Наближаваше девет. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта, а редките, разхвърляни тук-там по небето облаци, бяха станали ярко червени и сякаш изгаряха във въздуха. Лекият вечерен вятър подухваше и правеше лятната жега малко по-поносима.

  На спирката почти нямаше хора, той стоеше настрани, подпрял се на една будка за вестници. Вятърът рошеше сивите му коси, но това сякаш не го вълнуваше. Подпрял се настрана, той седеше и гледаше, погледът му отдавна замъглен и невиждащ, се рееше в посоката, от която трябваше да дойде автобусът. А него го нямаше. Изнервен, изморен той шумно изпсува. Една бабичка смутено се отдръпна от него, а няколко цигани се изсмяха. Той чакаше и мислеше, мислеше за работата, която така го отегчаваше, мислеше за заплатата, която щеше да получи след две седмици и за 20-те лева, с които трябваше да изкара до тогава, мислеше за жената, за тая тъпа кучка, която от 15 години му тровеше живота. Мислеше и колкото повече мислеше, толкова повече съжаляваше, че не остана след работа още малко с Жоро и Петър  в кръчмата. Силен шум го сепна и той отвори кървясалите си очи... автобусът беше дошъл. Бавно той се качи и седна на първата свободна седалка, която видя, подпря глава и замижа. Автобусът монотонно се клатушкаше по осеяния с дупки път. Отнякъде се чу силен смях, “Шибани мангали” извика той и погледна с неприязън към четиримата цигани, слизащи на спирката. Последва истинска лавина от псувни по негов адрес, но той дори не ги чу защото отново изпадна в онова толкова блажено полусънно състояние, в което намираше спокойствие и сигурност и което само ракията можеше да му даде. Парещата и изгаряща ракия, ето за какво живееше той. Само в нея успяваше да намери смисъл и решение на ежедневните си проблеми. Тя беше неговия Бог и неговото Спасение, искаше ли да му стане леко и да се отпусне, тя беше изповедника, към  който се обръщаше.

Автобусът бавно започна да опустява. Светлините на уличните лампи стваха все по-редки и по-редки, а дупките в асфалта все по-дълбоки и по-дълбоки. Наближаваше неговата спирка. Със заучено движение той се изправи и се улови с двете ръце за лоста до изхода. Вратата шумно се отвори и той внимателно слезе.     Наоколо беше тъмно, единствено лампата на близката баничарница хвърляше някаква светлина наоколо. Сивите сенки на блоковете гротескно преплетени, размиващи се в тъмнината служеха за негова отправна точка. Там сред тази железобетонна маса се намираше неговия дом, неговите 45 квадратни метра неприкосновенна собственост. Там беше неговата кутийка, неговата клетка.

  Бавно, клатушкайки се, той тръгна към блока си. В далечината излая куче, последва го второ и трето….”Шибани псета, няма ли кой да ви утрепе, мамка ви” промърмори той вървейки към сивите сенки на блоковете. Десет минути по-късно той стоеше пред входа и се опитваше да отвори входната врата. Стълбищните лампи отдавна не работеха, а отскоро и асансьорът беше блокирал и сега трябваше всяка вечер да изкачва мъчителните седем етажа до апартамента му. След малко вече вървеше нагоре по стълбите. Поизтрезнял от свежия вечерен въздух той тоново се сети за жената “Ако имам късмет сигурно вече спи”, с надежда си помисли, а споменът от последния скандал изплува в съзнанието му и го накара да стисне юмруци “малко я бия” помисли си той и продължи нагоре по стълбите. Най-после стигна седмия етаж, запъхтян и яростно псуващ той извади ключа и леко го завъртя в ключалката, бавно отвори скърцащата врата и влезе в коридора. Вътре беше тъмно, лека усмивка озари за момент сбръчканото му лице, след което то възвърна обичайния си отпуснато-безизразен вид. Той отиде до хладилика, взе си бира, запали последната си шипка без филтър и легна на дивана в хола. “Утре е ред на Рангел да черпи в кръчмата” доволно си каза той и заспа…