XI

Внезапно камионите спряха. Смъкнаха ни от тях и едва тогава забелязах къде се намирахме. Изоставена бензиностанция на пуст междуградски път. Мъже с оръжия заизлизаха от камионите. Започнаха да пълнят туби с гориво и да зареждат резервоарите, а водачът им стоеше на около десетина стъпки и се взираше в нас усмихвайки се доволно. Сякаш виждах какво се върти в болната му глава и гледката не ми харесваше. Малко по малко започвах да разбирам истинските подбуди на този заслепен от собственото си его глупак. Импулсивността ми за пореден път ме накара да извърша нещо, което беше толкова смело, колкото и глупаво. Втурнах се към лидера и внезапно усетих пареща болка във врата. Строполих се и изгубих съзнание. Нямам идея колко време съм била в това състояние, но когато се свестих бях на седалката на един от камионите, а въпросното слабо злобно човече седеше на шофьорското място.

- Я, кой се събуди. Проспа доста малката.

- Кой го казва. – засмях се.

- Абе ти си била много смела.

- Същото мога да кажа за теб. Да рискуваш да ме държиш на сантиметри от себе си, знаейки че искам да те разкъсам.

- Хм, трудно ще ти е да го направиш. Погрижил съм се и за това.

Едва, след като го каза усетих, че краката ми са здраво завързани с някакво дебело и здраво въже, а другият му край бе стегнат около седалката.

- Кажи ми нещо, защо го правиш?

- Кое?

- Защо ме използваш, за да дразниш Владимир. Защо плени групата ни?

- Това е нещо между мен и него.

- Е не смяташ ли че след това, което изтърпях заслужавам да знам?

- Не! Ти си просто средство.

- А каква е целта.

- Казах ти не е нужно да знаеш. – ръката му потрепна и стисна с все сила волана.

- Знаеш ли какво мисля?

- Не и не ме интересува. – раздразнено ми отвърна той.

- Мисля си че на времето сте били много добри приятели, дори неразделни. Съдейки по татуировката на ръката ти сте смятали, че това ще трае вечно. Влади има същата нали така, „B4E“ – братя за винаги, права ли съм. Но нещо се е объркало и то много, появило се е момиче може би? Тогава всичко се е обърнало на 180^о и двамата сте се изправили един срещу друг. Ти си надделял, но тя е предпочела него. Това те е вбесило. Ти си се държал добре с нея, бил си мил и внимателен, а тя е предпочела сексапилния и мускулест сладур пред дребното невзрачно момче с голямо сърце.

- Достатъчно! – извика той и посегна да ме зашлеви.

- Давай, удари ме, това няма да промени нищо. Фактите са си факти братче.

- Ти си луда! Говориш безсмислици.

- Може да съм луда, но както вече казах това не променя факта, че съм права.

Спътникът ми замлъкна и се загледа напред. Дълго време обмисляше какво да каже или просто не му бяха останали думи. Стоях и наблюдавах реакциите му, а той самият бе потънал в дълбок размисъл.

- Ти не го обичаш, нали? – промълви най-сетне той.

- Не знам какво изпитвам към него. Всичко е толкова объркано. Владимир е невероятен,да. Но ме е страх да изрека такива сериозни думи.

- Той е мъж, при него нещата стоят по различен начин. Нещо в теб го е грабнало.

- Той е свестен, добър, красив и умен, но истината е че не съм сигурна колко е сериозен. За сега мога да го нарека приятел, но това е максимума.

- Той ме накара да страдам. Когато ви примамихме да спрете исках само да отмъкнем камионите и да отпрашим без вас, но щом видях Владимир нещо ме жегна. Забелязах как те гледа от разстояние и веднага разбрах. Видях възможност да му отмъстя и я сграбчих. 

- Ти накара него, квит сте.

- Не сме! – заяви непознатият и замълча.

