І.

Нощта бе прекрасна, ала улиците пустееха. Тя го забеляза, но не се притесни. Усещаше странно спокойствие, което не предвещаваше нищо добро. Наслаждаваше се на облещилата се луна, която надничаше само за миг иззад облаците и отново запазваше девствеността си. Сякаш криеше нещо.

Фийби усети как топлина облива тялото й и се почувства по-лека от перце - сякаш можеше да достигне звездите. Внезапно тя усети нечие присъствие. Все едно чифт очи пробождаха гърба й. Обърна се. Нямаше никой. Дори щурците бяха замлъкнали. Но тя знаеше, че там, в сенките има някой. Почти усещаше дъха му.

Тогава я видя. Отново. Черната котка, която тя си спомняше толкова добре от последното си "пътуване". Имаше нещо странно, вълшебно в нея. Стоеше неподвижно, ала въпреки това в очите й се четеше нарастващо напрежение. Тези очи... тя ги познаваше. По-сини от океана, по-дълбоки от вечността. Бяха се съсредоточили върху нея, сякаш искаха да ги последва. Тя знаеше, че не бива. Беше го преживяла, но тялото й се движеше от само себе си. Движенията й бяха механични и уверени.

Котката се обърна и тръгна към брега. Лапите й едва докосваха пръстта. Движеше се като призрак. Приближаваше се към водата, а Фийби я следваше, омаяна от магическата й осанка. Котката се приготвяше да скочи, а момичето гледаше ужасено, вцепенено осъзнавайки, че не може да направи нищо.

- Недей! - извика приглушено Фийби.

Черното същество се обърна деликатно и се втренчи в нея, при което тя усети пронизващ внезапен вятър, който се просмукваше през тънката й рокля. В следващия момент котката я нямаше. Бяха останали само едва доловимите бразди по повърхността на водата, които подсказваха за съществуването на нещо по-дълбоко. Тя искаше да извика, но гласът й се изгуби в празнотата. Фийби бе отново сама. Не можеше да й позволи да я остави. Не отново.

Тя тръгна устремено към водата, но дори и когато усети студенината й по пръстите си, не спря. Накрая се гмурна. Въздухът в дробовете й свършваше, ала единствената й цел бе да открие котката.

Внезапно водата изчезна. Фийби се намираше на селски площад. Виковете на събралата се тълпа пронизваха съзнанието й. Тя знаеше точно какво следва. Не искаше да гледа, ала нямаше избор. Обърна се и видя котката, завързана за една греда, а под нея бяха нахвърлени дървета и подпалки.

Изведнъж всичко пламна.

Но въпреки надвисналата опасност, котката оставаше все така спокойна. Дори, ако се загледа, човек можеше да си помисли, че се усмихва. Хората изчезнаха заедно с цялата картина. Само Фийби и "усмихнатата" котка в средата на нищото.

Дори и от далеч момичето усещаие пламъците по кожата си. Очите му се пълнеха със сълзи от напираща болка, а котката чиято козина гореше, заедно с всичко останало, не помръдваше. Не показваше физическата си болка, просто защото нямаше такава, но въпреки всичко в очите й се четеше смразяваща агония. Огънят можеше да нарани обвивката, но не и душата й.

Фийби от друга страна, ридаеше, ала не можеше да помръдне, за да спре болката. Тогава главата на котката започна да се извива, докато не се превъплъти в нещо познато. Твърде познато.

От гърдите на Фийби се изпусна глух вик.

Това беше тя самата. Все едно се оглеждаше в криво огледало. Същите скули, същите очи...

Единствените думи, които отрони "отражението" бяха:

- Спаси ме!

Но тя знаеше, че не огънят бе причината за мъките на другото момиче. Имаше нещо по-дълбоко, от което трябваше да я спаси... да спаси себе си.

ІІ.

30.06.2000г    Сан Франциско

Вятърът лениво подухваше, а слънчевите лъчи галеха затоплената земя, докато в гимназия "Хилсдейл" господин Бенет довършваше лекцията си по проблема за трагическия хуманизъм в Шекспировата трагедия "Хамлет".

За разлика от обикновено, учениците не бяха отегчени до смърт, а дори обратното - бяра напрегнати и развълнувани. Естествено, не заради особен интерес към литературата, а защото оставаха броени минути до започването на така дългоочакваната ваканция.

Фийби Съмърс бе единствената, чийто ентусиазъм се бе изпарил. Тя гледаше с празен поглед през прозореца сато думите на господин Бенет профучаваха край ушите й. Звънецът удари и всички изхвърчаха навън с викове. Докато осъзнае какво става, Фийби бе останала сама в стаята. Не бързаше за никъде. Така или иначе лятото нямаше да избяга.

