ХВЪРЧИЛА ...(2)
                             (продължение на първата приказка за възрастни ... и край)))

            …Вратите се отвориха със скърцане. Като стискаше здраво желязното перило на стъпалата тя бавно и внимателно, придържайки дългия си шлифер, сложи крак на асфалта. Пусна перилото едва след като се увери, че е стъпила здраво на земята. После пресече бързо останалата част от улицата и се спря пред голямата стъклена витрина на магазина за младежко облекло. В нея като в огледало се отразяваха светещите прозорци на отсрещната жилищна кооперация. Е, трудно можеше да се каже дали сега беше жилищна, защото това бе най-оживената търговска улица на града и почти всички апартаменти в еднотипните тоталитарни постройки бяха  превърнати в офиси.

            На четвъртия етаж светеше огромен прозорец. Зачервеният Дядо Коледа на перваза до нея закачливо намигаше на Снежанка, която пробваше ботушки. Жена с грубо повито бебе я дръпна за ръкава, протягайки ръка, и тя машинално бръкна в джоба си - винаги държеше по някоя монета, когато идваше в тоя район на големия град. Приседна на ниския перваз на витрината, няколко пъти сложи и сне ръкавиците си, провери за пропуснати обаждания по мобилния си телефон…

            Навалицата дружно и безмълвно плуваше край нея и само светофарът като някакъв автоматичен барабан налагаше ред и ритъм в предпразничната суета и хаос на улицата.

            Каза си, че този път не бива да се отказва… Машинално изключи звънящия  телефон и тръгна с пресичащата тълпа. После дълго почиства обувките си в изтривалката пред масивната дървена врата, натисна звънеца, почака, отгоре освободиха ключалката. Вратата се отвори неочаквано леко и тя почти влетя с нея до асансьора.

            Струваше си да се повози човек на такъв асансьор – не много широк, но неочаквано стилен, с приглушено осветление и съвсем чист персийски тип мокет на пода. В ъгъла имаше табуретка и малка поставка за чанти. Звучеше познат саксофон - K. G. Тя се отпусна и седя дълго, очаквайки кутийката да тръгне… И кутийката тръгна, като спираше на всеки етаж. Изглежда тук никой не бързаше…  На четвъртия етаж едва не се сблъска с влизаща жена, после се усмихна …беше забравила, че тук трябваше да е тясно и да има огромно кристално огледало на стената срещу асансьора.  Лесно се ориентира и намери нужната врата.

            Отвори висок млад мъж, по риза, гладко избръснат, очевидно рано побелял. Около него се носеше тънък мирис на… на хавански пури и скъпо уиски. Възелът на вратовръзката му беше небрежно разхлабен и на мекотата на врата му странно блестеше дебела златна верижка.

            -Добър вечер!- … и цветята на шалчето й се посипаха по пода. Двамата едновременно се наведоха.

            …Косата й се бе разпиляла, под разкопчания шлифер се показваше свеж тъмнорозов блузон, покриващ широк пепитен три-четвърти панталон с маншети. Под него личаха семпли черни боти от естествена кожа. Познавач като него не пропусна да отбележи мимоходом, че ботите, както и чантата, както и всичко по тази жена беше марково, макар и семпло…

             -Вие вероятно сте се заблудили, Караколеви живеят точно над нас! – добронамерено се усмихна мъжът, - може и по стъпалата, ето оттам.

            -Трябва да Ви предам нещо - тя стискаше с две ръце и показваше чантата си.- Не съм… се заблудила.

            -От коя фирма сте? Не си спомням да чакаме нещо по куриер.

            …А парфюмът й би го накарал да тръгне след нея на улицата…

            -Да, - тя се усмихна, - куриер съм, но не от фирма...Може ли чаша вода?

            -Ще влезете ли… или да Ви я донеса…

            Тя влезе, а вратата сама се затвори. Машинално пристъпи след него към кухненския бокс.

            -Вие сте… luv, нали… пардон, мистер, …господин К.?...

            Чашата преля и водата намокри ръкава му.

            -Не Ви разбрах! – гледаше я спокойно. Остави чашата, бавно подсуши ръкава си, после й подаде водата, изчака търпеливо и я покани с жест в огромен кабинет.

             Седнаха в една ниша с мека мебел. Тя веднага забеляза на шкафа любимата си Пиета на Микеланджело. До нея се усмихваше Клоун, а между тях само тя можеше да различи в малката, изящно изрисувана дървена капка дамска шнола.

            -Ще ми дадете ли дрехата си!

