VIII

 

Когато се събудих на следващата сутрин бях сама в стаята. Реших да се поизлежавам и да се възползвам от усамотението, за да помисля. Нужно ми беше малко време, за да осмисля случилото се предишната нощ. Любопитно ми беше, защо точно сега Мартин бе решил да признае грешките и лъжите си и дали въобще това е била причината да ме издърпа при себе си. Дали не искаше просто да ми припомни къде ми е мястото? Или пък смяташе да направи опит да ме придума да се върна при него? Вече не чувствах нищо към него, а и не знаех дали въобще някога съм изпитвала. Най-вече нямах намерение да се оплитам в мрежите му отново. Нямаше да повторя тази грешка за трети път! Както си лежах, потънала в размисли, чух тихичко почукване.

- Да, кой е?

- Аз съм – чу се от другата страна гласа на Владимир.

- Какво искаш? - отрязах го грубо.

- Може ли да вляза?

- Да!

Той плахо открехна вратата и след като седна до мен ме погледна в очите и директно попита: ,

- Какво се случи вчера в килера.

- Моля!?

- Видях те да се изнасяш от там тичешком и със сълзи на очи. Предполагам не си си правила късния джогинг.

- Не, просто.......изплаших се от една мишка.

- Ти, изплашена от мишка? Не можеш да ме заблудиш. Знам, че Мартин беше отишъл там да търси храна. Какво се случи в онази стая, кажи ми.

- Амиии....проведохме един неприятен и меко казано откровен разговор.

- Как така да не би да ти се е карал за нещо?

- Не, това са лични неща.

- Е как, вие едва се познавате, или пък не?

- Какво знаеш?

- Нищо. Само предполагам.

- И какво предполагаш?

- Че не сте напълно непознати. Прав ли съм.

Замълчах. Явно не се бяхме справили добре с прикритието. Чудех се единствено как да се измъкна от неприятната ситуация.

- Да приемам ли мълчанието ти, като знак на съгласие.

- Да. - тихичко прошепнах.

- И какво е имало между вас?

- Не смятам че ще е уместно да ти разкажа. Той няма да одобри.

- Той заслужава ли да уважаваш мнението му?

- Честно казано не.

- Е тогава спокойно можеш да ми кажеш, нали?

- Амии......да.

- Е, целият съм в слух.

- Ами накратко казано между нас имаше доста болезнена и трудна връзка, изпълнена с много лъжи, разбити надежди и едно единствено разбито сърце, моето. Всъщност не знам дали по-точно ще е да кажа, мечтите, а не сърцето ми бяха разбити. Както и да е. Това е минало.

- Как така? Та вие сте били на близо 300 километра един от друг.

- И точно в това беше проблема.

- Но какво точно е станало?

- Не ми се говори за минали болки, прекалено ми е тежко.

- Разкажи ми и ще ти олекне.

- Силно се съмнявам.

- Е, поне опитай.

- Добре! Бяхме двойка и след година той изведнъж реши, че чувствата му са „охладнели“ и ме заряза с едно красноречива съобщение. Преглътнах го и изкарах 4 дълги месеца изпълнени със самота и самосъжаление. И тогава една нощ съдбата отново ни събра. След 2 или 3 месеца аз разбрах, че той си има друга и вероятно е с мен само, за да не е на сухо, когато се прибира. Не му казах, просто чаках съвестта му да го разяде до толкова, че да ми признае. Правех намеци, държах се дръпнато, но без резултат. Прекарах още 4 мъчителни месеца, през които всяка нощ заспивах плачейки и таях надежда, че утре той ще си признае. Един ден когато бях решила да му ида на гости той ми се обади докато пътувах и само след като чух „Трябва да ти кажа нещо“ ми стана ясно, че това ще е едно болезнено посещение. Той обясни, че майка му не искала да продължава да е с мен и трябва да прекратим връзката си, уж за кратко - очите ми, все още подути от плач отново се насълзиха. – Прекарах следващите 2 часа от пътуването в тихичко ридание, свила се на кълбо върху седалката. След като пристигнах се срещнах с него, наивно таейки надежда, че когато ме види ще промени мнението си. Уви обаче не стана така. Когато го видях така сериозен аз...... - устните ми затрепериха и притворих очи - ....разплаках се като малка дете. Започнах да го моля и да разпитвам, а той............дори не ме гледаше в очите. Обърна ми гръб и даже не ми говореше.........

