І.
Нощта бе прекрасна, ала улиците пустееха. Тя го забеляза, но не се притесни. Усещаше странно спокойствие, което не предвещаваше нищо добро. Наслаждаваше се на облещилата се луна, която надничаше само за миг иззад облаците и отново запазваше девствеността си. Сякаш криеше нещо.
Фийби усети как топлина облива тялото й и се почувства по-лека от перце - сякаш можеше да достигне звездите. Внезапно тя усети нечие присъствие. Все едно чифт очи пробождаха гърба й. Обърна се. Нямаше никой. Дори щурците бяха замлъкнали. Но тя знаеше, че там, в сенките има някой. Почти усещаше дъха му.
Тогава я видя. Отново. Черната котка, която тя си спомняше толкова добре от последното си "пътуване". Имаше нещо странно, вълшебно в нея. Стоеше неподвижно, ала въпреки това в очите й се четеше нарастващо напрежение. Тези очи... тя ги познаваше. По-сини от океана, по-дълбоки от вечността. Бяха се съсредоточили върху нея, сякаш искаха да ги последва. Тя знаеше, че не бива. Беше го преживяла, но тялото й се движеш ...