/Нещо като роман, нещо като криминале, нещо като реалност, нещо като. ..Просто една истинска и възможна история... Без претенции... /

1.

Името ми?... Момент... Жоро, Пешо, Митьо, Кольо – все някак  ми викат някои. Други – „Ей”, „Ало”, „Дъртия”...

Фамилията не помня. А и не ми трябва. Аз съм си аз. Ни някой ми е виновен, ни някому съм виновен. Сам живея, сам ям, сам... таковата...

Не ходя на мачове, нито на митинги, камо ли групов секс...

Каква лична карта?

Младеж, аз съм пред теб. Лично. Дали се казвам Жоро или Пешо, а може и Марийка – все тая... Аз съм си аз.

И някакво картонче няма да ме направи друг.

Не, не – не съм си и вадил карта.

Да, де – имах едно време, ама кой да ти помни какво пишеше на нея...

А, помнех аз, помнех – и имената, и ЕГН-то, и номера на картата, и на оная от банката, и адреса си, и телефоните...

Останаха в другия живот, при оня аз...

И защо да ги помня вече?

Аз съм си аз, казах ти. Това, дето го искаш, е само щрих върху мен. Кръгче, триъгълниче, петно... Отмива го водата – а аз си оставам същия.

Тоя, дето ме гледаш. Брадат, със счупените очила, със скъсаното яке, с протритите гащи...

Е, на теб ти трябва протокол, ти търси кой съм.

А после ми кажи, че да знам и аз.

Макар да си мисля, че някак си няма да съвпаднат твоите търсения и моите факти...

Добре, добре – няма да философствам...

Въпреки че аз на това му викам иначе. Просто си говоря – и ставам аз. Някой аз. Не знам кой, ама взеха да намаляват азовете ми. И колкото по-малко стават – толкова по ми е ясно кой съм наистина...

И какъв съм искал да бъда... Или други са ми налагали да съм...

Но ще ти кажа нещо, младеж. За философстването.

Забелязал съм, че най-много го мразят ония, дето не искат да мислят. За тях всяка мисъл е философстване. Всяка!

Не си първият, спокойно...

Какво?

И?

Млади момко, аз съм някъде над шейсетте. За утре отдавна не мисля – чакам поне днес да мине.

А ти ще ме плашиш...

Ха седни! И питай там, каквото ще питаш...

Ама не чакай да ти отговарям с „да” и „не”...

Искам – говоря... Искам – мълча...

Уважавам само Оня горе. И от него взех нещо да се боя напоследък. Колкото по-скорошна се очертава срещата ни...

Да, да... Разбирам, че щеше да е факт вече...

Знаеш ли, предпочитах да не бяхте ме измъкнали.

Сега с Доктора и Пена щяхме да сме заедно... И да търсим Пърлето... А можеше и Тина да ни чака... И сенките от спомените...

Добре...

Дай малко чай, а?

И ще почна поред...

Ама не ме прекъсвай! Моля те – не се знае дали после някому ще мога да кажа как беше...

Или – как аз мисля, че беше...

2.

На коя дата... Какви дати, какви дни? За мен денят започва ако се събудя, завършва ако заспя...

Да, и някои празници знам кога са. Няма начин да не разбера. А и ние също празнуваме тогава. Дори елхи имаме... Е, няколко дена по-късно, но имаме...

А Пена слага и почти здрави играчки за украса в бърлогата.

Да не говоря, че от кофите вадим цели торби с ядене...

Не, не са лоши хората... Знаят, че ние ще минем, оставят торбички и торби край контейнерите... Даже кучетата преяждат в тия дни...

Та – не помня деня.

Събудих се, почесах се, рекох си, че май пак ще трябва да напека якето, та да махна бълхите.

Ние въшки нямаме – не се дърпай... Ама от бълхите не можем избяга. И кучетата ги носят, и ние...

Абе, човеко, и бълхата е твар Божия. Иска да живее. Не знае защо, ама иска да живее...

То мигар ние знаем защо живеем...