- Ами после, ти не си ли тръгна?

- Ами да, но...... преди да го сторя му позволих да се възползва от мен за последно и това бе най-голямата ми грешка.

- Защо мислиш така?

- Ами защото следващите 2 месеца бяха ад.

- В смисъл, какво се случи?

- Казах ти достатъчно, не ме разпитвай повече. - измърморих раздразнено.

- Не разбирай погрешно любопитството ми, просто искам да разбера какво ти е, за да помогна.

- И как по-точно? Ще върнеш времето, ще махнеш с ръка и спомените ще изчезнат или пък ще изтриеш спомена за него?

- Не, ще му покажа как е било редно да се държи с теб, като истински мъж.

- Той, мъж? Не ме разсмивай. Един мъж ще остави ли момиче да се оправя само, ако тя му каже, че има вероятност да чака дете от него?

- Дете ли!? - изгледа ме той учудено.

- Да, дете.

- И как така, ти беше ли сигурна когато му каза?

- Не, само предполагах. Но в последствие се оказа, че греша. Но факта, че след като му казах той повече не ме потърси казва достатъчно.

- Какъв негодник. Не мога да повярвам. Поне не прояви ли желание да де подпомогне финансово, ако се окаже, че наистина чакаш дете от него?

- Не! Последните думи, които чух от него бяха „Добре, ще го измисля и до 2-3 дни ще ти се обадя“.

- И от кога не сте се чували?

- Почти две години.

- Това е нечувано. Мислех, че той е добро момче, но явно.......

- Много дълбоко си се заблудил, той......

В този момент Миро влетя през вратата задъхан. Едва успявайки да си поеме въздух.

- Отвън.....зомбита, навсякъде са.

- Успокой се. - отвърна му Владимир – Къде са останалите?

- Събират нещата си.

- Добре, нека се оправят и след 5 минути да се съберат в главния коридор.

- Разбрано – каза Миро и побърза да излезе.

- Ами сега? - обърнах се аз към събеседника си.

- Изнасяме се през задния вход.

- Ами колите, те са на улицата пред управлението?

- След като всички излязат някой ще освободи залостената врата и ще пусне бродещите, след което ще избяга, а през това време останалите ще се промъкнат и ще се качат в камионите.

- Хубав план, но не мисля, че ще има някой толкова луд. Или пък.....

- Не си го и помисляй! - прекъсна ме той.

- Какво?

- Да го направиш ти.

- Защо не?

- Няма значение.

- За мен има.

- Не искам да се излагаш на опасност.

- А не мислиш ли, че нямаш право да ми казваш какво мога да правя и какво не? - раздразнено попитах аз.

- Знам, но не искам да рискувам да те изгубя, ти си важна част от екипа.

- Щом казваш. Ами тогава кой ще го направи?

- В групата има едно момче, пъргаво и с доста бързи рефлекси. Мисля че ще се навие да го направи.

- Иди да говориш с него, веднага.

- Слушам сър – пошегува се Влади и излезе смеейки се на висок глас.

Аз също тихичко се подсмивах докато събирах нещата си както и тези на групата. След около 5 минути вече бях въоръжена и изнасях багажа.

- А ето къде си била – чух глас иззад себе си.

Обърнах се и видях че по коридора към мен се приближават Дидо и Тедо, които бяха толкова спокойни, че дори бе плашещо.

- Ами да тук съм и бързам, а вие къде се губите?

- Защо бързаш, какво е станало?

- Сериозно!? Ама вие къде бяхте до сега?

- Амиии..... - започна да увърта Дидо.

- Ясно, по-добре да не питам.

- Не, просто бяхме се скрили в мазето на сградата, за да дръпнем по една.......сещаш се.

- Ясно, няма да питам. Хайде взимайте багажа и към главния коридор, бързо.

