И КАКВО ОТ ТОВА? - II

1.

Очите й се разшириха като в анимационен филм.

Гледаше ме... Застинала... В крачка... Поразена... Като че виждаше призрак... То така си и беше...

Познавах тези очи. Колко пъти съм се взирал в тях – до мен, под мен, понякога гледайки ме отгоре...

А често и отгоре-отгоре...

Аз също я погледнах. Нямаше как – трябваше да реагирам на такова очевидно отношение...

Делеше ни улицата, по която преминаваха потоците автомобили...

И няколко месеца време...

Както и вселенските разстояния между животите ни...

Какво правеше тя в столицата? Преселила се е? Решила е, че без мен ще започне нов живот? Скъсала е с миналото – особено след смъртта ми?

Както и да е. Беше тук. И ме гледаше...

Учуден впих поглед в непознатата жена, която се беше втренчила в духа...

Кимнах плахо – човек, който е забелязал интерес към себе си, но не се сеща защо. И още по-малко – коя е тази жена, така явно интересуваща се от него?

После леко, едва забележимо свих рамене... Не се сещах...

И завих зад ъгъла.

Тя остана там...

При миналото...

2.

... Очите му останаха втренчени...

Устата се сви...

Ръцете отпуснаха...

Аз завъртях незнайно отде попадналият ми тънък и остър кинжал. После внезапно го издърпах.

Помня – забих го от дясната му страна, под ребрата, в черния дроб...

С лявата ръка.

С дясната му запуших устата.

Но той не издаде и звук.

Само носът му смешно помръдна и бенката над устната се размърда.

После той се смъкна леко в краката ми.

Исках да го ритна.

Наистина исках.

Оня – другият, философът, вярващият, фаталистът – го нямаше. Кинжалът държеше различно Аз.

Отмъстителен, безогледен, студен, хладнокръвен, последователен...

Живеех само за това – да отмъстя.

За тия, които бяха около мен. И за мен...

За онзи Аз, който беше убит от престъпниците. И за този Аз, който се роди от тях...

Заразата на целта оправдава средствата беше ме обхванала...

Преди щях да разсъждавам как не може с мръсни ръце да изпереш чисти чаршафи. Как е невъзможно с кални крака да тръгнеш по светъл път. Как не бива да принизяваш идеалното към материалното...

Сега... Не...

Цинизмът е останал. Разбирането – погубено...

И те трябваше да си платят...

Те трябваше да си платят!

Щяха да плащат...

Макар засега да си мислеха, че са живи...

Включително този с бенката.

Започвах разчистването винаги с него – кошмари с отворени очи.

Убивах го как ли не – с каквото ми попадне...

Само че си знаех – няма да стане така. Ще има дебнене, ще има капани, ще има бавно, бавно отмъщение...

Кой ли беше казал, че отмъщението е като тортата – консумира се най-добре изстинало...

Е, аз изстивах...

А как беше в началото...

3.

Просто отворих вратата на старичката камионетка и се претъркулих на стария земен път.

Бяха ме затворили уж. Свалиха белезниците – от участъка излязох като свободен човек, току-що разпитан свидетел, който не знае нищо и случайно е видял само ненужни неща...

Изведоха ме, вкараха ме в камионетката. Оставиха ме сам. Дърт клошар... Безопасен... Примирен...

А аз изчаках и, когато видях, че тръгваме по някакъв междуселски път – изсипах се.

Чак след стотина метра вратата на камионетката се блъсна, някой от кабината видя какво става и колата спря.

И как мислеха, че ще ме намерят в тъмната лятна нощ? При това пред дъжд? Когато облаци са закрили тънката луна и вече вятърът свири между царевичните стръкове?

Просто се сврях в нивата.

И – по реда, по реда... После се приведох, пропълзях под няколко други... Пак по реда... И пак по диагонал напред...

Толкова!

Бях вече далеч.

Оставаше едно – да взема парите.

Нима мислите, че наистина ги бях изгорил?

Мислех го, усещах го, исках го... Но новото Аз ми кресна – Не!

И затова пренесох пакета в друго скривалище. Далеч, далеч в градския парк. До малката декоративна пещера над езерото.

Отдавна там не ходеха хора – дори през деня рядко се осмеляваха някои дечурлига да се покатерят.

Страхуваха се.

