ЛюсиАтанасова (Люси Атанасова)
43 1977
Mar 14, 2024, 9:05 PM

Хлябът на Елица 

  Prose » Novels
879 12 48
8 мин reading

   

  

          - Иванеее, казвах ти аз не давай на Любен да се жени за Елица. Ама ти! Хубава била момата, Любен от малка си я харесал, един за друг били. На ти сега гледай, храни тази яловица. Две лета се изтърколиха – празна ходи. Един за друг били ако бяха, две рожби щяха да препикават къщата ни. Ама като не си мъж на място, така е - заключи Иваница, свъси вежди и набръчка чело.

           - Стига все едно си повтаряла, ма Гано сипвай, че съм много прегладнял! Що път строших до града и обратно - рече Иван и разчупи топлата погача.- Я, какъв хляб е омесила снахата. Все си недоволна.

   Гана млъкна, седна до мъжа си и си откъсна дебел комат от погачата.

    Биваше я тази Елица. Нейният хляб най- хубав ставаше. Какво правеше, пееше ли му, сладки приказки ли му редеше, но все по- бухнал беше от този на свекърва и, по- сладък, ароматен. Цялата къща ухаеше на хубав хляб.

    Кротка мома беше Елица, разбрана и пъргава. От рано сутрин хукваше по двора, да премете, да изчисти на животните, да нахрани кокошките и да замеси хляба на семейството. Но Иваница все недоволна биваше, все ходеше подире и, сумтеше, махни намираше. Все въсеше вежди пред булката.  А Любен не смееше да се изправи срещу майка си, от малък  приучен на подчинение. Само вечер като си легнеше с Елица я успокояваше в прегръдките си, целуваше я жарко и я молеше за прошка и търпение.

   Мина време и Елица стана на двайсет. Още не беше заченала и свекърва и всеки месец започваше:

           -  Докога ма, булка празна ще ходиш. Какво правиш та не можеш да заченеш?

          - Правим каквото трябва, мале! Не знаем защо не става - отвръщаше Елиза с пресъхнал глас и тежки сълзи се посипваха по гърдите и.

        - Няма какво да ревеш, то в твоите тесни бутове рожба скоро няма да легне - злобно отвръщаше Иваница и отиваше сърдито да полегне на миндера.

  Така отлетяха още години. Елица линееше от мъка, а Любен взе да попийва и да я гълчи. Милувките им в постелята все по- рядко се случваха. Все по- нещастна сещаше душата си. Мъка затъмни бистрите и очи, все по- често забравяше да среши светлите си дълги коси. Продължаваше да меси хляба, но вече и сълзи му туряше.

  Една нощ и се присъни страшен сън. Любен излял в гората, а насреща му мечка стръвница. Изправила се срещу него, оголила зъби и реве. Елица понечва да викне, но сякаш буца пръст е затъкнала гърлото и. Звук не излиза.

  Събуди се цялата в ледена пот. Трепери и не може да спре, а мъжът и  хърка в постелята.

 На сутринта Любен  се застяга в града да ходи. Елица застана пред  него и му продума:

           - Недей да ходиш, Любене! Лош сън сънувах.

           - Я, си гледай работата и не ми се меси. Тръгвам, че работа ме чака - изрече  той и свъси вежди като майка си.

  Надвечер Елица се зачуди защо още го няма. Но свекърът я успокои:

           - Не се кахъри, булка. Окъснял е сигур и в хана ще преспи.

 Събудиха се рано и всеки се зае с работата си. Цял ден Елица шета, но мислите и все за Любен бяха. Имаше лошо предчувствие от страшния сън. Свечери се, а Любен никакъв го нямаше. Вече и свекърва и се затревожи.

           - Иване, бре! Къде е синът ти? Не трябваше ли вече да се е прибрал. Пък и пара носи.

           - Гано, ти все питаш. Сякаш знам. Като се прибере, него питай!

 Сви се сърцето на Елица. Прибра погачата недоядена. Мъжът и и тази вечер го нямаше. Цяла нощ не мигна. Поплака си и се молеше да се прибере жив и здрав.

  Пак станаха рано и преди пладне ги стигна черната вест. Намерили Любен в задния двор на хана намушкан три пъти и ограбен.

  Черни дни настанаха в чорбаджи Ивановата къща. На погребението беше страшно. Гана виеше и кълнеше.

