ИДОЛ

… да не се чете ношем и от непълнолетни!

Защо тогава ми разказа това?

Защо на мен?

Бяхме обикновени познати.

Дори и едно кафе не бяхме изпили заедно. Почти не го познавах. Четях материалите, които пишеше във вестника. Беше грамотен журналист. И той толкова ме познаваше. Кой знай! То тия драскачи са особена порода, де ли не си врят носа, де ли не присъстват. Ами, ако след като ми го разказа, бях влязъл в съседната сграда и го преразкажа.

Отиваше по дяволите!

Ама не влязох, значи малко от малко ме е познавал.

Знаел е и още неща.

Обади се по телефона.

- Та викаш, че и едно кафе не сме изпили досега? Ами, то май си е верно. Сядай да го изпием. Ей сега ще стане. Стига с това, няма време. Сядай! И без това отдавна ми се ще да се видим.

Посръбвахме от кафето, бъбрим за дреболии.

Срещу прозореца съм.

Зад него е триъгълен площад. На него се извисява паметник. Огромна, колосална бронзова фигура, натиска в земята почти кубичния гранитен постамент. Грамаден мъж! Пращяш от мускули и сила. Такава, че сякаш беше разкъсала копчетата на шинела и той се развяваше назад. Едната ръка в джоба, а в другата държи някакъв свитък. Държи го на мястото на автомата. В тая ръка той не е държал друго.

Близо трийсет години е всявал ужас. Приживе беше страшилище, после го обожествиха и поставиха тук. А духът му продължаваше да витае из града. За деянията му се разказваха легенди. Преразказваха ги, възхищаваха се, кланяха се.

Герой!

После изглежда, че и той повярва, че е богоизбран и взе, че описа героичните си дела. От дебелата книжка не прозираше нищо героично. Тя внесе смут и поизчезна. Не повярваха на нея. Слуховете бяха по достолепни.

Погребаха го с изключителни почести.

Излезе целият град! Де принуден, де от любопитство. Отнесоха го върху бронетранспортьор, покрит с знамена, под грохота на военни  маршове.

В парка край града, сред скалите, покрай реката, беше бункера му. Странно подобие на къща, покатерено и забито в скалите. Можеше да се приеме за орлово гнездо. Или пък за вълчо леговище.

Живееше там.

По това време, на близо до бункера, се строеше резиденция на местните фараони. Уж база за почивка и отдих, уж за посрещане на високо поставени гости, но то си беше бардак за проститутки и оргии. Не беше завършена само градината около сградата. Сега тя се оправяше. Инженерчето беше способно момче. Искаше да направи нещо оригинално. Домъкна от някъде един огромен дънер на бряст. По това време тия дървета масово изсъхваха. Имаше изключителни екземпляри, та беше домъкнал един такъв. Беше казал как да го поокастрят и го забиха пред резиденцията.

Момчето беше усетило силата и величието, които се криеха в дървото.

Пластиката беше изумителна!

Работниците се разотидоха, а момчето обикаляше около дънера и не си откъсваше очите. Обърна се, когато отзад чу тежки стъпки и запъхтяно дишане. Пред него застана огромен човек, леко приведен от годините. Облечен в разкопчан шинел

Не успя да поздрави.

Хрипкав и зловещ глас го смрази:

- Кой? Кой идиот го направи?

Дишане на пресекулки и отново:

- Кой? Мамицата му!

Отговор не последва.

Нямаше време за него.

Огромният човек отметна полата на шинела и измъкна пистолета.

- Ти ли бе, копеле?

И от ръката му затрещяха изстрели.

От ужас ли, от съобразителност ли, кой знае, но момчето се преметна и потъна в храстите на склона.

Куршумите прелетяха над него.

Обхванат от ярост и злоба, че не го застреля, великанът се нахвърли на дънера и започна да го блъска. Още неотъпканата пръст подаде. Дървото се понаклони. Той се поотдръпна и се хвърли върху дървото. То се наклони и се сгромоляса. Той остана за малко прав, като притискаше ръката до гърдите си. Устата му зееше отворена, като че ли не стигаше въздух.

После се строполи.

На земята лежаха два дънера!

Единият с обелена кора и орязани клони, другият в шинел, с генералски пагони.

Инфаркт!

Така ги намерили.

Никой не разбра какво е станало там.

- Не си откъсваш очите от него. Харесва ли ти?

- Нали знаеш какво писах преди време.

- Знам. Считаш, че това е най-сериозната творба в съвременното ни изкуство.

- И е така. Нямаме друг паметник, който по такъв категоричен начин да представя прототипа. И не само него.

Помълчахме за малко и той изведнъж подхвана.

- Отдавна искам да ти разкажа нещо. Възможно е повече да не се видим, та сега слушай. И преди още да апострофирам, защо пък да не се видим, посочи паметника и продължи.

- Когато го намерили, спешно го закарали в София.

Умрял!

Съобщили тук и започнала подготовката за тържествено погребение. А там, докато го оправят, докато го стъкмят, времето си минава. Процедурите ли били мудни, времето ли не отчели правилно, но то изтекло.

Тук ги чакат!

Улици и площад пълни с хора, а там още не са готови. Най-после донесли специалния ковчег и го вдигнали, да го сложат вътре.

И изтръпнали!

Не се събирал!

Краката стърчали навън!

Какво да правят сега?

Ни време, ни откъде такъв специален атрибут, с такива размери. Паника и объркване!

Гледах го с недоумение. Защо ми разказва това? Напълно възможно. Той беше огромен човек. Сякаш прочете в очите ми недоумението.

- Отрязали му краката. И го събрали в ковчега.

Изтръпнах.

Та той беше кумир, идол за тях!

- Откъде го знаеш?

- Бях там. Нали се врем навсякъде.

Не откъсвах очите си от паметника.

Опитвах се да си представя фигурата без крака.

Не ставаше.

Едва сега осъзнах кое правеше паметника изключителна творба.

Краката!

Надянати в огромни ботуши, леко разкрачени, те бяха като забити в постамента и го приковаваха в земята.

Непоклатим!

Това не беше паметник на човек.

Това беше паметник на ботуша!

След двайсетина дни журналистът постъпи в болницата и след още толкова го изнесоха от там.

Знаел е за болестта.

Но откъде е знаел историята с дънера? Ако не я знаеше, не би ми разказал другата. Резиденцията се строеше по мой проект и озеленителят се съобразяваше с него. Заедно умувахме за дънера. След оня случай пристигна при мен, пребелял като платно и несвързано, на пресекулки, ми разказа какво се е случило. Единственото, което можехме да правим, е да мълчим.

След двайсетина години, един ден награбиха паметника, с един голям кран и го отнесоха някъде.

На площада остана само гранитният постамент, с отпечатъците на два огромни ботуша, от които стърчаха два ръждиви болта.

Не само това!

И два зловещи разказа.

И два въпроса…

- Кой разжалва Идола?

Тия с крана, или ония, от неговата Секта?

Казва ли ти някой!