, който лежеше непосредствено до вратата на бараката, и с необикновена сила го цапнах по главата. Той падна като убит на земята. Нина ме изгледа с ококорени, зачервени от дрогата очи. Замахнах към нея и... тя падна върху приятеля си. След това легнах върху тях започнах да ги бия по главите с камъка. Призраците бяха около мен и надаваха ужасяващи стонове. "Не спирай, а продължавай!" - чувах ги да говорят в един глас, а прозиращите им лица бяха демонично изкривени, люшкаха се около мен, въртяха се над главата ми. А аз продължавах да удрям главите на съквартирантите ми, докато не се превърнаха в кървави пихтии. А няколко часа по-късно, щом осъзнах какво е станало, дойдох при вас и се предадох.
Ето това е от мен, господи Инспекторе. Аз казах каквото има за казване, а дали ще ми повярвате, си е ваша работа. А от самия вас научих, че през комунизма в тая барака са се изпълнили няколко смъртни присъди на убийци. И сега съм сигурен, че Нина беше права когато ни плямпаше, че хлюцинациите не са само плод на нашето въображение. Сигурен съм, че това не беше игра на съзнанието ми, а по някакъв начин душите на убитите престъпници се свързаха с мен чрез податливата заради дрогата моя психика и ми втълпиха да извърша коварно убийство, както те някога са правили.
Това е всичко.
© Донко Найденов All rights reserved.