Хората от блока

     Под влияние на един добър приятел аз започнах да чета книги. Бях тогава шестнайсетгодишен. Никога преди това не съм чел редовно, а само отделни приказки, и то поради родителските заплахи от свиреп побой. Иначе не бих докоснал книга, защото смятах четенето за скучна и отвратителна работа, с която трябваше да се занимават само пенсионерите.
      Нещата се случиха така:
      Отидохме с приятеля на разходка. И той ми се похвали:
      - Гошка, сутринта дочетох Дивите разкази на Николай Хайтов. Сега съм много радостен! Абе можеш ли да си представиш какви хора е имало! Безстрашни, добри корави. А не като тия стотинкаджии в нашия блок, треперещи кога ще излезне сметката за тока или водата. Пък са и от вашия край, от Родопите са.
      Думите му ме заинтригуваха дълбоко главно поради две причини. Първата беше, че наистина хората от блока трепереха над стотинката като Плюшкин (за когото прочетох след време в гениалната книга на Гогол). Освен това животът им ми се струваше безсмислен и посредствен, просто някакво жалко жезцелно съществуване, лишено от събития. И родителите ми влизаха в тая категория: от сутрин до вечер - на работа; прибираха се, вечеряха, гледаха малко телевизия, след което си лягаха. Отвратителна скука! Втората причина беше, че в книгата се разказвало за Родопския край, а аз имах баба и дядо в едно Смолянско село. Не ходехме често там, но въпреки това го обожавах.
      - Може ли и аз да ги прочета?
      - Готово, бе Гошка. На връщане ела до нас. Ще ти ги дам - най-сърдечно отвърна той.
      Прибрах се вкъщи с книгата под мишница.
      - О-о-о, какво е това? Да не си решил да ставаш професор? - попита баща ми с мазен глас, а на лицето му се изписа мазна, подигравателна усмивка.
Нищо не му отговорих и той продължи да си пие ракия, дремейки като мисир пред телевизора. (... - махни го - човек без култура, простак, с една дума - свиня." - гласеше едно безкрайно мелодично изречение на Елин Пелин от разказа "Печена Тиква.)
      До сутринта прочетох цялата книга - на един дъх. Призори заспах.
      Когато наобяд се срещнах с моя приятел, той остана поразен.
      - Браво! Аз я четох цяла седмица, пък ти за една вечер. Имаш едно голямо-о-о браво от мен! Сигурно ти е харесала много, щом не те е оставила да спиш.
      - И още как. В тая книга Хайтов е описал фантастични хора по фантастичен начин. Къде ти ще сравняваш един Ибрям Али с чичо Кольо от първия етаж, дето го е страх от мишки и жена му всеки ден му се кара, че пак е напазарувал от скъпия магазин.
      Двамата се разсмяхме от сърце. После сравнихме всички съседи с героите от "Диви разкази": и чичо Петко Сармата, който мислеше само за ядене; и злобния дядо Рангел, дето ни целеше със сливи от балкона си, защото го наричахме ушат плъх, и баща ми с неговия бабешки клюкарско-страхливо-подигравателен характер, и мъжа на сестра ми, чиято свинска алчност надминаваше Еверест. Всички! Срещу тях изправяхме гордите планински исполини, победили инстинкта си за самосъхранение. Каква честност, какъв героизъм - в нашия блок такова нещо никога не бях видял. Откакто се помнехме, наблюдавахме само интриги на дребно, клюки, простотия и грубиянщина...
      И така, аз станах най-редовен читател. Прочетох всички книги, които моят приятел имаше - около 40 на брой. После взех сам да си купувам от вехтошарниците в града, дори си направих библиотека, която с всеки изминал ден растеше все повече и повече. Майка ми, баща ми и баба ми не бяха никак очаровани от това. Хора, работили цял живот тежка физическа работа, те гледаха с недоверие, дори с пренебрежение и злоба на моята страст. Какъв Достоевски, какъв Джек Лондон! Загуба на време и пари. Бачкане от сутрин до мрак, после разумно харчене - това е. За тях съществуваха само две неща: печалба и загуба. И до ден днешен не успях да ги убедя в съществуването на нещо извън тия две категории...
      Понякога четяхме заедно с Тошко, приятеля ми. Така се запознахме с цялата световна класика. Любимци ни станаха Джек Лондон, Ърнест Хемингуей, О. Хенри и Джеръм Джеръм.
      Винаги сравнявахме книжните герои, които обикновено имаха реален прототип, с хората около нас. И стигнахме до следното заключение:
      Добре, че добродетелните хора са описани от писателите. Защото явно са умрели, без да оставят кой знае колко наследници. А отрицателните и да не ги бяха описвали, нямаше да е кой знае каква загуба... Тартюфовци, плюшкиновци, чичиковци, юрталановци и кириакстефчовци са си на всяка крачка!