Сметнах че е най-добре и аз да запазя мълчание и да не го предизвиквам повече. Струваше ми се че някъде, дълбоко в него се крие един боязлив, добър и свестен тип, но не можех да разчитам на предчувствията си, не и този път. Наблюденията ми и анализите на човешкото поведение ми бяха помогнали да разбера, че когато даден човек е наранен той не може да мисли трезво. Заслепен и афектиран от случващото се той прави необмислени и глупави постъпки, като например да отвлече група хора и да се гаври с беззащитно момиче. В крайна сметка всичко отминава, но последствията от него никога не избледняват. Знаех как става това, бях го виждала много пъти. Привидно хрисими и добри хора се превръщат в отмъстителни чудовища за секунди. Стават неузнаваеми, показват най-ужасните си страни, превръщат се в същински зверове. Странна черта, присъща на всеки. Не спирах да се чудя какъв ли е планът му и какво мислеше да прави с нас, но съдейки по това, че все още ни държеше живи бях оптимистично настроена. И макар оптимистично в дадената ситуация да значеше единствено, че се радваме че сме доживели следващия ден все си беше нещо.

След около 10-15 минути неловко мълчание реших да задам един въпрос, който не можеше да бъде отлаган повече. Сведох глава покорно, за да не изглеждам заплашително, прехапах устни, хвърлих небрежен поглед към часовника на таблото и тихичко прошепнах:

- И сега на къде сме се запътили?

- Защо искаш да знаеш? – попита той, като не отместваше поглед от пътя.

- Любопитно ми е.

- Ти си странна знаеш ли?

- Известно ми е. А също така и доста луда.

- С теб ще ни е забавно в София.

- На там ли сме тръгнали?

- Дам. Ще ми е интересно да видя как се справяш, когато Влади не е наблизо.

- Какво имаш предвид?

- Ще разбереш след няколко часа, когато си намерим подходящо и безопасно място където да прекараме нощта.

Замислих се за миг какво може да му е хрумнало, но не се сетих за нищо. Погледнах пътя и забелязах табела, която обозначаваше оставащите километри до няколко града, включително и София. Не след дълго навлязохме в привидно безлюдно селце и спряхме на централната улица. Гледах как въоръжените подчинени на дребосъка съпровождаха групата ми в една двуетажна къща с високи каменни порти, обрасли с бръшлян. Самият „главнокомандващ“ стоеше на улицата и държеше Влади на мушка. Не след дълго от портата се показа момиче във военна униформа, което направи знак с ръка и прикани шефа си да влезе. Той само побутна Влади и му заповяда да последва момичето, след което се насочи към мен. Изгубих го когато приближи камиона, но ясно чух скърцането на вратата и усетих ръцете му, които свалиха въжето от краката ми. След това той свали и белезниците от ръцете ми, макар че не разбрах защо пое риска да ме остави напълно свободна. Когато приключи плъзна ръка по крака ми и ме сграбчи за глезена.

- Слизай.

- Пусни ме и ще сляза.

- Слизай, и ще те пусна.

Изправих се и реших, че това е шансът ми си върна контрола и да освободя хората си. Беше рисковано, но си струваше да опитам. Той държеше само единият ми крак, така че другият ми беше свободен. Един ритник бе достатъчен, повалих го и моментално скочих върху него, за да му попреча да се изправи. Грабнах оръжието и го опрях в главата му. Той се свести и от устата му потече тънка струйка кръв, а на лицето му изгря усмивка. Погледът му се насочи към пътя и когато моя го последва застинах. Десетина зомбита се бяха насочили право към нас и се приближаваха бързо. Изправих се и издърпах дребосъка за яката, след което насочих оръжието към групата зомбита. Прецених ситуацията и сметнах, че е по-добре да се придвижим към къщата възможно най-бързо. Бутнах пленника си с приклада и му посочих портата, а после се обърнах с лице към вече опасно приближилата се тълпа и запристъпвах заднишком към вратата. Стрелях и успях да сваля няколко от зомбитата на земята, а когато най-сетне прекрачих портата побързах да затворя след себе си. Потърсих нещо остро, за да избия подредилите се пред вратата ходещи трупове понеже не смятах за нужно да произвеждам повече изстрели и да хабя куршуми, но нищо не ми се струваше подходящо.