Когато излезе на двора, забеляза приятелката си Лекси, която се бе настанила на оградата и говореше с някакви момчета. Когато зърна Фийби, Лекси се втурна към нея.

- Хайде, скъпа, побързай! За малко щях да си помисля, че искаш да прекараш лятото в училище.

- Извинявай, че се забавих - измърмори Фийби.

- Дан и Морис от другия клас ни поканиха на кино. Идваш ли?

- Всъщност, мислех да се прибера по-рано днес. Не се чувствам много добре.

- Отново ли сънува онзи кошмар?- този път Лекси сниши гласа си.

- Да. Сънувам проклетата котка от няколко седмици, а още не знам какво означава.

- Знаеш какво мисля по въпроса...

- Лекси, няма да ходя при врачки.

- Твоя работа, но ако бях на твое място щях да започна да приемам нещата по-сериозно.

Фийби знаеше, че няма смисъл да спори с най-добрата си приятелка. Нямаше да успее да промени суеверното й съзнание.

- Все пак смятам да се прибирам. Ти, обаче, отивай да се забавляваш!

- Непременно! После ще ти звънна.

Докато вървеше към къщата си, Фийби бе изключително замислена. Този кошмар изцеждаше всичките й сили и малко почивка щеше да й се отрази добре. Тогава реши да се поразходи из Голдън Гейт Парк, покрай който така или иначе минаваше. Мина през ботаническата градина, после си купи сладолед и седна на една пейка като наблюдаваше хората, излезли да се порадват на хубавото време.

Група деца се боричкаха на поляната като викаха и се смееха на воля. На отсрещната пейка имаше двама явно влюбени тийнейджъри, които се бяха сгушили един в друг, а до тях се намираха група старци, които се възмущаваха от разкрепостеността на днешната младеж.

Фийби се усмихна при тази гледка. "Животът е твърде хубав, за да го усложняваме" помисли си тя. Изневиделица от храстите изскочи една котка и профуча, покрай Фийби, която извика ужасено и изпусна сладоледа си. "О, за Бога, това не може да продължава така - ядоса се тя. - Може би Лекси беше права. Все пак трябва да ида при някоя шарлатанка дори и да е само за да успокоя себе си, че съм опитала всичко."

На следващия ден тя стана по-рано, за да успее да се измъкне без майка й да забележи. Струваше й се, че това което прави е някак срамно и не може да позволи някой да научи.

Като по чудо по улиците не се мярваше жива душа. Слънцето тъкмо изгряваше и капчици роса се спускаха по листата на растенията. Къщата на Мадам Таика се намираше на няколко преки от къщата на Фийби, което беше добре. Ако разстоянието бе по-голямо тя щеше да се разколебае по пътя.

Когато стигна се изненада от това колко обикновена изглеждаше къщата на известната гледачка. Фийби очакваше множество светлинки, приканващи заблудените хора да похарчат парите си, в опит да разгадаят бъдещето. Но сградата, пред която се намираше нямаше нищо общо със стереотипния кич.

Фийби се престраши и почука.

- Влизай, скъпа!- леко дрезгав мелодичен глас достигна до ушите й.

От къде ли знаеше, че е момиче? „О, сигурно е погледнала през прозореца! За Бога, още не съм влязла, а вече си въобразявам разни неща.”- помисли си Фийби.

Тя отвори внимателно вратата, която изскърца жално под натиска на ръката й.

- Настанявай се, мила! Аз идвам след минутка! - дрезгавият глас се разнесе из стаята, но притежателката му не се виждаше.

Фийби се огледа. Къщата бе обзаведена в класически стил и ако не бяха странните снимки по стените, тя би си помислила, че се намира в къщата на баба си. На тези снимки бяха изобразени група жени, облечени в „чаршафи”, както би ги нарекла Лекси. Бяха изключително красиви и изглеждаха някак свързани помежду си. Приличаха на ... циганки. На една снимка те се веселяха, като танцуваха около огромен огън.

- Тази снимка е отпреди 40 години. Танцът на плодовитостта. Още си спомням с каква страст го изпълнявахме. - дрезгавият глас изненада Фийби и тя подскочи.

- Съжалявам, дете мое! Не исках да те изплаша.

- Няма проблем - едва доловимо рече Фийби.

- Ела, седни!

Момичето я послуша и се настани на удобния диван.

- Е, как се казваш?

- Мислех, че вие знаете всичко.

Възрастната жена прихна да се смее.

