Историята, която ще ти разкажа, драги читателю, е по-реална, отколкото можеш да си представиш. Може би ще преобърне възгледите ти за някои аспекти от живота, а може би няма да го направи, но бъди търпелив и я прочети докрай.

Навън беше приказно красиво. Снегът беше затрупал всичко, но въпреки това слънцето продължаваше да грее и да озарява дори най-малките кътчета на града. Можеше да се каже, че това представляваше такава красива картина, че дори някои го наричаха неземно.

Точно в това прекрасно време, което беше мечта на доста хора, той продължаваше да седи вкъщи. Нищо не можеше да го изкара от малката му таванска стаичка, която, макар да ненавиждаше, се беше превърнала в най-сигурното му убежище. Убежище, което го пазеше от външния свят, който той вече не можеше да понася. Не искаше да се сблъсква с хората, те му носеха само грижи и проблеми. Затова се беше изолирал и тази му изолация продължаваше вече около две седмици. Точно в тези две седмици, той беше достигнал до някои прозрения, които го накараха да преосмисли живота си. Но можеше ли да се нарече живот това, за другите може би да, но не и за него.

Беше млад, някъде между 20 и 25 години, но лицето му издаваше, че той много отдавна беше надминал тези години, поне духовно и умствено. Що се отнася до външния му вид – слаб, дори повече от нормалното, висок, със светла коса и очи.  Приятна външност, която дори се харесваше на много от момичетата, на които той отдавна не обръщаше внимание. Всъщност той не обръщаше внимание на почти нищо, нито университета, в който беше стигнал до четвърти курс и му предстоеше дипломиране, нито на близките и приятелите. В момента за него беше важно единствено уединението му, което той превърна в свое ежедневие и единствена страст.

Трудно е да си представим, че човек може да прекарва 24 часа в една стая, която не беше с особено големи размери, още повече, че в нея нямаше почти нищо. Но той нямаше нужда от нищо, единствената важна за него вещ беше лаптопът и не за друго, а за да може да слуша музика, която му помагаше да размишлява. Точно това правеше той, размишляваше по цял ден и цяла нощ, слушаше музика и се беше превърнал в жалък алкохолик, защото се наливаше с алкохол, мислейки си, че това ще му помогне да забрави, ще му помогне да преодолее нещата. Всъщност не беше така, алкохолът го превърна в това, от което той най-много се плашеше, това, което ненавиждаше – същество, което беше зависимо, което не можеше без дневната си доза, която го поддържаше едва ли не жив.

Той едновременно се мразеше за това, в което се беше превърнал, но може би още повече мразеше обстоятелствата, които го накараха да се превърна в това същество. Ще се запитате, какви бяха обстоятелствата? Той самият по цял ден се питаше и все още не достигаше до конкретен отговор, не защото не можеше, а по-скоро защото не искаше. Знаеше, че болката, която ще му донесе отговорът, ще се окаже решаваща и той няма да може да я превъзмогне. Мислеше за различните варианти, с които можеше да излезе от тази ситуация. Да се върне към обществото, към хората, които го обичаха и се притесняваха за него... Не, не можеше да го направи. Това просто би го върнало към всичко старо и познато, а старото и познатото вече му бяха навредили, просто не искаше да дава втори шанс на съдбата да му изиграе лош номер и да го постави в същата ситуация, в която се намираше сега. Какво му оставаше като алтернатива? „Винаги има алтернатива, винаги има друго решение на нещата” - това бяха мислите, които се въртяха в главата му. Алтернативата беше само една и не след дълго той реши, че няма друг изход, че не би оставил някой отново да го нарани, единственият, който щеше да го нарани, беше самият той.

Поставен пред ръба на пропастта, на нервния срив и депресията, които дори може би вече отдавна го бяха завладели, той си пусна бавна музика, която го успокои. Изпи няколко глътки от галона с бира, който се намираше пред него и посегна към масата отстрани. Няма друго такова действие, което да беше извършвал с подобно спокойствие и непоколебимост. Беше голям кухненски нож, с огромно острие и дървена дръжка. Когато го взе в ръката си, сякаш изпита истинско вдъхновение, сякаш някаква вътрешна сила се появи в него. Огледа се в острието и запретна ръкава на блузата си. Огромната вена на лявата му ръка бавно пулсираше, сякаш знаеше какво да очаква, но не се плашеше от предстоящото. Той стисна зъби, погледна за последен път приказно красивата картина, която се открояваше навън и направи дълъг разрез. Кръвта започна да се стича по ръката му като сълзите на човек, които се освобождаваше от всичко и отиваше на едно по-добро място. Всичко приключи бързо, не беше оставил дори предсмъртно писмо, но на кой ли щеше и да го остави, след като се беше оттеглил от всички и всичко.

От лаптопът продължаваше да се чува песента „Играта свърши”. Така завършиха нещата, вече никой не можеше да го нарани...