С крайчеца на окото си мернах градински ножици под един розов храст до стената и моментално се спуснах към тях. Грабнах ги и започнах да отстранявам едно по едно гладните създания протягащи ръце през решетките. Кръвта от ударите пръскаше навсякъде по мен, а ръмженето отекваше в ушите ми. След като приключих забелязах, че дребния тип седеше със скръстени ръце и ме гледаше с неестествено доволно изражение. Нямах идея защо е толкова доволен от случващото се. Още повече не доумявах защо не е избягал докато аз бях заета да избивам бродещи. Защо не си бе върнал контрола?

Закрачих бавно към него и насочих оръжието.

- Свали си ризата, веднага. – заповядах.

- Защо ти е? – попита ме той, като не спираше да се усмихва.

- Не питай, а изпълнявай.

Дребосъка се подчини и смъкна синята си риза, след което ми я подаде. Протегнах се и я поех без да свалям очи от него. Нахлузих ризата върху себе си без да я закопчавам.

- Хайде, води ни вътре.

Той се обърна с гръб и закрачи към входната врата, а аз го последвах като спазвах дистанция. След като влязохме огледах обстановката. Беше тихо, прекалено тихо.

- Кажи на хората си да се покажат, иначе ще ти пръсна мозъка.

- Всичко е наред свалете оръжията и пуснете заложниците. – заповяда на висок глас пленникът и махна с ръка.

Не след дълго моята скромна група беше поела контрола и ролите се бяха разменили. Оръжията на подчинените на нашия поробител бяха конфискувани, а самият той бе закопчан с белезници в една от стаите. Оставих Дидо и Тедо да го пазят и отидох да потърся Влади, за да разбера истината за враждата по между им. Вървях по коридора към стаята от къщата, която оприличавах на всекидневна, когато пред мен изскочи Габи и моментално се хвърли на врата ми.

- Господи, добре си! Мислех, че те е наранил.

- Разбира се че съм добре.

- Притесних се когато се свестих и разбрах какво се случва, чувах ужасни неща.

- И това което се случи е меко казано ужасно.

- Вярно ли е че той те е......

- Нее, само ме използваше, за да си го върне на Влади. Игра си с мен, разкъсва дрехите ми, но нищо повече.

- Какво!? Гнусен извратеняк.

- Не, просто е наранен. Оправдавам го, оправдавам постъпките му.

- Оправдаваш го? Ти си луда.

- Ти най-добре знаеш колко точно.

- Знам. Колко пъти си ме карала да изпадам в ужас, когато ми се обадиш в 2 през нощта и ми кажеш, че си във влака и пътуваш на някъде.

- Казвала съм ти да не се ебаваш с нормалния луд. - подхвърлих и аз на шега и се засмях.

- Знааам. А ти на къде бързаше така.

- Търся Владимир, виждала ли си го?

- Преди малко, в кухнята е.

- Супер. А ти на къде?

- Търсех теб.

- Ясно. Ако искаш ме изчакай при Дидо и Тедо.

- Ами да и без това трябва да обсъдя нещо с тях.

- Добре до по-късно. – махнах небрежно и забързах към кухнята.