Те изпълниха без да задават въпроси и скоро всички се бяхме събрали на уговореното място. Влади разясни плана и го приведохме в действие. Беше обезпокоително как бяхме готови да рискуваме живота на един от нас, за да си спасим кожите, но все пак нямахме особено голям избор. Всичко мина по ноти. Когато излязохме извън града всички отдъхнахме облекчени и макар отново да бях „в капан“ между Владимир и Мартин бях облекчена, че всичко е уредено или поне така си мислех.....

Налагаше се да спрем за храна, защото провизиите ни бяха на привършване, а и имахме нужда да се пораздвижим. Все пак ни предстояха 4 часа път. Избрахме си една голяма крайпътна бензиностанция и след като и последния камион спря на паркинга, Влади слезе и каза:

- Ще дойдеш ли с мен?

- Кой, аз ли – избърза да попита Мартин.

- Не, говорех на дамата.

- Но защо аз?

- Защото не искам да ви оставям насаме.

- Е, ако останем какво? - попита Мартин.

- Не искам да се опиташ да я нараниш отново.

- Какво, не бих и помислил да правя подобно нещо.

- Хмм, вчера пееше друга песен.

- Да, нооо.....

- Не ми се обяснявай! - прекъсна го Владимир – Моля те, Денис, слез.

- Добре щом това желаеш, но нека вземем още някого за по-сигурно - казах аз , докато слизах от камиона.

- Добре! Марто, слизай, идваш с нас.

Мартин изпълни заповедта с неприкрито недоволство и когато се уверихме, че и тримата сме добре въоръжени започнахме тихичко да се промъкваме към супермаркета. Измежду бензиновите колонки се виждаше, че вратите са широко отворени и сякаш ни приканват да влезем и да вземем каквото ни е необходимо. Това не беше много далеч от истината, защото когато се приближихме забелязахме, че на едно от стъклата бе залепена бележка, на която с много нечетлив почерк пишеше нещо от типа на „Заповядайте и вземете каквото ви е нужно“. Естествено ние и без покана мислехме да направим точно това, но някак си това ни даваше някаква фалшива сигурност. Все пак не можехме да знаем какво ни очаква вътре и с какво можеше да се сблъскаме докато се опитваме да осигурим по нататъчното си оцеляване.

 

IX

 

След като влязохме и тримата започнахме да се оглеждаме и да преценяваме до каква степен сме в безопасност. На пръв поглед мястото беше празно, но от съборените по пода стоки и разкъсаните кутии с храна можеше да се съди, че някой бе минал от там съвсем на скоро. Имаше предостатъчно останала храна и с момчетата започнахме да прибираме това, което ни беше необходимо, както и някои малки глезотийки, като скъпи кутии с шоколадови бонбони, марков алкохол и какво ли още не. Незнайно защо Мартин бе решил, че в склада ще има нещо по-различно и се насочи натам. В момента, в който отвори вратата той нададе вик и моментално я затвори отново и опря гръб в нея.

- Какво има? - попитах аз изненадано докато изнасях торбите пред вратата.

- Помогни ми, а не питай.

Отзовах се и след като опрях ръце във вратата отново заразпитвах.

- Защо правим това? - усетих натиск от другата страна на вратата.

- Пълно е с бродещи – отвърна той – Влади, трябва ни помощ.

- Амиии малко съм възпрепятстван в момента. Гласът му се чуваше близо, но въпреки това нямах представа къде се намира той, а и глухото ръмжене на зомбитата зад вратата затрудняваше точното определяне на положението му. Внезапна той изскоче пред мен задъхан и целия в кръв и попита:

- На кой гений му хрумна да отваря врата, над която пише не влизай?

Вдигнах глава и чак сега забелязах надписа над вратата.

- Ти това не го ли видя? - посочих нагоре и погледнах въпросително Мартин.

- Честно казано не.

- А къде по-точно си гледал? - попита го Влади.

- Наблюдавах нея.

- И защо? Тя вече не е твоя грижа.

- Ти пък какво знаеш?

- Много повече от колкото подозираш!

- Казала си му. - гневно извика Марто.

- Какво можех да направя, той ме е видял как тичам плачейки по коридора след импровизираната ни среща в килера. - отвърнах аз.

