Беше сама в стаята си, заровила глава във възглавничката си, молейки се така сълзите да се смилят над нея и да спрат да се леят. Но... те не спираха. Мокреха нежната кожа, проправяха си път по нея до устните й, вече свикнали със соления им вкус.
Пое си дълбоко дъх. „Дали сълзите от щастие са сладки?” , запита се за момент, но тази мисъл бързо отлетя от съзнанието й. Не можеше да мисли за нищо друго освен за него, а него го нямаше. След вчерашната кавга нямаше никога повече да поиска да я погледне. Тя знаеше,че е виновна и няма право да го обвинява за нищо, но пустата й гордост я накара да се сръжава. Думите излизащи от устата й я пронизваха като кинжали, защото знаеше,че не са истина и знаеше,че го нараняват. Но.. не спираше, искаше го – би се заклела, че с цялото си същество го иска, но не се предаваше. В един момент той просто замлъкна. Приближи се до нея с насълзени очи, целуна я нежно по челото и й каза сбогом. След което се обърна и си отиде.
Искаше да извика след него. Да се зати ...