- О, мила аз не чета мисли. На нас, хората, ни е дадено правото да се уединим в мислите си,  да се откъснем от света в едно друго измерение, в което се усамотяваме в нужда. Никой не може да ни отнеме това право, дете, запомни го!- гласът й вече бе по-сериозен.

Момичето не знаеше какво да отговори на този анализ на мисълта и затова реши да се представи.

-Казвам се Фийби. Фийби Съмърс.

- Фийби…- замислено рече жената. - Какво красиво име. Знаеш ли какво означава?

Момичето дори не знаеше, че име като неговото означава нещо. Никога не го е харесвала и не се е интересувала от значението му.

Тя поклати глава.

- Означава Луна. Кръстена си на богинята на Луната - Феба.

„Много впечатляващо, няма що!”- помисли си тя.

- Аз, както знаеш, съм Таика. Мадам Таика.

Скептичният поглед на Фийби подсказа на жената, че трябва да обясни.

- За разлика от повечето шарлатанки, моето име наистина е Таика. Така се е казвала и баба ми. Означава магия, магическо заклинание. Магията живее в нашия род от десетки векове.

- Мхм - измърмори Фийби като вече започваше да се изнервя.

Мадам Тика се загледа в нея и след един много дълъг миг я попита:

- Е, Фийби, за какво си дошла?

За какво е дошла? Тя самата не знаеше. Какво, по дяволите, правеше в този дом при тази непозната странна жена?

- Аз… сънувам един кошмар. Всяка вечер от няколко седмици насам. И… си мислех, че вие можете да ми помогнете да го разбера.

- Разбира се… но първо трябва да си извадя бисквитите от фурната. Извини ме за малко!

След броени минути мадам Таика се върна с чиния, пълна с ухаещи бисквитки. Надвеси се  над Фийби и й предложи.

В този момент момичето усети странният аромат, лъхащ от възрастната жена, който се открояваше от този на бисквитите. Жасмин и портокал в комбинация с лек намек от сандалово дърво. Имаше и друга съставка, която Фийби не успя да разгадае.

- Не, благодаря.

Таика се настани срещу гостенката си и я подкани да продължи. Тя й разказа съня си с най-големи подробности, при което гледачката се втренчи в момичето с непроницаем поглед. Неловката тишина се напластяваше във въздуха, когато Фийби не издържа я попита:

- Е, какво да направя, за да се отърва от този сън?

- Трябва да приемеш същността си - рече отнесено жената.

„Защо ли съм се надявала на по-логичен отговор?”- помисли си Фийби.

- Фийби, черната котка символизира магията като цяло. Кладата, на която попада тя - вещерството. А фактът, че накрая тя се превъплъщава в теб… показва твоята същност..

- Показва ми, че съм вещица?! - Фийби избухна в смях.

Мадам Таика запази каменното си изражение и суровия глас.

- Ти следваш котката и не можеш да спреш... същото е и със същността ти. Ти ще разбереш коя си и няма да успееш да го приемеш, но няма да можеш да се откажеш от себе си. Болката при изгарянето е странна. Докато си под формата на котка, не изпитваш болка - това е едната половина от теб, която се приема такава каквато е - вещица… а ти самата страдаш… Това показва, че ако не приемеш коя си, ще загубиш много любими хора.

Фийби нямаше намерение да слуша тази откачена жена нито секунда повече.

- Какви ги говорите? Поне като взимате парите на хората измисляйте по-положителни истории. Така само убивате желанието за живот на заблудените хора, които вярват в откачените ви вуду… каквото и да е.

- Фийби, разбирам, че не вярваш в способностите ми, затова по-късно няма да повярваш и в своите, но не ме наричай измамница. Аз не взимам пари на хората, а срещу това им давам истината - чистата, понякога болезнена, истина. Тези, които не могат да я понесат, не са достойни дори да бъдат излъгани.

Нямаше смисъл да спори с една възрастна и явно умопомрачена жена, затова тя просто си тръгна като затръшна вратата след себе си.

Докато се връщаше Фийби реши да мине по пряката тясна уличка, а не по главната, понеже бе твърде афектирана и нямаше да понесе големите задръствания и множеството хора.

Никакво живо същество не се мяркаше по тези тесни улички. Когато слънцето застанеше на зенита, онемелият град, облян от ослепителната светлина на знойния ден, приличаше на мъртъв, омагьосан град, вкаменен от векове - град фантом.

Фийби улови тези си мисли и още повече се ядоса на мадам Шарлатанка, която й беше промила съзнанието. Побърза да се прибере, като вече дори подтичваше.

Когато се прибра и усети защитата, която този къща й осигуряваше, тя се успокои. Взе си душ и реши да забрави за провалената сутрин, като си каза, че денят едва сега започва.