   Елица ни жива-ни умряла, работеше из двора и не смееше да срещне свекърва си. Иван дума не обелваше и престана да се храни.

  На четиридесетия ден, щом се прибраха от гробището,  Гана повика Елица в мутвака.

       - Не мога да те гледам повече в къщата си. Дете не роди, само зло ни донесе. Без наследник ни остави, нескопоснице! Да си взимаш дърмите и друм при майка ти! Още днес  да те няма -  приключи и злобно се изхрачи.

 Обляна в сълзи и трепереща Елица взе една бохча и се приготви да тръгне. Онемяла и съсипана понечи да отвори портата, когато грозния глас на свекърва и я застигна:

         - Като стигнеш, кажи на баща ти да дойде да ти прибере зестрата. Не ми трябва нищо от една яловица.

 И прибра се Елица. Плака, плака, пък се посъвзе. Зашета с майка си и се захвана с най-любимото и – да меси хляб. Пак го правеше с любов за най- близките си. По Великден с козунаци се прочу в селото. От душа и сърце и идваше. И светнаха пак очите  на Елица, светлата и коса блестеше на слънцето всеки ден сресана. И хората я заглеждаха и хубави думи думаха за нея.

 Мина година и малко и един вдовец  я поиска. Хубав човек беше, работен с две малки момиченца. Жена му умряла при третото раждане. Погребал я наедно с новородения си син.

  Отиде Елица в дома му като булка и с радост се грижеше за малките му дечица. Хората им се радваха. А Стоил- мъжът и все по-щастлив биваше.

  За изненада на всички, след година, Елица роди здраво момченце. След него роди и още едно. Преливаха от радост очите и, а Стоил навсякъде се хвалеше колко е случил с Елица. А тя, дарена с обич от мъж и деца, месеше хлябове, виеше баници, забравила всички обиди и мъки, които изтърпя в къщата на Гана.

 След още време хората научиха, че Иван- свекърът на Елица  се поболял от мъка. Не пипал вече работа, а Гана почерняла и зла ходела сред хората. Не след дълго и Иван си отишъл. Сама останала Гана да се блъска с живота и несгодите му. Не, че и трябвало много, но нищо в устата и не било вкусно. От жалост комшийките я навестявали. Носили и по нещо.

  Един ден се чу, че вече и от постелята не ставала. Само сълзи се стичали по лицето и, вече изтъняло, сбръчкано и черно. Когато съседката дошла да и донесе чорбица, Гана продумала тихо:

         -  Маро, моля те иди до Елица и помоли да дойде да ме види.

         -  Добре, Гане! Елица си има челяд и работа много, но тя  е с голямо сърце и на всеки помага.

         -  Повикай я, Маро! Няма дълго да съм тука, искам прошка да и поискам и да и дам нещо - изрече със сетен дъх и отново заплака.

 Щом Елица научи за молбата на умиращата, попита мъжа си дали да отиде.

         -  Иди, Елице, дай и прошка. Злото трябва да се забравя, както ти го забрави.

 Събра една бохча за из път и скоро бе при свекърва си. Едва позна тази властна и зла жена. Нищо не беше останало от нея. Домъчня и. Наведе се над постелята и сложи топла длан върху студеното чело на умиращата.

         - Ти ли си, Елице?-  изхлипа старата. Тебе чакам, за да умра. Без прошката ти няма леко да си ида. Моля, прости ми за лошотията!

         -  Простила съм ти, майко отдавна. Друг живот живея и съм щастлива. Само кажи какво да направя, за да ти олекне.

        -  Благодаря ти - прошепна с мъка Гана, надигна се, дръпна ръката на Елица и я целуна. Аз почерних къщата си- не ти. Няма на кой да оставя имота и затова на теб го оставям! Каквото трябва сторила съм го вече.

         -  Какво говориш, майко. Нищо не искам, всичко си имам. Само кажи с какво сега да ти помогна.

         -   Ех, Елице хляб искам да помириша. Твоя хляб искам, дъще!

Запретна ръкави Елица и го замеси, както тя си знаеше. Скоро се разнесе прекрасния аромат на прясно изпечен хляб. Едва дочака да поизстине и го занеса при Гана. Завари я издъхнала, но сякаш лицето и бе станало някак по- светло.

         Елица разчупи парещия самун, целуна го и се прекръсти.

 

© Люси Атанасова All rights reserved.

The work is a contestant:

Хлябът - сила за живот »

2 Position

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??