Aug 26, 2018, 9:21 PM

 Игрите на страха - седма част 

  Prose » Novels
669 0 1

The work is not suitable for people under 18 years of age.

Multi-part work « to contents
20 мин reading

XV

 

 

Заварихме го вътре да седи на стол в средата на стаята и да се взира в пода. Бях изненадана от факта, че се бе предал толкова лесно и затова стоях нащрек. Влади пристъпваше нервно и се опитваше да стои зад мен. Ако това бе опит да се скрие то той беше изключително неумел. Защо ли? Ами нека кажем, че ситуацията напомняше слон скрит зад дърво. Огромен мъж като него трудно можеше да остане незабелязан зад мен и макар да не бях чак толкова ниска на фона на неговите близо 2 метра моите 1,56 бледнееха.

- Той защо е тук? – попита Румен и надигна глава.

Погледът му бе вперен в нас, а очите му ясно показваха недоволството от присъствието на Владимир.

- Има да ти казва нещо важно.

- Е, целият съм в слух.

- Хайде красавецо, говори. – подканих го и се отместих в страни.

- Слушай братле, аз.........Сиси ме остави малко, след като с теб......и нали се сещаш аз знаех, че.........аммм......

- Мъжете не се справяте добре с изразяването на чувства, а? Нека поясна Ру, въпросната Сиси е била една егоистична, самовлюбена, глупава и манипулативна кучка, която си е търсела ходещ банкомат, който може да задоволи нагона й. Предвид наблюденията ми мога да заявя, че не й е било за пръв път и едва ли ще е последния. Както повечето момичета в днешно време тя просто си е играела с мъжете и ги е захвърляла, когато вече е нямала изгода от тях. Сега ясно ли ти е? И двамата сте пострадали от нея. Подиграла се е с чувствата и на двама ви. Може само да си благодарен, че Влади е понесъл всичко вместо теб.

И двамата замълчаха и се спогледаха, след което погледнаха мен. Ясно си личеше вината в гузното изражение на Румен. Влади пръв наруши леко неловкото мълчание и се обърна към своя брат по съдба.

- Е, вече знаеш всичко. Надявам се поне да не храниш омраза към мен, след като разбра как постъпи мръсницата с мен. Можеш да мразиш онзи със скайлайна.

- Кой, Тихомир ли?

- Кой е този?

- Момчето, при което е отишла, него имаше предвид нали?

- Да, но ти от къде го познаваш?

- Сив скайлайн със син неон, халогенови фарове и карбонов преден капак.

- Хм, да. От къде знаеш всичко това?

- Беше с нас на уроците по немски, които посещавахме преди 2 години. Не го ли помниш? Среден ръст, очила и катинарче.

- Това той ли е бил? Удивителна промяна.

- А забеляза ли дрехите му?

- Даа, започнал е да носи само маркови стоки.

- Не мога да повярвам, че тя е такава жалка материалистка.

- Хей, момичета.....малко по-спокойно – пошегувах се аз и тихичко се разсмях.

- Права си започнахме да звучим леко гейски. Благодарим че ни върна в реалността – отвърна ми Влади.

Последва няколко секунди тишина и след това и тримата избухнахме в истеричен смях. Дълго си говорихме и изяснявахме някои неясни моменти от историята на Влади, но в крайна сметка свалих белезниците на заложника си. Все още бях малко резервирана към него, но това вероятно щеше да отмине бързо. Оставих момчетата да си поговорят насаме и излязох да освободя двамата пазачи от задълженията им.

 

***

 

Заварих пазачите точно там където ги бях оставила, не че очаквах нещо различно. И двамата гледаха умно и вероятно чакаха да кажа нещо. Не оправдах очакванията им, защото само махнах с ръка и посочих към стаята до стълбището в края на коридора. И двамата разбраха намека и се оттеглиха покорно макар ясно да виждах любопитните им погледи и желанието да разберат какво се е случило. Чух стъпки в една от съседните стаи и отидох да проверя на часа. Това което заварих обаче искрено ме изненада и обърка. Противно на всякаква логика Габи и Иван седяха на канапето пред прозореца и гледаха залязващото слънце. В стаята нямаше почти никакви други мебели, нито картини, а да не говорим за това колко чиста беше самата стая. Неопитното око можеше да заключи, че там не бе влизал никой с години, но по-опитния наблюдател щеше да забележи кутиите с боя и лак за дърво в ъгъла на стаята, както и покривалото, с което вероятно е бил застлан дивана преди двамата ми приятели да се усамотят в стаята. Останах на прага и с усмивка наблюдавах как двамата си хвърляха замечтани погледи и гледаха как слънцето приближаваше хоризонта.