- Можеше да излъжеш.

- Не и дръж сметка, нямаш право. - кресна му Влади.

- И защо, какво ще стане?

Без да каже и дума Владимир ме избута в страни и дръпна Мартин от вратата. В следствие на този необмислен ход вече нямаше какво да възпира зомбитата да излязат. Моментално измъкнах катаната от ножницата и започнах да разчиствам. Когато осъзна какво се е случило и колко необмислена е била постъпката му Владимир също извади нож и се присъедини към мен. Докато отстранявахме нападателите си го бях изгубила от поглед. За момент нещо в мен потрепна. Изплаших се, че може да е пострадал и някак, колкото и да не ми се искаше, почувствах необяснима болка.

Опитвах се да накарам зомбитата да ме последват и улисана в разсейването им не бях забелязала, че Владимир и Мртин се бяха вкопчили един в друг и си разменяха удари. За щастие броя на бродещите беше малък и се справих лесно с отстраняването им. Бях съборила последното от тях на пода когато чух разярените викове на Владимир, който бе притиснал Марто до една стена и му нанасяше удар след удар. Забих катаната в черепа на бродещия и с бързо движение я изтеглих. Избърсах я в ризата си и я прибрах, след което притичах измежду труповете и хванах ръката на Владимир преди де удари за пореден път вече омаломощения и насинен Мартин.

- Не си струва Влади, това му е достатъчно. Моля те спри.

- Щом така мило ме молиш ще уважа желанието ти, но и двамата знаем, че това дори му е малко.

- Така е, но не можеш да го превъзпиташ с бой, пусни го.

Владимир покорно изпълни молбата ми и пусна Марто, а той, без да каже и дума се заклатушка към вратата. Аз и закрилникът ми го последвахме като пътьом взехме торбите с провизии, слeд като ги натоварихме в камионите и самите ние се качихме. Отново потеглихме към целта и както обикновено мълчанието царуваше в каросерията на камиона. Владимир, вперил поглед в пътя, все още трепереше от яд и видимо му беше трудно да се сдържа. А Мартин само му хвърляше по някой и друг презрителен поглед и отново увесваше нос. Чувствах се спокойна, че поне не си разменят словесни заплахи, защото ми бе писнало да слушам и да участвам в спорове, но въпреки това бях готова да очаквам всичко. Пътувахме вече почти два часа когато забелязахме група хора в далечината. Те явно бяха чули рева на двигателите, защото се обърнаха и започнаха да махат енергично и да крещят. Владир дори не трепна, натисна газта и ги подмина.

- Защо не спря, можехме да ги вземем? - попитах аз озадачена от постъпката му.

- Те са от отцепниците, щяха да създават проблеми. Пък и единият от тях ми е стар познайник, с когото не изгарям от желание да се съюзявам.

- Но щом вече не са с групата си може да са променили решението си.

- Съмнявам се.

- Моля те спри, нека поговоря с тях.

- Сигурна ли си, че го искаш?

- Убедена съм – заявих.

Той не ми отвърна, а само спря и даде знак на другите да направят същото, след което слезе от камиона и ми подаде ръка. Аз не се възползвах от помощта му, а пъргаво скочих от седалката на земята. Поех уверено към групичката, която бе останала на място и гледаше объркано това, което се случваше, но нещо ми подсказваше, че бях взела грешно решение. Влади остана на мястото си до вратата на машината.

Когато ги приближих се спрях и с решителен и уверен тон попитах:

- Кои сте вие и какво искате от нас?

- Само помощ и превоз, групата ни ни изостави – отвърна ми едно момче.

На пръв поглед ми изглеждаше безобиден, дори не носеше оръжие. Стори ми се съмнително, че група от 4-ма души се разхожда невъоръжена, но на този етап оставих предположенията на заден план.

- Защо не носите оръжие?

- Лидерът на старата ни група взе всичките ни оръжия когато ни прогони.

- А защо го направи?

- Вероятно, за да няма с какво да се защитаваме от изродите.

- Не, питам защо ви е прогонил?

- Сметна, че няма полза от нас. Ние не можем да се бием достатъчно добре, за да защитаваме ефективно групата.

