03.03.3018 г.
Екипажът се подготвя за упояване. Необходимо е, не защото пътуването през хиперпространството е дълго или смъртоносно. След изобретяването на активния подпространствен двигател, на базата на тройното атомно делене и антигравитационния ускорител, пътуванията през хиперкосмоса са бързи, точни и не натоварват организмите. Проблемът е друг. Без да се упояват хората, след края на пространствения скок те полудяват, самонараняват се, проявяват необяснима агресия. Накратко: превръщат се в хищни фикуси. Няма никакви данни за това, как се стига до тази аномалия, понеже записващите устройства не показват нищо.
Фотини Тоудорини се намества по-удобно в креслото си, очаквайки иглата да инжектира упойката в шията ѝ…
* * *
Накратко за физика на „Делкано“:
Жена на видима възраст от около петдесетина години и реални тридесет и пет. Коса — оредяваща; гърди — никакви, специални умения — изпиване на големи количества алкохол обратнопропорционално на времето.
Като студентка по приложна физика, Фотини (с все още не извънгабаритно ремарке) се заигра с професора си, та получи и китап от най-престижния за времето си „Университет по физика и почти всичко останало“. Непосредствено след завършването си започна стаж в голяма корпорация, намираща се на разрастващия се изкуствено доизграден Фобос. За жалост, или не, още на третия си работен ден Фотини се напи, спъна се, падна и заспа върху някакви машинарии.
Медиите пропищяха:
„С риск за живота си — млад и обещаващ физик — се опитва да спаси изследванията по проект за… нещо си…“
И от там се започна: мисия за спасяването на едноклетъчните организми на Марс. Проект за изграждане на евтини трансформатори с цел продажбата им на планети от третия свят… жалко за Деймос. Двугодишно проучване на Андромеда с никакъв останал спомен за този период (беше се снабдила с меркурианска ганджа)… и така нататък, и така нататък…
* * *
Всички се събуждат нормално… някои не чак толкова. Физикът не остава изненадана, че вместо пет планетите са десет, всъщност не ѝ дреме особено. От виковете и споровете между екипажа в главата на Фотини започват да блъскат барабани… всички я гледат, явно трябва да даде някакво предложение (често говореше високопарно и назидателно, та на другите да им стане ясно, че на нея ѝ е ясно, за нещо, на което на никой не му е ясно)…
— Да пратим пет сега и пет след минаването на астероидите! — поне се надяваше още да говорят за проклетите совалки. Следва нещо като гласуване, после ония мургавия убива демокрацията и най-накрая малко тишина…
* * *
Не че някога Тоудорини е имала особено големи познания по каквото и да било, ала точно сега мозъкът ѝ започна едва ли не да се втечнява. Венерианското екстази си го е бивало…
Планетата изглажда… мъртва. Камъни, пръст и туйто. Планът на Фотини е следният: седи си в совалката известен период от време и после — газ на обратно. Няма никакво намерение да търси каквото и да било, ако пък някой от екипажа намери лек, нейна работа е да саботира мисията. Клатейки крака, умираща от глад, физикът взе да се унася…
* * *
— Съсипан, напълно съсипан — скимтеше онова джудже с фетиш към скали. — Погледни как се отлюспи, а беше перфектният андезит.
Фотини не очаква да види точно тая картинка: Оплешивяващия капитан и анаболната маса мускули се въргалят по пода, повалени от гремлина с камък, а инженер Голяма глава се залавя да влачи телата за краката. Все по-гладната Фотини дочу, че ще изолират капитана и лейтенанта, та да им правели някакви изследвания. Едва ли скоро ще се добере до пробите и да провери, какво са открили останалите из планетите.
Трябва да успее, че големия хазартен дълг — към едно такова подобно на Лостич създание, наречено Лефтери — ѝ висеше като дамоклев меч над главата.
Като стана въпрос за Лефтери: не само че има пари да купи и продаде Меркурий няколко пъти, но на всичкото отгоре е пълен ненормалник, лидер на някаква измислена веганска терористическа групировка, чиято цел е да редуцира населението на Земята, та да спаси отдавна убитите флора и фауна. Тоудорини няма нищо против собствения ѝ биологичен вид да измре, стига тя да си остане с всичките четири крайника.
Фотини някак си успя да остане далеч от кръгозора на екипажа. Почти е стигнала до вратата на каютата на Ел Капитано, а в същото време я мо̀ри зверски глад, чак й иде да заръфа десния пръст на левия си крак. Ярката светлина в стаята се забива като игла в очите на мнимата спасителка, устата ѝ се пълни със слюнка, докато мозъкът малко по-малко се хербаризира в черепа. На колана на Коузи виси нещо, сигурно пробите дето е събрал… Физикът бързо ги грабва и се затичва до каютата си, докато е още горе-долу с всичкия си.
Чува суматохата по коридорите на „Делкано“, преравяйки багажа си за някаква манджа. Винаги си носи от онези гадни енергийни блокчета: намира едно, разкъсва опаковката и натъпква цялото в устата си. Няма никакъв вкус, нацупено го изплюва, яде й се нещо коренно различно, по възможност все още шаващо.
Изводите, до които стига са два — или наркотиците тотално са й объркали гънките в черепната кухина, или се е заразила с нещо от „нейната“ планета. Хили се — ей на това му се вика ирония — куп идиоти отиват да намерят лек, за куп други идиоти, но вместо това донасят нова болест, дето ще изтреби останалите идиоти.
Пробите, откраднати от капитана, са забравени. Нова цел — да се намери нещо за хапване. От бързане да излезе от каютата си събаря всичко на земята, а чантата на Коузи остава заровена под купища дрехи и протеинови блокчета.
Чува; някак от далеч; как се вика, бяга се, стреля се… ала не обръща особено внимание на цялата какафония.
Лекарят я блъска в гърба:
— Знаех си, казах им! — размаха някаква докторска джаджа и почти не й извади окото.
— Идва право към нас, ще се блъснем… — подскача на място биологът. — Мисля, че е време да освободим капитана!
Само за минута-две Тоудирини все пак дава шанс на реалността: Геологът тича насам-натам с почти невъзможна за размерите си скорост, докторът размахва онова шило пред лицето си крачейки по коридорите, инженерът се опитва да даде тон в живота на екипажа (ама никой не го слуша), отнякъде се гърми като с топ, явно нещо голямо лети към кораба и всички ще измрат… това вече — не е хубаво, защото, ако всички обърнат петалата няма да остане никаква храна за Фотини.
Минава пред каютата на лейтенанта, не забелязвайки отворената врата. Дебело пипало се оплита в краката на зомбясалата Тоудорини, дръпва и тя пада шумно по задник. Малка част от съзнанието ѝ регистрира факта, че се намира в опасност, но друга само гледа лепкавия израстък и се пита, какво ли е на вкус.
Опитва се да го сдъвче, но кожата е толкова дебела, че не може да я пробие със зъби. Ядосва се и захапва собствения си прасец. Пипалото я придърпва неумолимо към помещението, но Фотини е прекалено увлечена в това да се самоизяжда, че дори не се съпротивлява. Нечии ръце я сграбчват за подмишниците и се опитват да я измъкнат от мъртвешката хватка. Вдига глава, обръща се, впива зъби в ръката на инженера. Тоя се стряска, изврещява като седем годишно момиченце, опулен я пуска и побягва в обратна посока. Пипалото се стяга, май чупи кост.
Вратата с приплъзване се затваря тихо след нея…
© Надя Перфилова All rights reserved.