XII

Заварих Владимир да тършува из хладилника, вероятно защото не беше хапвал нищо от доста шреме. Аз също не бях се хранила, но в момента дори не усещах глад а по-скоро любопитство. Стори ми се, че все още не ме е забелязал и реших да се пошегувам. Пристъпих тихо покрай масата и се приближих към него. Когато бях достатъчно близо протегнах ръце и покрих очите му. Той се извърна рязко, хвана ме и ме метна върху масата сякаш бях лека, като перце. Трудно е да се опише чувството, което изпитах в този момент. Едновременно бях уплашена, изненадана, озадачена и може би малко объркана от другото чувство, което бе предизвикало у мен спонтанното действие на Владимир. Погледът ми бе остър и проницателен. Гледаше ме право в очите и сякаш се опитваше да разбере какво искам от него. Ръцете му не се отлепиха от талията ми, устните му бяха застинали в лека усмивка. Треперех, по много причини. Някой от тях можех да си обясня, а други не, но това че бях като сух лист, полюшван от вятъра си беше повече от очевидно. И двамата дишахме учестено и сякаш всеки чакаше другия да направи нещо. Усетих как ръцете му се плъзгат нагоре по тялото ми и сграбчват ризата на дребосъка, която все още не бях закопчала. Потръпнах и машинално опитах да събера краката си, но срещнах трудност с това защото тазът му се оказа пречка. Без да казва и дума той закопча едно от копчетата на ризата, като не сваляше усмивката от лицето си. Закопча още едно, след което спря сякаш ме питаше дали искам да продължи. Кимнах. Той довърши закопчаването и отново постави ръцете си на талията ми.

- Мъжка постъпка, хареса ми. – прошепнах аз.

- Какво да ти кажа, това че го искаш не значи, че трябва да го направиш. Не значи, че е правилно.

- Имаш право, а и ако беше прекалил знаеш, че щях да те спра.

- Знам, но съм наясно и с нещо друго.

- И то е?

- Знам, че ти не си от момичетата, които можеш да спечелиш с няколко мили думи. – промълви тихо той и сложи ръка върху гърдите ми. - Но аз смятам, че съм мъж, който може да разбие това каменно сърце.

- Наблюдателен си. Ако бях, сега нямаше да водим този разговор, защото устните ми щяха да имат по-важно занимание - усмихнах се леко. – А колкото до останалото – само времето ще покаже.

- Каква беше истинската причина да дойдеш? Едва ли просто си искала да опиташ да ме стреснеш.

- Каква е историята?

- Моля?

- Каква е вашата история? Това исках да те питам.

- Моята и на........

- Дребното и вредно човече, което се опита да ни пороби.

- Казва се Румен. – той сведе глава сякаш бе гузен. Отдръпна се от мен и сложи ръце на коленете ми.

- Правилно ли съм предположила, че всичко е заради момиче.

- Абсолютно. Тя беше специална и за двама ни, но след като ме предпочете пред него..............

- Какво? Подиграла се е и с теб?

- Нещо такова бяхме заедно около седмица и изведнъж тя реши, че аз вече не съм интересен и ме заряза заради друго момче от квартала. Той караше сив скайлайн, с това не можех да се меря.

- Хм, нека позная през тази седмица тя те е използвала, като ходеща касичка. Цедила е пари от теб и когато вече си нямал какво да и предложиш е сметнала за по изгодно да си потърси друга жертва.

- Извини ме за въпроса, но да не би да четеш мисли?

- Нееее, би било твърде странно. – разсмях се и го погледнах право в очите – Просто умея да преценявам хората. Някак си предчувствам какво биха направили в дадена ситуация само по това, което ми разказват за тях.

- Лудо е, харесва ми.

- А Румен знае ли какво се е случило по между ви?

- Не, той ми беше бесен и не искаше да ме вижда.

- Трябва да му кажеш. Развалили сте приятелството си заради една шафрантия, която не е знаела какво иска.

- Той няма да ме изслуша, а и да го направи няма да ми повярва. – Влади се отдръпна от масата и отиде до прозореца. Погледна към небето и сякаш му се искаше да избяга далеч.

- Ще му го докажеш аз ще потвърдя, ако е нужно.

- Едва ли ще е толкова лесно.

