И аз, приятелко, станах ледена принцеса, без да съм го искала...
Имаше време, когато всичко беше друго… Когато тя значеше нещо и се отличаваше от нищото… Сега стоеше пред стена, пълна със снимки и търсеше себе си… Лица, изпълнени с усмивки и поглед, искрящ от любов… Неговият поглед! А дали наистина беше негов, или просто някога е объркала съня с реалността?! Само чрез снимките можеше да има тези очи отново, защото когато погребеш нещо не по твое желание, ти няма как да го възкресиш, освен ако не събудиш угасналата свещица, наречена загриженост… Тя нямаше как да си я върне, защото се бе превърнала в една от онези малки птички в края на лятото, които така и не успяват да научат техниките на летенето и остават да посрещат зимата сами… Хиляди въпроси измъчваха душата ù, хиляди камъчета не искаха да излязат от обувките ù, а стъпалата вече я боляха… И още нещо!... Беше уморена… Уморена от мълчание, от преглъщане на горчиви буци в гърлото, от жертви… Уморена от правене на компромиси… Но не беше глупава! Осъзнаваше, че няма на кого да се сърди - когато човек е добър с другите, това му се връща, но когато обърка добротата със слугуване, той се превръща в глупак, незаслужаващ дори и презрение…
Допря смъртнобледите си длани до заскрежения прозорец и улови с поглед как снежинките се топят от допира с кожата ù…
- Колко са красиви! - замисли се полугласно. А колко краткотраен е животът им…. – погледът ù се вкопчи в собствената ù съдба. С какво се различаваше всяко нейно дихание от топенето на снега? С това, че не умираше?! О, не - тя отдавна беше умряла, но по свой си начин, който другите нямаше как да разберат… Нито пък той… Преди се опитваше да му покаже частица от своите вътрешни преживявания, като плачеше… Да, вярно е, че отначало я успокояваше и ù казваше, че всичко ще бъде наред… Но и най-блестящият метал потъмнява с отброяването на секундните интервали на часовника "Живот"… А топлотата му отстъпва място на неразтопимия лед…
- Сега е така, прозорче… Ти отнеми болката и сълзите ми, а аз обещавам, че после ще те забърша и подсуша! - прохълца тя с очи, приковани в стъкленото тяло. Една сълза се спусна като бисер от сините ù, уморени очи и подпали прозореца с топла струя… Единствената в студената стая!
© Симона Гълъбова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
"Преди се опитваше да му покаже частица от своите вътрешни преживявания, като плачеше…" - плачът е външен израз на вътрешните преживявания. Не можеш да споделиш чувствата си с никого (освен може би с публиката, когато имаш талант да твориш, а ти определено имаш). Но когато опитваш да изразиш емоциите си с външни изразни средства, като сълзите, сигналите ще достигнат до мозъка на човека, с когото споделяш, но не и до сърцето му. И ако прекалено често изразяваш " своите вътрешни преживявания" скоро ще се превърнеш в обикновено мрънкало и сълзите ти ще предизвикват само презрение.
Това си е мое лично мнение.
Хареса ми цвета, който си подбрала за текста. Помага за изграждането на атмосфера на студ, лед и тъга. Хареса ми и "разговорът" с прозореца - "Ти отнеми болката и сълзите ми, а аз обещавам, че после ще те забърша и подсуша! " Тъжното е, че когато натрупваш отрицателните си емоции върху друго човешко същество, после няма как да ги забършеш. Те се натрупват и водят до негативни последици. -
Невероятно затрогваща и тъжна история!!!
-
"Ледеността", и тя може да е стойност - по -добра от "хладкостта" (безразличието!?):
"....с укор Господ казва в Апокалипсиса:"Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам от устата Си" (Откр. 3:15-16).
Хубави черти в стила....
-
Благодаря ви!
-
Всичко идва,за да си отиде някога.И не точно,трансформирало се в друго начало...А красотата във всичките и смисли,си тръгва първа.Важното е ,че/макар и за кратко/си се докоснала до нея.Не всички имат този шанс.Поздрав,Мони!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Марина, Фабер благодаря ви!