Там по едно време се завъртяха наркомани, имаше сбивания, обраха неколцина мирни граждани, решили да се приберат в квартала си по познатия пряк път...

Над пещерата имаше купчина камъни. Дали бяха за декор същи, дали ги държаха като резервни, за ремонт – не зная. Но там скрих пакета...и до него оставих кожената чанта с някои нужни неща. Предвидих – връщане назад няма...

Та се подготвих – и с дрехи, и с пари.

А на полицайчето казах, че съм ги изгорил.

Нямаше как да разберат истината. Преди да тръгна към бившия си апартамент, надникнах при бърлогата.

Пожар... Голям, искрящ, бушуващ пожар... Пукаха дърветата, чух как се срути горният етаж на бившия хотел...

Какви пари ще намерят... Или останките им...

Новият Аз – със сухи очи, стиснати зъби, като програмиран робот се добра до града някъде призори. Валеше, светкавици целеха къщите, всичко беше се свило нейде на сушина.

Освен мен...

Пресякох източното шосе, навлязох в парка и се успокоих. Взех пакета, сложих го в старата кожена чанта, смъкнах се в пещерата.

Тихо...

Опипом – колко пъти бях го правил в казармата, а после у дома повтарях във ваната – се обръснах. Старата самобръсначка свистеше от зор, аз изплезих език, но контролът с топлите ръце установи – гладко.

Изкъпах се под ручейчето, стичащо се отгоре и създаващо илюзия за естествен водопад.

Смених дрехите. Извадих от чантата стари, но чисти дънки, нахлузих риза, наметнах се с якето...

А после беше лесно.

Излязох на спирката, дочаках първата маршрутка към морския град.

Полицаите щяха да разпитват, обаче те търсеха брадат, мръсен клошар, с развлечен шлифер и кожена чанта. А в маршрутката се качиха от спирката трима мъже и две жени. Нито един от тях не отговаряше на описанието...

4.

Натам историята е кратка, макар да покрива няколко месеца.

Отседнах за две седмици в другия морски град. Южното Черноморие е по-натоварено, та е по-лесно да се загуби човек в него.

Намерих апартамент в големия комплекс край града. Панелки, сивота, място, където хората врата до врата не се познават...

И – това, което наричаме мафия...

Макар те да се считат за нормални бизнесмени. И хора...

Което използвах.

Намерих старо приятелче. Отдавна, от студентско време. Само веднъж бях идвал у дома му – преди тридесет и кусур години, но го открих. Е, на мястото на малката едноетажна къща се издигаше  триетажен палат, имаше дори нещо като бунгало до вратата. Охрана.

Както и да е, предадоха му, явно ме видя през камерите, въведоха ме.

Направо се разтопи...

И как не... Тогава, когато идвах на гости, беше решил да ми покаже всичко в града. Най-вече морето...

А се оказа, че той – местният, потомъкът на рибари, щеше да се удави. Схващане, каза. Както и да е – измъкнах го.

Не съм добър плувец. Даже слабичък съм. Ама се метнах – не можех да го оставя.

И после в университета никому не споменах.

Времето си течеше, разделихме се, той се прибра в родния град. Нейде през 90-те чух, че го смятали за не знам какъв си... Но все оставаше отгоре. Умееше да плува в тия „демократични” води...

Не ме пита за нищо, когато му казах открито – трябват ми документи на чуждо име, трябва ми някаква легализация в столицата...

Хапнахме, пийнахме, говорихме си за какво ли не...Две теми старателно подминавахме – спасяването и документите...

А след десетина дни заминах за София.

С ново име. Че и с резервни документи – на друго име...

При това се водех на работа като консултант към една фирма, която имала връзки с друга фирма, пък тя била дъщерна на трета, която...

С две думи – свободна територия за движение. Представител на фирма, свързана с какви ли не бизнеси...

От тук можех да започна...

Обаче, в кишавата софийска зимна вечер срещнах бившата си жена...

5.

Не беше трудно да я открия. Запазила беше името си, отседнала беше при своя роднина. И започнала работа в някаква голяма банка. Което подсказваше, че няма да е в града ни. И няма опасност да ме срещне там... Освен...

Но имаше твърде много „освен“…                      ‘...

Пари имах...

Външният вид промених. Лека козметична операция – уж да оправя изкривена ноздра. Плюс банална прическа, брадичка катинарче...