- Повярвай ми имам добро предчувствие. – скочих на пода и се приближих към него, обвих ръце около кръста му и го прегърнах силно.

– Всичко ще мине гладко.

- Дано да си права. Знаеш ли ти си първото момиче, което ме подкрепя по този начин.

- Имаш нужда от подкрепа, реших че мога да ти дам поне това.

- Ти си невероятна.

- Не е вярно. Просто се държа като добра приятелка.

- Знаеш ли, понякога си мисля, че ти си олицетворението на перфектната жена. - той се извърна към мен и се вгледа в поруменелите ми от срам бузи.

- Недей така, аз имам и лоши страни, не съм перфектното момиче за което ме смяташ.

- Няма перфектни хора, но ти отговаряш на представата ми за перфектната жена. Винаги съм си представял как би изглеждала идеалната за мен жена, но никога не бях я срещал. До деня, в който ти и групата ти не влязохте през портите на военното заграждение.

- Млъкни, мразя да слушам подобни неща.

- Кое момиче мрази комплиментите?

- Добре де, мразя е силна дума, но не ми харесва да ги чувам. Винаги ми звучат изкуствено, не смятам че съм ги заслужила.

- Понякога е по-добре просто да ги приемеш. Не всеки ти прави комплимент само, за да ти се подмаже, понякога просто иска да ти покаже качествата ти, които не забелязваш.

- Съмнявам се. Чувала съм какво ли не за себе си, но ми е трудно да повярвам и на половината от казаното.

- Светът е пълен с лоши хора малката, но все още има останали и такива, на които може да се довериш. Има хора които казват това, което мислят макар това понякога да значи да са откровени до болка.

- Но сега светът е различен! Принудени сме да сме резервирани към всеки, когото срещнем. Да подлагаме на съмнение всичко, което ни се казва. Няма нищо сигурно.

- Все още има някои неща, в които можем да сме сигурни малката. Чувствата ни един към друг все още са сигурни. – той ложи ръце върху раменете ми.– Не се обвинявай, не сме виновни за това което изпитваме.

- Влади, виж аз...не мога...... – сведох главата си и я опрях я гърдите му.

- Не е нужно да ми се извиняваш, знам как се чувстваш. И съм наясно, че не изпитваш към мен това, което аз изпитвам. – той погали косата ми. Потръпнах. 

- Ти ме познаваш от няколко дни, как може да се зародят толкова силни чувства за толкова кратко време?

- Нямам логично обяснение, но съм сигурен в това, което чувствам.

Вдигнах глава и го погледнах право в очите. Ситуацията, в която бях ме ужасяваше. Мразех когато ставаше така, мразех да предизвиквам такива чувства и да знам, че не мога да им отвърна. Отдръпнах се от Влади и скръстих ръце сякаш, за да се защитя. Гледах го с безпомощен и изпълнен със съчувствие поглед, а в неговия виждах само надежда. Бях минавала през това и знаех как се чувства, но и аз не можех да влияя на чувствата си. Самата аз бях толкова объркана от емоциите, които ме заливаха, когато той беше до мен. Знам че дори и да чуе  „НЕ“ той никога няма да се примири. Надеждата го поддържаше и го караше да прави всичко възможно, за да докаже любовта си, а във времена като днешните, това можеше да му струва живота. И сама виждах, че високият кестеняв сладур, стоящ срещу мен, си даваше сметка как стоят нещата, но не бях сигурна дали осъзнава как се чувствах аз. Мълчаливо отидох до хладилника и взех две ябълки, една червена и една зелена. Бавно се приближих към събеседника си и протегнах ръката, в която беше червената.

- Защо точно тази? - попита ме той и я взе.

- Защото аз предпочитам зелените. – усмихнах се и отхапах от ябълката си.

- Кажи ми нещо, защо ги харесваш толкова? – усмихна се той и също отхапа.