- Не вярвах че пак ще те срещна, а още по-малко при такива обстоятелства. – каза Иван.

- Нито пък аз, но понякога съдбата има странно чувство за хумор. – отвърна му Габи и се засмя.

- Мислиш ли че беше грешка да сложим край?

- Не питай мен ти сметна за по-приемливо да се разделим, когато замина.

- Мислех, че така ще страдаш по-малко, ако се случи нещо с мен.

- Да бе, ти добре ли си? На кой би му било по-леко?

- Имаш право. А знаеш ли защо приятелката ти не ме позна, когато се видяхме?

- Нямам представа. Може би не те помни все пак минаха почти шест години откакто.........

- Дааа, беше отдавна. Пък и тогава бяхме още деца. – той наведе глава и въздъхна.

- Какво има? – попита го приятелката ми и сложи ръка на рамото му.

- Съжалявам. – едва доловимо прошепна той.

- За какво, че ме остави ли?

- Че постъпих така детински и че те оставих, да.

- Няма нищо, аз ти прощавам.

- Но аз не мога да си го простя. Смяташ ли че можем пак да....

- Мислех, че няма да ме попиташ. – тя се засмя и го прегърна силно.

Усмивката се появи и на моето лице и едва тогава си спомних, че наистина го познавах, но до тогава просто не бях обръщала внимание или по скоро не бях открила приликата с момчето, което беше той тогава. Оставих ги да се порадват на срещата си и закрачих по коридора, като не можех да сваля щастливото изражение от лицето си. Слязох по стълбите и се насочих към банята, когато чух познат глас.

- Къде отиваш?

- Какво ти пука. – казах аз и рязко се обърнах.

- Ами пука ми.

Мартин стоеше пред мен с пушка в ръка и най-сериозното изражение, на което вероятно бе способен.

- Щом толкова те интересува отивам да си взема душ.

- Искаш ли някой да те пази докато......все пак банята не се заключва.

- И точно то теб ли бих поискала това?

- Стига де и двамата знаем, че няма да видя нещо, което до сега да не съм виждал.

- Е поне мога да съм сигурна, че каквото и да видиш няма да ти подейства защото вече „не те привличам“ както сам каза.

- Променила си се много.

- Хората се променят, когато ги наранят.

- Не мога да споря така е.

- Чудя ти се как така спокойно говориш с мен и все още не си ме обидил или напсувал.

- Разговора в килера би трябвало да ти е дал нужното обяснение.

- Дори и роман да ми беше написал пак нямаше да съм доволна от обяснението. – нервно отвърнах и започнах да се оглеждам.

- Какво търсиш? – попита Мартин.

- Къде сте оставили багажа?

- Всичко е тук в килера. – отговори ми той и отвори една врата, която се намираше от лявата му страна.

Само няколко секунди му бяха необходими, за да намери раницата ми.

– Я виж ти, още я пазиш. Помня как ти я носех когато те изпращах до вкъщи и прекосих цяла София, за да съм сигурен, че ще се прибереш жива и здрава.

- Само няколко пъти, след това прекосявах града напълно сама.

- Бях възпрепятстван иначе щях да.....

- Не ми се слушат глупавите ти обяснения, дай ми раницата.

- Добре ако обещаеш, че ще ме изслушаш.

- Добре имаш 10 минути. Щом изляза от банята не искам да слушам повече обяснения. – гневно процедих през зъби и грабнах багажа си.

 

 

***

 

Банята беше голяма и който и да беше работил по обзавеждането и подбора на цветовете определено си бе свършил работата много добре. Подът беше покрит с черен теракот, а стените с бял, изрисуван с флорални мотиви. Огромна бяла вана, разположена точна срещу вратата на помещението, пред която висеше бяла завеса със същия флорален мотив, като стените. Малко бяло шкафче с огледални врати над мивката и малка стъклена масичка до ваната, на която стояха ароматни свещи. Единственото необичайно беше тънката линията от плочки на стената, в цвят бордо, която опасваше цялото помещение. Оставих багажа си пред вратата и извадих хавлията, окачих я на закачалката на вратата и отидох до ваната. Мартин влезе с мен и затвори вратата.

- Поне няма ли да излезеш, за да се съблека? – попитах учудено.

- Ами както вече ти казах няма нещо, което да не съм виждал и преди, така че не.

- Е твоя воля. – въздъхнах и му обърнах гръб, след което започнах да събувам обувките си.