            -Ах, да… всъщност… да, заповядайте… - и тя подаде шлифера си. Той неволно го прегърна и вдъхна отново уханието на лекия парфюм, което подейства странно на стомаха му. Излезе в приемната и спря до закачалката. Не се позна в огледалото. Облегна се на стената, забеляза, че трябва да си върже обувката, върна се да провери дали е спрял водата, наля си две глътки. Излезе енергично от бокса.

            -Познаваме ли се от някъде?-свободно и широко кръстоса крака в канапето зад стъклената масичка. Толкова чисти обувки едва ли можеше да види човек извън магазин.

            -Дда.., не! – тя отваряше чантата си. – Това е за Вас! – и му подаде кутийка с блестящ диск. На него с маркер бе изписан странен знак, йероглиф или …

            -Сигурна ли сте, че това е за мен?- той не го взе и тя го остави на масичката.-

Коя сте, всъщност?.. – вниманието му беше привлечено от бенката край лявото й ухо и ахатовото таралежче на обецата й. Отхвърли веднага като абсурдна проблесналата догадка.

            -Приятелка…на Ваша … позната, … събеседничка … Greenlady,…на Greenlady...

            Той се съсредоточи върху бенката и къдрицата, която я целуваше. Премести бавно поглед върху кутийката на масичката и внезапно осъзна, че картинката всъщност е японският йероглиф за лъв. Допуши му се нетърпимо. Посегна към кутийката с пури, ритуално я отвори, дълго избира, намести я между пръстите си и старателно започна да я изучава – помириса я, отряза връхчето и с привичен жест я запали. Стана. Отиде до прозореца. Не можа да види нищо, освен отражението си в стъклото. Пое жадно няколко пъти специфичния островен аромат. Питаше се дали му е студено или го е страх. Не му беше студено. И не го беше страх. Закопча копчето на ризата и оправи вратовръзката си. Протегна се и облече сакото, което небрежно бе сложено на облегалката на стола зад огромното бюро.

             Тишината можеше да бъде нарязана и поднесена вместо петифура на гостенката.

            Той се приближи, взе диска и седна пред компютъра си. Лицето му ставаше все по-бледо, докато очите му се пълнеха с непонятни за страничен наблюдател, но не и за нея, преживявания.

            На екрана се редяха познати, … болезнено скъпи думи:

...............................
 

“……Не се притеснявай от кореспонденцията ни. Не мисля че правим нещо лошо. Може би малко си играем с огъня, но мен лично това ме е карало винаги да се чувсвам жив…

…Виртуалната прегръдка бе много мила, благодаря! Усетих я толкова  силно, че втори ден стомахът ми е свит на топка... А играта с огъня  го доизгаря:))))

…Виртуалното общуване трябва да дава някави свободи за сметка на това, което отнема. Отпусни се и не се притеснявай от емоциите си. Страстите са нещо чудесно и трябва да се улавят, защото траят само миг!...

…Прочетох писмото ти, разплаках се, излязох и дълго ходих по непознати улици, сред непознати хора, сама не познавайки себе си, не желаейки да се познавам, плашейки се от това!...

Искаш да ме видиш, искаш да чуеш гласа ми, да ме докоснеш, да потънеш в мен… В коя мен?!… Аз съм аз и не съм аз!.. Аз съм тук, и там, и не съм!.. Аз съм нещо, което е в теб, което ти разпознаваш, чийто глас звучи някъде в теб!.. Сутрин изтичам между пръстите ти, нощем почивам на клепачите ти, денем те следвам в тънкия аромат на кафе!…

…Не смея да се притеснявам от емоциите си, но ти не би могъл да знаеш как вълната и грохотът им биха могли да те отнесат!… И мен – също!.. Защото и аз имам нужда да се излея в океана, да се претопя в лавата на дълбинните му вулкани и да измия пясъчната гръд на брега!..

Аз също съм объркана от това, което се случва, и се питам дали щеше да е така, ако се бяхме срещнали в трамвая или дори  в театъра ( Просто граничната бразда на плътта е твърде широка, за да бъде прескочена, а и пренаселеността на света не ни свързва… Но наистина е потресаващо как се “чухме” в тази СТАЯ!:)) Нямам обяснение, а само вяра!!!

Не знам кой си, не знам коя съм сега, но тия дни гледах някакъв глобус и като си представих колко сме мънички на тая земя и колко много са 12 часови пояса…, несъстоятелността на стремежа ми да те чуя, да те докосна, да споделя хедонизма и аристократизма ти, ми подейства смазващо… Чудя се как още мога да ти пиша…

…Стремежът ми към теб е страхотно преживяване и напрежение за въздушната ми природа! Трябва да ме удържаш, за да не се “преформатирам” и да ме загубиш из мрежата… Изпадам в ужас, че може да ми спре интернета!