- Вкусът им, той ги прави толкова невероятни. Едновременно кисели и толкова вкусни, че отхапеш ли ти се иска още и още. – отхапах втора хапка и го изгледах строго.

- Не всеки е на твоето мнение. Много хора не харесват този вид ябълки именно заради вкуса.

- Е, аз съм странна, съди ме.

- Не бих го направил аз обожавам различното и странното.

Усмихнах се и хванах ръката му, след което го поведох към хола. Бутнах го на дивана и се настаних до него. Изядохме ябълките си мълчаливо и само се поглеждахме един друг. Този момент ми беше приятен, но не смятах да подхранвам надеждите му, че между нас би се получило нещо. Той можеше да бъде страхотен приятел, но не знаех дали можеше да остане само това. Дали можеше да се държи на дистанция и да не очаква повече, отколкото бих могла да му дам. Поне на този етап не исках да се поддавам на емоциите си и да рискувам да ме наранят отново. Само времето можеше да покаже дали и двамата щяхме да вземем правилните решения, а за сега ни оставаше само да чакаме и да се надяваме, че предстоящият разговор с Румен ще протече както се надявах, гладко и без издънки.

XIV

Заварих двамата си приятели опрени на стената пред вратата на пленника. Тедо четеше някаква книга и се беше съсредоточил до толкова, че ако в къщата нахлуеше група зомбита той щеше да разбере последен. Предвид русата му коса и спортната му натура всеки би предположил, че четенето не е сред любилите му дейности, но това съвсем не беше близо до истината. Той беше доста интелигентен и начетен за годините си младеж.

Дидо бе значително по-сложна за описване гледка. Тъмнокос, значително по-дребен и с повече пороци, някои от които доста ми допадаха. Бе седнал на пода, а покрай него се търкаляха части от оръжия, амуниции и фасове от ръчно свити цигари. В ръцете си държеше едрокалибрена пушка, която старателно почистваше и проверяваше. Между краката си бе стиснал плик със съмнително съдържание, а в устата му димеше цигара. Габриела не се виждаше никъде, но предположих че не и се е искало да гледа случващото се. Пристъпих по-близо и потупах пушача по рамото. Не поради някаква друга причина, а защото имаше по-голям шанс да ми обърнат внимание. Той само вдигна глава, хвана цигарата и ми я подаде. Изгледах го строго, но не се поколебах да си дръпна и след като издухах дима повторих.

- Я виж ти, изненадваш ме. – усмихна се той и започна да си свива нова.

- Това, че не си ме виждал не означава, че не съм го правила и преди.

- Знам че си, но мислех, че си престанала.

Аз никога не съм започвала, че да ми се налага да преставам, но ти определено трябва да го направиш.

- Кой го казва?

- Добре де поне идете някъде, където няма да ви виждам.

- Че аз какво лошо правя? – обади се Тедо изненадващо.

- Мислех че четеш.

- Четях преди да те чуя да се приближаваш.

- Ясно. Какво прави нашият заложник?

- Седи си мирно и не обелва и дума.

- Очаквах да се съпротивлява, но съм доволна и на това.

Влади изникна изневиделица зад мен и ме улови за ръката, в която държах цигарата, притегли я към устата си и дръпна силно.

- Хей тази си е моя. – възмутих се и го побутнах леко.

- Реално погледнато тя си беше моя. – намеси се Дидо.

- Ние сме кошмара на всяко ченге. Добре че сега няма кой да се оплаче в полицията, че вдигаме шум и се друсаме. – шеговито подметна Влади.

- Стига с лиготиите Влади, имаме да вършим работа. – скастрих го аз строго.

- Добре де ама......имах нужда да се отпусна малко преди да вляза в бърлогата на звяра.

- Оправданието се приема, но и аз имам нужда от същото. – взех цигарата от ръцете му и я изпуших, след което наредих на момчетата да стоят нащрек и поведох Влади към вратата, зад която бе нашият затворник.