- Истина ли е това?

- Защо да ви лъжем, сами и беззащитни сме, искаме само малко помощ.

- Как да съм сигурна, че можем да ви вярваме?

- Амиии не можете, но.......

В този момент нещо сякаш ме накара да им обърна гръб и да си тръгна. За съжаление в момента, в който се обърнах разбрах каква е била истинската им цел. Всеки един от камионите бе обграден, Владимир бе коленичил в страни, а в главата му някакъв противен дребосък бе опрял пушка. Внезапно усетих нечие хладно дуло опряно в тила си.

- Ръцете зад гърба, веднага.

Изпълних и почти веднага след това чух щракване на белезници. Това определено беше едно от най-лошите неща, които можеха да се случат.

- Ами сега любопитке, какъв въпрос мислиш да ми зададеш?

- Ще имаш ли доблестта да ме гледаш в очите, когато ме държиш на мушка? - отвърнах му нагло и се усмихнах.

Усетих как дулото бавно се плъзна по шията ми и се озова под брадичката ми. Той го притисна силно в мен и се наведе толкова близо, че можех да усетя дъха му, след което прошепна в ухото ми.

- Доволна ли си сега кучко?

- Бих те попитала същото копеле!

-Мммм правим се на остроумни? - той пое дълбоко дъх – Ухаеш доста добре.

- На кръв?

- Не, по-приятно е.

Той постави свободната си ръка на рамото ми и я плъзна нагоре по шията ми. Опитвах се да запазя самообладание и да не го предизвиквам, но това ми идваше малко в повече и когато той промени решението си и ръката му се насочи в противоположната посока бях готова да викам.

- Не я докосвай боклук такъв! - изкрещя най-изненадващо Владимир.

- Оооо, имаме си и закрилник. Я да видим до колко му пука за теб. - след тези думи непознатият ме избута напред и ме събори на земята.

- Много смела постъпка, да си играеш с мен докато съм обезоръжена. - продължих да му се репча.

- Мълчи, тези устни не бива да се похабяват по този начин. Е Влади, коя е малката ти приятелка?

- Теб какво ти интересува? - Владимир го гледаше със злоба.

- Интересна ми е, а и не е някоя грозотия, разбирам защо си падаш по нея.

Непознатото момче приклекна до мен и отново опря дулото на пистолета в главата ми. Не изпитвах страх, но не знаех какво е намислил и това ме притесняваше.

- Стани малката, хайде.

- Ами ако не искам!?

- Ще ти се наложи да промениш мнението си.

Колкото и да ми беше неприятно се налагаше да изпълнявам. Претърколих се по гръб и седнах на горещия асфалт с лице към Владимир, който гледаше отчаяно и в погледа му ясно личеше страха, но не за неговия живот, а за моя.

- А сега на колене малката, по-живо.

Изпълних и тази негова прищявка, а Владимир ме гледаше и сякаш знаеше какво е намислил странникът.

- Много ли я харесваш, Владимир?

- И какво ако я харесвам, има ли някакво значение за теб? - попита Влади, леко уплашен.

- Всъщност да, ще ми е по-приятно да я докосвам, ако знам че имаш някакви симпатии към нея. Планът ми не беше такъв, но като видях реакцията ти, плановете ми се промениха. 

- Да не си посмял извратено копеле такова. - изкрещя моя закрилник и с поведението си предизвика дребосъка, който го държеше под прицел да го удари с приклада на пушката.

- Дразниш се, явно много си хлътнал? - започна да се подхилва непознатия, след което извади нож и сряза ръкавите на ризата ми, за да я свали.

- Ей, тази ми беше от любимите – изнервих се аз.

- Ооо, дано и потничето не ти е любимо – разхили се той и сряза и него.

- Владиии, какъв е този извратен откачалник? – развиках се аз, като едва се сдържах да не заплача.

- Извратен откачалник така ли? Малката, още нищо не си видяла.

- Не, моля те! - захленчи Владимир, като малко дете – Не я наранявай, ще правя каквото поискаш.

