Играта

Играта приключи. Резултатът е нула на нула… а победител няма. На игралната маса останаха само далечни спомени от любовта ни. По земята са разпръснати строшените парчета от кристалните чаши, изпочупени в изблик на гняв. Предполагам, че следващите играчи срещу които ще играем на тази игра, ще се порежат на острите частици останали от чашите. Празната бутилка от вино лежи върху масата заедно с губещите карти. Любовта и страстта бяха наши зрители, но след края си тръгнаха. Не успяхме да изиграем играта както трябва. Забравих за правилата и играх по своите собствени. А ти забрави за болката на опонента. И за теб никога не са съществували правила нали? Може би още бутилка вино и двамата щяхме да спечелим. Изядох червилото си, притискайки желанието да захвърля картите и да се върна при теб. Бях глупава и си го признавах, но ти твърдеше, че не трябва да съжалявам за това. Може би ти харесваше, да бъда такава. Не знам защо, но в твоето тесте винаги се криеха болката и желанието да се връщаш за секунди. А в моите карти винаги имаше прошка и надежда. Някой казваше, че сме създадени един за друг… преди му вярвах, но вече се изморих. Бъдещето тайно записваше нещо в тефтерчето си, но някой видя изписаните от него думи и тайно ги спомена на друг. А аз чувах всичко… От публиката коментираха, че това е любов. Но навярно любовта беше само зрител... някъде далеч от същността ни. Някой се надяваше да си тръгна, за да седне срещу него за една игра. Дойде моя ход… сега вече не знам, какво да правя. В ръцете ми нямаше почти нищо. Погледнах в очите му и чух шепота на съдбата. Трябвало да бъда търпелива… играта не била безразлична. Погледнах към картите в ръката ми и след това отново към него. Запитах се, колко болка ще трябва да понеса, докато любовта не стане част от нас и заслужава ли си да търпя това. В този момент осъзнах, че вече не обичам този човек… че играта ми е омръзнала. Захвърлих картите и станах от масата без да отговарям на въпроси. Обърнах се и тръгнах към изхода… чувах шума от ударите на чашите по пода, които той строши след мен. Някой започна да вика, че не трябва да тръгвам точно сега… че съм щяла да спечеля. И какво от това?! Смисъл има ли? Реших, че щом си тръгвам от играта, значи той печели, но се оказа, че победител няма. Дори и надеждата се отказа от любовта, а щастието ме чакаше извън тази зала… Далеч от него и играта.