…Очаквам да ме поканиш на виртуална среща и затова ще си търся виртуални дрехи.:))

Искам да прокарам бавно и леко пръсти през косата ти, да се увия около теб като лиана, за да те  почувствам с всички клетки на отслабващото си тяло, да спре дъхът ми от уханието на хаванската ти пура и да изчезна в сюрреалистичните ти сънища, да се разпадна, за да ме събереш отново…

Не ме събуждай!...

Не се събуждай!...

…Превръщам се в едно тревожно и празно небе, докато толкова дълго те чакам...

Небето цяла нощ плака зад прозореца ми над моята тъгa...

Не намокри ли и теб?...

…Мокър сам до кости. Ще трябва да ме приютиш в омагьосаната си гора...

…Убедена съм с цялото си същество, че в тоя странен, неспокоен и враждебен свят  наистина си създадохме една омъжьосана гора, в която никoй не може да влезе, макар да няма огради…

…Истината е че и аз имам нужда от омагьосаната гора. Това е нещо толкова различно от всичко, което ми се е случвало през последните 10 години...Ти си толкова крехка, че ме е страх да не те нараня и разбирам все по-добре, че единствената безопасна среда за теб е нашата гора. За мен не знам........

…ти имаш неистова нужда да запълниш празнини от последните 10 години, както сам го казваш!.. Аз имам ежедневна потребност да подарявам на някого водопадите емоция, които извират от мен – не за това ли копнее твоята празнина?..

Осъзнах, че ако има омъжьосаната гора и влизаш в нея, то там имаш съвършено различна свобода. Казаното и изпитаното в нея остават в нея, но те правят по-устойчив навън. Може би дори са по-силният антидопинг от цинизма!

…Досега не съм преживявала усещане за паралелен свят, сега не искам да излизам от него. Но и да остана там сама също не е възможно…

Но мога да тичам срещу теб и да потъвам в прегръдките ти; мога да те пръскам с вълшебна вода от омагьосаното езеро; мога да се смея заедно с жар-птиците и фениксите; мога да се надбягвам с кошути и да пътувам върху костенурки до къщичката си от захар и шоколад; мога да танцувам с теб до изнемощяване по полянките и да ми правят след това вятър със слънчевите си ветрила огромните усмихнати дървета; мога да обличам сутрин пеперудената си дреха, която да отлита сама, когато скачам в дъгата на водопадите … и в очите ти…

….В този парадоксален свят можеш да получиш енергия за справяне с него само ако имаш своята омагьосана гора…и Greenlady в нея!

…Кожата ми никога не е била толкова гладка и мека...

Целувам те, докато спиш и малкото ти лъвче ме търси...:)))))))))

...Не ти написах писмо вчера, защото след преживяването в чата исках да си лежа и да си пуша : )))))))))

Посипвам целувки по цялата бяла и мека кожа с всичките й най-невероятни образувания : )

Ела довечера на гости!

…Целувам те по-нежно от всякога, целувам те навсякъде!...

Обичам те по най-необикновения начин, който можеш да си представиш!..такъв, какъвто си, там, където си и навсякъде другаде… вече не се боя от това… щастлива съм, че го извиках…”

 ..............................

            Телефонът иззвъня, секретарят се включи, звънлив детски глас изпълни стаята: «Тате, чакаме те! Искам голяма «Милка»! Целувки!» И отново тишина.

            “ Ния”- помисли си тя.

            Той бавно извади диска от устройството и стана. Приближи се. Пръстите му се опитаха да закопчеят сакото, но копчето се скъса... Димът от пурата му погали лицето й, плъзна се по изящното вратле, целуна лабимата му златна бемчица, промъкна се през  деколтето и порите на пуловера й  и продължи надолу.

            – Ще Ви изпратя...

            Светът пребледня и се материализира.

            В коридора й подаде шлифера. Въздухът бе наситен с упойващия аромат на любимия му дамски  парфюм...

            Вратата се затвори след нея... На излизане след час щеше да забележи притиснатите цветя на шалчето й...

            - Станала е някаква грешка... – дори сам не чу гласа си.

            Призля му, залитна и се подпря на чистото кристално огледало. Под тежестта на загубилото му тонус тяло, то внезапно се пропука и пръсна...

            Стори му се, че нещо го прободе в окото.....