Не го виждах, но можех да усетя, че на лицето му се бе появила добре позната усмивка. След като свалих и чорапите си влязох във ваната и дръпнах завесата. Едва тогава започнах да разкопчавам ризата и чух как той сваля капака на тоалетната чиния и сяда. Можех и да го видя макар и не ясно поради факта, че завесата бе тънка и полу-прозрачна. Смъкнах ризата от гърба си и я хвърлих на пода пред него, а след това и панталонките, които вече се бяха скъсали на толкова места, че не ставаха за нищо. Докато разкопчавах сутиена си го чух тихичко да се подсмива и любопитството в мен надделя.

- Така и не разбрах кое ти е толкова забавно?

- Просто се радвам. Тази ситуация ми е странно позната.

- Хаха, забавен си няма що. – метнах и бельото си на пода.

- Не целя да съм забавен, а да ти припомня миналото.

- Положих прекалено много усилия да подтисна спомените, за да ти го позволя. – пуснах водата и за щастие тя бе топла.

- Не ми казвай, че не помниш колко приятно ни беше.

- Ти сам го каза „беше“. Минало свършено. Поне свърши нещо полезно и ми подай шампоана.

- Слушам и изпълнявам.

- Поправка и дрънкаш, там ти е грешката. А и май искаше да говорим за нещо?

Той не каза нищо, само се изправи, отиде до шкафчето и взе шампоана. Аз проврях ръка над завесата в очакване да ми го подаде, но той явно имаше съвсем други планове. Чувах стъпките му, заглушени от течащата вода и едва доловими, да се приближават към мен. Мартин спря на сантиметър от завесата и я дръпна рязко, хващайки и ръката ми.

- Какво си мислиш че правиш? – раздразнено попитах.

- Подавам ти шампоана. – отвърна той с доволна усмивка.

- А ръката ми? Би ли пуснал моля те.....

- Бих, но ако те пусна ще дръпнеш завесата.

- Хайде да не ми се иска да се къпя със студена вода.

- Не само ти ще се къпеш със студена вода мъник.

- И кой друг?

- Аз и всички други в къщата. Поне бъди добра и ми позволи да се изкъпя с теб.

- А ти беше ли добър когато аз ти дадох всичко, което имах? Постъпи ли човешки с мен? Аз ще ти отговоря, не. Защо сега да проявя човечност и да те оставя да влезеш при мен? – след тези думи се отскубнах от хватката му, грабнах шампоана и дръпнах завесата.

Продължих да се къпя, като се опитвах да сдържам гнева си. Затворих очи и започнах да мия косата си. Наслаждавах се на стичащата се по тялото ми вода и на приятното гъделичкащо усещане, което тя създаваше. За мен това бе напълно нормално състояние. В близост до вода ставах необичайно спокойна и отзивчива, а най-лошото бе, че Мартин бе наясно с това. Въпреки че очаквах нещо подобно не бях готова за това, което предстоеше. Усетих присъствието му преди да го чуя. Той сложи ръце на раменете ми, но това не ме стресна. Подозирах че може да направи нещо подобно, все пак това поведение беше абсолютно нормално за него. Продължих да отмивам шампоана и да се правя, че не забелязвам какво се опитва да направи, но в действителност много добре знаех плана му. Не за пръв път постъпваше по този подъл и глупав начин. Ръцете му се отделиха от мен и за секунда помислих, че се е отказал, последва нов допир. Този път обаче той погали косата ми. Това преля чашата и трябваше да го спра, преди да е направил някоя по-голяма глупост. Бях повече от бясна и исках да увия ръце около шията му и да стискам докато не го убия. Подтиснах желанието си да прекърша врата му с огромни усилия. Извърнах се рязко и го изблъсках с все сила притискайки го с длани в раменете. Той отстъпи назад и опря гръб в стената. Очите му се разшириха – беше уплашен. Това беше и моята цел. Исках да му дам ясно да разбере, че ако си мисли, че може да си играе с мен е в голяма грешка. Приведох се до ухото му и процедих през зъби.

- Ако отново си позволиш да ме докоснеш ще те убия бавно. Ще изпитам невероятно удоволствие от това да прекърша врата ти, като суха клонка. Мисля че ти позволих достатъчно волности.

Реакцията му беше напълно неочаквана. Той се усмихваше.

- Не е нужно да ми се караш, аз просто ти помагам. Знам колко обичаше да докосвам косата ти.

- Знам! Но за тази година и половина, през която бяхме заедно научих и друго, че обичаш да се възползваш от тази моя слабост, за да получиш каквото искаш. Нагъл си знаеш ли, нагъл до безобразие. - продължавах да го притискам към стената, вперила злобен поглед в сивите му очи.

