Хляб и гълъби

Тя влезе в кварталния магазин. Набързо напазарува и се нареди на голямата опашка от чакащи хора. Идваше и нейния ред. Пред нея имаше един възрастен, не добре облечен старец. Замислена в своите си мисли, тя машинално го наблюдаваше. Продавачката го поздрави, той тихо каза, че е добре. Извади дребни монети и бавно с треперещи ръце започна да ги отброява. Тя го наблюдаваше, не бързаше. Продавачката му подаде покупката. Един плик със вода самалура от сирене. Само това, саламура. Дойде нейния ред, плати и излезе. По улицата към вкъщи, усети че нещо човърка мозъка й. Нещо бе усетило сърцето и, а не разбираше какво. За какво му е на човека саламура, може би, ако има сирене да долее водата в него. Да я пие? Не.Вървеше и си мислеше. Той купи само това…изглеждаше беден, мина и мисъл, че топи хляб със саламура и яде, защото е беден и парите не му стигат. Глупости, помисли си, сигурно бъркам. Тя не разбра как го разбра, но си мислеше, че той е сам и много самотен.  Прибра се у дома. И продължи да мисли за стареца. Упрекна се, че не го е разбрала още там на опашката. Щеше да му напазарува, въпреки, че и нейните пари бяха малко. В следващите дни тези мисли не и даваха мира. Хиляди пъти си представяше че отива в магазина и той там и тя му купува храна. Вече беше сигурна, че той има нужда от храна. Когато ходеше в магазина се оглеждаше за него. Интуиция ли беше, шесто чувство ли, душата  ли го усети, не знаеше, но чувстваше, че трябва да му помогне (или той на нея, както по-късно го разбра). Започна да го търси с поглед и когато ходеше по улиците на малкото градче, в което живееше.

Мина месец, но не го намери. Веднъж реши, неочаквано за нея да смени маршрута от работа до дома и. Ходеше пеш. И тръгна по друга улица. И го видя. В малък парк, между дърветата, беше седнал на една пейка и хранеше гълъбите. Денят беше летен следобед. Слънцето не припичаше както на обяд, в непоносимите жеги. Сърцето й усили ритъма си. Зарадва се много като го видя. В чантата й прилежно стояха парите от дневната й надница. Помисли си да му ги даде, но не го направи, можеше да го обиди. Не го познаваше. Отиде при него и седна. Гълъбите бяха свикнали с хората и не изхвърчаха.

• Я сас…-каза тя и му се усмихна леко.

Той я погледна, но нищо не каза. Тя пак повтори:

• Я сас, ти канете?

Той се обърна към нея и се взря в очите й, но нищо не каза. Тя също се взря в очите му. Обичаше да гледа хората в очите.

Тя пак леко се усмихна и пак попита:

• Исте кала, я сас!
• Мя хара, ефхаристо…- отговори той.

Той я гледаше с топли и тъжни очи.

• Симера, мера ине оморфи.

Боже, тя дори не беше сигурна, че го казва правилно. Не знаеше езика, малко знаеше, а искаше да му говори. За него, за гълъбите, за времето, за морето…

Очите му леко се засмяха.

-Не...ден ине зести…

Той продължи да храни гълъбите. Тя стоеше при него и двамата ги наблюдаваха. Отвреме на време му казваше нещо, на нейния развален гръцки, той тихо отговаряше. И тя усещаше някаква хармония между тях, нещо странно…

Малкото хляб, който му беше останал го даде на нея. За гълъбите.

Тя му каза името си и откъде е, той едва забележимо се усмихна…

Като се прибра у дома извади речниците и реши сериозно да учи езика и написа няколко листа с необходими думи. Когато след един ден мина през парка, старецът беше там. Поздрави го, той пак я погледна втренчено, отговори й и я попита как е.

Тя вече носеше хляб със себе си за гълъбите. Истината е, че дотогава не беше хранила гълъби. Не беше се и запознавала с човек по този начин, освен когато беше дете. Чувствата са невероятни.

Говореха. Този път си казаха повече неща. Той всеки ден ходеше в парка. И тя много често. В началото той говореше малко, някак резервирано, но постепенно думите ставаха повече и повече. Тя много не разбираше, но слушаше. И постепенно започна да го разбира.  Знаеше, че на него му е приятна нейната компания, както и на нея. Тя се опитваше да му говори, той я поправяше с думите и така тя учеше. Научиха много неща един за друг.

Наближаваше рожденият й ден и тя купи една малка тортичка и храна и ги занесе в парка. Там разряза тортата и двамата се почерпиха. Той малко се смути като му даде храната за вкъщи, но я прие.

Станаха приятели.

Имал е труден и тъжен живот, от няколко години беше останал сам. Жена му беше починала, а дъщеря му се беше запиляла някъде в Австралия и не се обаждаше. Добри хора му помагаха понякога. Пенсията не му стигаше.

Когато имаше възможност тя му носеше храна.

Времето захладня и той я покани да му гостува в дома му. И тя често му ходеше на гости. Обичаше да общува с него. Той не говореше силно, а тихо и благо и някак смирено. И тя с него усещаше някакво спокойствие и доброта.

Той я променяше към добро.