Два големи куфара – натрупах в тях дрехи, които нямаше смисъл да обличам. Защо са ми? Без дрехи се раждаш, в стандартен костюм те погребват...

Но това беше моето – старото, мислене...

А в града пристигах като представител на голяма фирма. И трябваше да съм с подходящия багаж...

Така че...

Заминах с кола под наем. За месец. Смятах от морския град да наема друга. Резервна. Наех си и гараж дори – близо до апартамента. Който предплатих за половин година. И очаровах хазаите – възрастна двойка пенсионери.

А после се постарах да се появя тук-там...

За седмица станах известен комуто трябва. Представител на фирмата, проучващ региона за нови инвестиции, вдовец, с дъщеря във Франция и трима внуци там...

Скромен, непиещ, пушещ по малко, не страдащ от липсата на жени наоколо, вглъбен само в бизнеса си...

Време беше да започна сериозната работа...

Знаех само едного – оня с бенката. Градът беше неголям – нейде стотина хиляди жители. Та още на третия ден го зърнах. Пиеше си биричката – явно след работа – с още двамина. На сами центъра, в модерно кафене...

Не го следих. Нямаше нужда. И за това ще дойде времето.

Но запомних компанията му.

Бях почти сигурен, че това са двамата с мотора.

Дали са полицаи – не знаех. Може би – да, може би – не...

Не трябваше да бързам.

А и не бързах.

Умея да чакам...

Не е силата ми в бягането, а в дебненето... Случвало се е цели часове да чакам кога ще изнесе кофите момчето от големия ресторант. Пърлето не издържаше, все бързаше, дори ходеше да наднича през задната врата, та изяждаше някой шамар или ритник...

Но аз чаках...

Като змия...

Моментът...

6.

Изкарах три седмици в града. Огледах се...

Да, да... Огледах се...

Защото това беше същият град, но от друга гледна точка.

Помните ли за четиримата слепи, които пипнали слона? Единият за хобота, другият за крака, третият за корема, четвъртият за опашката...

И после все спорили, защото всеки имал различна представа за слона – маркуч ли, стълб ли, бъчва ли, връв ли...

Та и аз...

Познавах града от две точки.

Най-напред – като средностатистически, мирен, тих, сив, кротък гражданин... Който спокойно и послушно заработваше за пенсия.

После – като отпадък на обществото. Отдолу нагоре...

Знаете ли... Ние понякога се ужасяваме, когато видим гадини по тоалетната чиния...

А те какво ли изпитват, когато погледнат нагоре?

Така бях преди – тихо, скрито, гледах нагоре... И се ужасявах...

Сега бях на друго ниво.

Представител на столична фирма, филиал на международна... Голяма работа!

Поради което с мен се запознаваха и ме канеха къде ли не...

Нямаше опасност да срещна познати от предишните ми среди...

И в този град обществото се състоеше от различни кръгове, непресичащи се, разминаващи се, съществуващи в отделни – при това дори не паралелни – светове...

Нещо повече – в столицата е по-възможно хора от различни пояси да се срещнат някъде. Все пак, там брауновото движение е по-широкообхватно, по-бързо, по-притеглящо или отблъскващо.

Тук кръговете се въртяха в своя орбита...

Наблюдавах, забелязвах, запомнях...

И същевременно се вплитах в нужната среда.

Не е трудно. Човек със средна интелигентност – така нужна в предишната професия, лесно усвояваше сухите, прости, елементарни правила.

Нищонеказване – но красиво, забавно, увлекателно...

Повърхностно пързаляне по темите. И – никога по проблеми. Никакви!

Поведение на княз, попаднал в средата на провинциални дворяни... Можеше да кажа нещо за „Евгений Онегин”, но в новите ми кръгове това е непознато заглавие. За Пушкин знаеха нещо, де... Прословутото българско образование... Остава в съзнанието туй-онуй, остава...

А иначе времето течеше... Като вода в блато... Част се носи отгоре – когато има вятър, другата се насища с кал и всякакви отпадъци, уляга, запълва водоема с тиня...

Неголям провинциален град...

Където може да живееш само, ако си извън него.

С книги, например.

Което няма да ти донесе много подигравки, но ще те гледат като попаднал от друга вселена. И, за всеки случай, ще те заобикалят...

Но това го бях изживял...

Поради което малцина ме познаваха в града.

И можех спокойно да продължа по моя план...