- Много си се променила. - прошепна той.

- Както вече ти казах, хората се променят по една единствена причина, когато ги наранят толкова силно, че за да го забравят се налага да променят мисленето си, разбиранията си. Но има и друго, когато си бил боклук си оставаш такъв колкото и болка да си понесъл.

- Не е така! Признавам, преди бях голям кретен, но сега се промених.

- Разсмиваш ме. Хайде приключвай, оставям те.

След тези думи отпуснах хватката си и излязох от ваната. Започнах да ровя из раницата си, за да намеря чисти дрехи, макар че това беше мисията невъзможна предвид положението. Намерих сравнително чиста тениска и къси панталонки и за мое най-голямо учудване, чисто бельо. Започнах да се обличам и чух как водата спря и завесата изшумоля зад гърба ми.

- Комплименти за фигурата. – каза нахалникът докато се подсушаваше.

- Какво, по-малко ужасна е от преди ли?

- И преди не беше зле, но сега........постигнала си много.

- Не е кой знае какво, но положих доста старание да се вкарам във форма, след като видях, че си ми изневерил с някакъв тапициран скелет.

Последва мълчание. Дали от срам, или от страх той не искаше да ми отговори. Само взе дрехите си и също започна да се облича.

 

 

 

 

 

XVIII

 

 

Истерични писъци нарушиха тишината и спокойствието възцарило се в къщата. На мига изскочих в коридора по бельо и с останалите си дрехи в ръка, а Мартин ме последва опитвайки се да си вдигне панталоните. Почти моментално на стълбището се появиха Влади, Румен, Тедо и Дидо, а всички останали се бяха ступали зад тях. Нов писък раздра тишината и отекна в ушите ми.

- Какво е това по дяволите!? – изкрещях, опитвайки се да нахлузя панталонките си.

- Същият въпрос бих могъл да задам и аз. – леко изнервен каза Владимир и изгледа злобно Мартин, който нервно затягаше колана си.

- Ще ти обясня после. За сега мога само да ти кажа, че не е това, което изглежда. По-важното е да разберем кой крещи така и защо.

Нахлузих и тениската и изтичах през вратата на двора. Навън вече се бе смрачило, но все още бе достатъчно светло, за да забележим какво се случваше и кой бе привлякъл вниманието ни с виковете си. Пред желязната порта се бяха струпали група бродещи, жадно протягащи ръце към малко момиченце, увиснало на решетката. Влади и Румен притичаха покрай мен и Влади измъкна нож от кубинката си, метна го на дребния и разкопча кобура на пистолета си.

- Не! – изкрещях – Ще привлечеш още зомбита.

- Е какво, нямам друго хладно оръжие, да ги замерям с чакъл от алеята докато пукнат от смях ли?

- Не е време за шеги ето виж. – притичах през двора и взех две здрави пръчки от купа до стената.

Вероятно бяха подкастряли овощни дръвчета и не бяха се погрижили за изхвърлянето им. Подадох едната на Влади и докато той ме гледаше с недоумение побързах да му покажа как се използва. С все сила забих по-острия край на пръчката в главата на едно от зомбитата и след като я извадих то се свлече. Високият сладур бързо съобрази какво трябва да направи и последва примера ми. Проблемът бе отстранен за отрицателно време и беше дошъл момента да свалим малкото момиченце и да разберем кое е. Свалихме треперещото и телце от оградата и Влади я отнесе в къщата. Всички го последвахме шушукайки си тихо и побутвайки се един друг с въпросителни погледи. Както стана ясно никой не познаваше малката ни неканена гостенка. Настанихме я на стол до кухненската маса и Румен и подаде чаша с вода. Тя протегна треперещите си ръчички към чашата и след като я пое изпи съдържанието и на един дъх.

- Гладна ли си малката? – попита я едно от момичетата, част от групата на Румен.

- Ами да. – колебливо прошепна детето.

- Искаш ли? – Иван протегна ръка към момиченцето, а в нея държеше голяма и сочна червена ябълка.

- Предпочитам зелени. – каза тя и се усмихна.

Лицето и грейна още повече, когато Иван се обърна, взе друга ябълка и й я подаде със същия мил поглед, с който един баща гледа дъщеря си.

- Благодаря ти. – каза момичето и сините и очи засияха от щастие.

- Тя ми допада. Как се казваш малката? – обърнах се аз към гостенката ни.

- Лили.