- Искам да страдаш, така както страдах аз. - след тези думи той застана зад гърба ми и бе толкова близо, че усещах как дрехите му се опират в плътта ми.

Цялата настръхнах и започнах да треперя. Усетих ръцете му да обхождат раменете ми да се спускат надолу. Когато видях безпомощния поглед на Влади извърнах глава и затворих очи. Макар да бях само средство за отмъщение се чувствах виновна, че той страда заради мен.

- Хайде малката, признай си честно какво има между вас.

- Нищо!

- Не ме лъжи. - кресна непознатият и ме хвана за гърлото с едната си ръка, а другата бавно започна да спуска към гърдите ми.

Аз се дърпах и всячески се опитвах да се отскубна, но без особен резултат.

- Остави я животно токова – Владимир бе готов да му се нахвърли.

- Да я оставя? Та аз сега започвам. Ти не заслужаваш да притежаваш нещо толкова апетитно и сочно. - сграбчи ме и прошепна в ухото ми – опърничава си, това ми харесва. Сега разбирам какво е видял Владимир у теб.

- Ти си болен! Защо по дяволите го правиш? - попитах опитвайки се да го накарам да махне гнусните си ръце от мен.

- Просто искам да го накарам да се чувства безпомощен, нищо лично малката.

- Но с какво е заслужил такава омраза?

- Не е твоя работа, това е между мен и него.

- А не смяташ ли, че заслужавам да знам предвид положението, в което си ме поставил.

- Не. Ти значиш нещо за него, а не за мен.

- Вярно ли е това Влади? - попитах аз.

- Ами – започна да увърта владимир – може и да си ми симпатична по някакъв начин.

- Ти сериозно ли? - ококорих се аз.

- Хайде стига лигавщини! - прекъсна ни непознатият – Виждам, че малката ме иска и смятам да и дам полагаемото.

- Не, не разкарай се пусни ме. - започнах да се дърпам и да опитам да се изправя, но той ме избута и паднах по очи на земята.

Когато усетих, че той коленичи над мен затворих очи и една сълза се стече по бузата ми. Исках да променя нещата, но знаех че няма какво да направя и съм в безизходно положение.

- Добре печелиш, няма да се съпротивляваме и ще изпълняваме твоите заповеди само я пусни – промълви отчаяно Влади и сведе глава.

- Добре, за сега ще се възползвам от предложението ти, но опиташ ли нещо тя ще го отнесе. Той кимна и ме погледна облекчено. Заповядаха ни да се качим при другите в задната част на камионите и ние изпълнихме покорно. Едва когато го направихме ми стана ясно защо никой не се е намесил. Всички лежаха в безсъзнание и няколко въоръжени ги пазеха.

С Влади не смеехме да се погледнем, а ни се налагаше да стоим един до друг. Когато камионите потеглиха ме обзе истински ужас. На къде смятаха да ни водят? Какво щяха да правят с нас? Защо го правеха? Толкова много въпроси без отговор, а единствения, който можеше да ми го даде, сега бе увесил нос и не можеше да ме гледа в очите от срам. Единственото, което ми оставаше бе да чакам.

 

 

X

 

Пътувахме вече доста време, а Влади все така мълчеше. Чувствах се виновна, че бях предизвикала у него такива чувства, на които не знаех как да отвърна. Сърцето ми бе объркано и съзнанието ми все още се възстановяваше от шока. Чувствах страх, но не от похитителите ни, а от неясните чувства, които обземаха обърканото ми съзнание. Искаше ми се нещата да не се бяха подреждали така. Да не се беше стигало до тук, да бях го предотвратила. Но бях наясно, че не може да влияеш на съдбата си както и на това, което ще ти поднесе утрешния ден. Мислех как да се измъкна от ямата, в която бях изпаднала. С всички сили се борех да излазя, да се изкача по стръмния склон на тази пропаст от несполуки, но безуспешно. Всеки път когато успявах с мъка да издрапам и да възродя надеждата, мрачната сянка, от години стояща над мен, ме блъсваше по склона и ме притискаше към дъното. Така се чувствах и сега! Безпомощна, сама, почти безсилна и безнадеждно изгубена.