Барем си измисляме и се лъжем. А бълхата е живинка честна – живее, хапе, скача... И хич не й пука за философии, политики, общества, световни кризи, любов, омраза...

Що да мрази?

Ако има къде – хапне. Ако няма – скача и търси. Ако не е бърза – хлопва я някоя длан. Ако се измъкне – още ще живее...

Простичко, нали?

Като вас...

Е, като вас, казвам. Защото вие живеете по правила и се товарите с още.

Нашите правила са прости – живей и толкова!

Да, да – знам... Нас, вас... Човечество, история, цивилизация...

И аз навремето четях туй-онуй...Докторът и сега четеше... Но каква полза? Светът си остава същия, като при бълхите.

Скачай – иначе ще те смачкат...

Само дето вие слагате табели как, къде и колко може да се скача...

И целият ви бълши свят се подчинява.

Аз също... навремето...

Мислех, че светът отива към друга степен, че човечеството се развива...

Оказа се, че се развива човекът. А човечеството не ще и да мръдне. На него му стига да скача по команда и да хапе, където му разрешат... От време на време да хапва не това отдолу, а някой друг – някой по-бавен и по-слаб.

Тогава рекох, че няма смисъл да скачам.

И седнах на крепостния зид...

Да, да – оня, дето е в центъра на града. И дето има табелки – от кой век било нещото.

Знам – забранено е...

Ти виждал ли си ме там?

Минавал си, виждал си ме...

И не ми обръщаше внимание. Както и другите минувачи. И полицаите. И кметицата ви...

Защо „ви” ли...

Не разбра ли вече – ние сме два свята.

Аз си имам своя, ти си поставен във вашия.

И аз бях поставен, но не щях да скачам под замахващата длан и прескочих в моя свят.

Кметицата е ваша кметица – на гражданите.

Ние – аз, дърветата, стената, къщите – ние си съществуваме и без нея.

Може да нареди да бутнат стената... Но тухлите ще останат. И пак ще са някъде.

Може да каже да отсекат дървото. Но то ще стане дим – и пак ще намери свой свят.

Мен може да изкомандва да ме махнат, да не загрозявам стената. Но стената ще е в мен. А аз все някъде ще живея...

Моля?

А, разбрал си кой съм бил...

И какво от това?

3.

По-добре да ти разкажа как се сдобихме с парите...

Не, не ги откраднахме!

Откраднаха ги!

Ние ги взехме...

Почнах да ти разправям, значи. Оная заран... Отръсках якето. То не е ново, ама още съм си такъв – не обичам промените. Външните, видимите, разделящите.

Аз си се променям, вярно. Ей ме какъв съм – викаш, че знаеш кой съм бил. А преди това бях друг...

Но дрехите трудно променям. Харесах ли си някоя ризка, обувки, дрешка – носех ги до овехтяване. Жена ми... Да, имах и жена... Или тя мен... Във вашия свят е  трудно да се прецени кой чий е.

При нас е лесно.

Никой никому не принадлежи.

Предния ден – баш преди суматохата, гледам – излегнала се зад бърлогата Тина.... Да, да – за нея говоря.

Беше понапекло слънцето, тя размятала поли, лъснала дебелия огромен задник... А Пърлето нещо си вие под храста и я гледа.

Пък аз... от време на време, ще ме прощаваш... ама прищя ми се.

И отидох до пейката, бутнах полата нагоре. Оная пак беше полупияна, само измърмори да не я будя и... абе, човещина, оправих я...

Български език!

Богат!

Оправих я, викам. Като че преди това не е била наред... И наистина е така. Това, жените, си ходят разглобени, докато не намерят мъж да ги оправи.

Като часовникова пружина им навиваме...

А като се развие... Пак трябва!

Та опънах я аз, отпуснах жилата, нали съм кавалер – заметнах полата.

Пърлето нещо взе да вие настойчиво, ама му показах опакото на дланта и се укроти.

Тина ли?

Да кажа, че е курва – не съм сигурен. Това само при вас се разбира. Туй курва, педераст – това са морални категории.

Да кажа, че е проститутка – и това май не е.