- Бях ужасен, това е причината да не предприема нищо – рече моят закрилник най-после.

- Не, причината беше в десетимата здравеняци, които ни държаха на мушка.

- Можех да се справя с тях, но щях да рискувам да те ранят или по-лошо.

- Престани! - отсякох грубо.

- Чу дамата, стига фантазира. - намеси се един от пазачите.

- Щях да ви ступам за норматив, но противният ви шеф щеше да и прекърши врата, не исках да рискувам.

- Да бе. - разсмя се един едър тип и ме издърпа на пода.

- Хайде мъжаго, спаси я.

Започна игра, в която всеки изпитваше търпението на другия. Пазачът ме буташе и подритваше, хващаше косата ми, караше ме да се изправя, а после пак ме събаряше. Сякаш за да покаже, че не се шегува той извади нож, преряза напълно останките от лилавото ми потниче и го захвърли на страна, оставяйки ме само по бельо и къси панталонки. Влади го гледаше втренчено и от време на време горната му устна леко потреперваше сякаш искаше да захапе наглия тип и да го разкъса като озверял питбул. Това продължи доста дълго през цялото време не обелих и дума, дори когато пазачът попита Владимир дали иска да ме види как се моля за живота си докато се влача след камиона. Останалите горили, макар това да беше силна дума за някои от тях, се смееха и ме сочеха, но след един мой поглед дръпваха ръка и гледаха, като неандерталци току-що открили огъня. Търпението ми започваше да се изчерпва и нямах намерение да го оставя да прави каквото поиска още дълго време. Мускулите по шията ми потрепваха и по челото ми избиха ситни капки пот, когато един от другите пазачи се изправи и свали колана си, но се стараех да се държа на положение. Вече бях загубила по-голямата част от облеклото си и не възнамерявах да губя още, така че се изправих с голямо усилие и вперих поглед в колана.

- Какво възнамеряваш да правиш с това?

- Ами, ако си непослушна ще видиш.

- Хммм, но аз съм много непослушна, покажи ми.

- Просиш ли си го?

- Не, предизвиквам те!

- Е получаваш го. – той вдигна колана и замахна с все сила.

Дръпнах се на време и усетих само как кожената препаска профуча покрай ухото ми. Сините очи на младежа с колана се втренчиха в мен и ръката му сграбчи гърлото ми. Той пусна колана и го замени с електрошокова палка. Усетих как я допря в бедрото ми.

- Ами сега? – попита той с подигравателен тон.

- Сега ще стане забавно.

- Така ли мислиш?

- Не мисля, убедена съм.

- Смела си, но си безсилна.

- А ти си уверен, но пропускаш нещо съществено.

- И какво е то?

- Че краката ми не са вързани.

След тези думи нахалникът отнесе коляно в чатала и се свлече в краката ми последва и едно в главата. Другият ме издърпа и ме бутна до Влади, който тихичко се подсмихваше наблюдавайки случващото се.

- Още една такава изцепка и ще си изпатиш малката. – кресна ми първия.

- Ти пръв започна аз просто се защитавах.

- Млъкни! Да не съм те чул повече.

Не казах нищо, само погледнах доволното изражение на Влади и го побутнах леко. Той ме погледна и прошепна тихо:

- Ти си луда.

- А ти още нищо не си видял.

- Аз............ – започна той.

- Какво?

- Аз исках да те попитам нещо.

- Какво?

- Ти сериозно ли прие това, че.....

- Кое? Че имаш симпатии към мен ли?

- Дам.

- Ами ти ще ми кажеш. Имаш ли?

- Ами аз.....

- Спокойно, можеш да ми кажеш.

- Дори и да имам това няма да промени нищо.

Въздъхнах. Не обичах да говоря за чувствата си, но той определено трябваше да знае.

- Виж. Не съм много убедена какво точно изпитвам. Просто ми трябва време.

- От Мартин ли се боиш? Страх те е какво ще си помисли?

- Не ме интересува мнението му. Вече не. Просто изпитвам неща, които не знам как да тълкувам.

- Готов съм да почакам, колкото е необходимо. 

Нова въздишка. Последва мълчание, което сякаш продължи цяла вечност.