Не я щат! Тридесет дали има... Ама не става... Грозна, глуповата... Ходи в една секта, моли се, хранят я, чисти им стаите...

А, и по кофите рови...

Абе, и тя душа носи. Затова я прибрахме в бърлогата. Де Пърлето, де Доктора, де кучетата, де Тина... Всичките сме наедно – и всеки за себе си...

Та, виках ти, Пърлето я искаше, ама не му дадох. Като се събуди – сама ще рече ще ли го. То при нас и без приказки става. Налегне те нещо хормонът, налегнеш някоя – и готово.

Ама не всяка. А която иска. То си личи...

Няма семейства, няма рода...

Какво?

О, извинявай, младеж, увлякох се...

4.

Него ден ми беше някак чоглаво. Предния ден умря едно от кучетата. Ей така – прибирахме се в бърлогата, вървяхме по платното, край тротоара.

Горе все ни подритват, а тук само кола дето може да те удари, не човек...

И чух удар – като че топка се спука, вой... Умря, горкото...

Пък може за добро да е било – той Господ си знае работата. Ей я есента. Пак щеше да мръзне и се свива до нас – дано изкараме до пролетта...

Тая сутрин си тръкнах малко вода на лицето. Сапун нямахме, старият свърши, пък в кофите не бяхме намерили люспи. Нали вече шампоани ползвате...

Почесах брадата и рекох на Доктора да види къде е ножицата, да се офъкам вечерта.

После се разделихме. Всеки пое по кофите си.

Пена рано става, а Пърлето като че не спи. И те бяха заминали.

Аз поогледах района си. Миналата седмица видях, че някой е ровил преди мен. Личеше си. А уж честно си бяхме разпределили града...

Ама се появяваха цигани понякога, та ставаха конфликти...

Ааааа, не! Никакъв бой – що да предизвикваме вниманието на хората? Ако можем – смаризваме ги в някой ъгъл, ако не смеем – кротуваме ден-два. После викахме наши, та да обясним кое чие е.

То с тия цигани можеш се разбра...

Те са трудолюбиви – ходят, обикалят, търсят, разни неща вадят, лъскат, продават...

Не са като ония пияндета в махалата.

Но тая сутрин беше тихо. Обиколих кофите, понапълних торбата. И си рекох да се връщам...

Не, не – тия, дето ги виждаш да ровят по обяд, те са мърлячите. И при нас ги има. Лежат, спят, тръгват с надеждата, че някой нещо ще им е оставил.

Трябва сутрин да се ходи – дорде слънцето не се е вдигнало. Тогава вие отивате на работа и изхвърляте торбите с боклук.

А после само мързеливите булки отиват до кофата.

Ама най-често мятат през балкона.

Докторът си има един двор – поне на пет места мятат боклук. Събира го, изхвърля, а хубавите неща прибира.

Търпят го, защото иначе да им се е усмърдяла кооперацията...

Добре, извинявай! Връщам се в оная заран.

Та отнесох торбата в бърлогата, заделих какво има за ядене, хапнах почти цяла баничка /много обичам тия банички! Мазни, с горчиво сирене, хората хапват, ама не доизяждат, има повече за нас/ и отидох на стената.

Мина кметицата – надута, ще се спъне, в краката си не ще да гледа...

Не, сега не може да ме познае, а едно време ме знаеше. И тогава си беше тъпа, сива, посредствена женичка. После я наеха за кметица, сложиха я на власт... Та три пъти вече.

Чувам аз от хората – циганите купували, та да й гласуват, малко машинации...

Ама тя си е ваша, вие си му мислете!

Минаха на върволица всичките ви местни величия...

Като гледаш – бързо преценяваш кой какъв е. Само походката стига...

Но това мен не ме интересува.

Е, понякога се кефя на видяното. Самочувствието си повдигам, значи. Какви идиоти – аз съм направо великан край тях...

Тогава спря мотор, двама с каски го подпряха на зида и влязоха в банката, а третият застана до желязната изтривалка...

Рекох си – е, те сега стана тя...