- Хубаво име. Чуй ме сега Лили, искам да се успокоиш, вече си в безопасност. Искам да последваш това момиче. – посочих към Гави, която стоеше зад мен – Казва се Габриела, тя ще ти покаже къде ще останеш да спиш през нощт и ще се погрижи за теб.

Момиченцето стана, мина покрай мен и хвана ръката на Габи. Двете се отправиха към втория етаж и всички освен мен, Влади, Румен и Мартин ги последваха.

- Май вече сме част от една обща група, а Ру? – обърнах се аз към Румен.

- Точно така. Противно на очакванията, хората ми много се зарадваха когато разбраха. Освен момчетата, които бях оставил да ви пазят по пътя за насам.

- Ще свикнат – отвърнах – кога успяхте да им кажете?

- Докато ти се заиграваше с онзи в банята. – каза Влздимир и посочи Мартин, който стоеше със скръстени ръце, облегнат на касата на вратата. 7

- Нищо не се е случило по между ни. Трябваше да се изкъпя, а той искаше да говорим. Наложи се да съчетаем двете дейности.

- И за това ли той се обличаше, когато изскочи след теб от банята?

- Влади той.......

- Аз бях виновен. – намеси се Мартин неочаквано – Знам че тя ме мрази и въпреки това се промъкнах при нея под душа. Мислех си, че ако и припомня колко добре си прекарвахме ще ми прости и може би....

- Как имаш наглостта да и искаш прошка след всичко, което си и причинил?

Влади вдигна ръка и я стовари с все сила върху масата. Знаех, че му се иска пак да пребие Мартин от бой, но успешно успяваше да сдържа емоциите си. Реших че е по-разумно да опитам да го успокоя, вместо допълнително да нагнетявам обстановката с думи и предпазливо се приближих. Хванах ръцете му и вдигнах глава нагоре, погледнах го и я поклатих в отрицание. Той не свали гневното изражение от лицето си, но определено отпусна юмруците си. Румен наблюдаваше случващото се с неприкрито любопитство.

- Това не е наглост, искам и прошка. Това е нещо между нас двамата с Денис.

- Марти, няма ние. Имаше до момента, в който ти не ме направи на глупачка, тогава това ние се превърна в мен и глупака който сметна, че вече не съм му нужна. Сега отново си сам и просто искаш да ме имаш само, за да не се чувстваш самотен. Не съм ли права?

- Не, не си! Осъзнах, че ти си много по-важна за мен от всички, с които се опитах да те заменя.

- Е, малко късно си го осъзнал. – намеси се Румен.

- Ти нищо не знаеш. – изкрещя Мартин и вените на врата му изпъкнаха.

- Я да се спрете и двамата. – креснах ядосано – Писна ми, ясно ли ви е, писна ми. Не искам да слушам вече! Слушах прекалено дълго и мълчах, а сега вие ме чуйте! Аз.........

В този момент исках само да изчезна, но това не беше по силите ми, а и не биваше да бягам от проблема, не и отново. Знаех че Мартин няма да спре с опитите да ме върне, а аз нямаше да мога да спра да му позволявам да се приближи прекалено. Колкото и да ми бе неприятна компанията му, той все някак успяваше да ме омилостиви. Поставяше ме в неизгодно положение, използвайки спомените ми срещу мен. Въпреки факта, че сърцето ми не принадлежеше на него, това че преди бе било негово притежание още ме караше да потръпвам в в присъствието му. Всеобщо приетото схващане, че една любов се забравя с друга бе напълно погрешно. Колкото и силна да е новата, старата няма да си отиде просто ей така, няма да изчезне. А когато и новата си отиде, старата се връща, за да напомни за съществуването си.

- Добре ли си? – потупа ме по рамото Влади, за да ме върне отново в разговора.

- Добре съм, до колкото е възможно. Просто вече ми писна от тия спорове! Мразя да гледам хора, които се карат, а в последните дни само с това се сблъсквам. -

Такива времена настъпиха, ще свикнеш. – обади се Румен.

- С това не се свиква, а и не бива. Отговори ми на един въпрос Ру.

- Слушам те.

- Ако си заложник и всеки ден те измъчват, бият, унижават и тем подобни.......ти трябва ли да свикнеш? Трябва ли да се предадеш?

- Може би ти си безсилен да се бориш с поробителите?

- А може би не ти стиска да кажеш стига?

- Не всеки е силен като теб. – сведе глава Румен.

- Поправка, не всеки иска да промени нещо в заобикалящия го свят, защото така му е по-лесно. Просто да стои и да гледа как всичко се случва и да минава с номера, че не е по силите му да промени нещо.

Никой не посмя да каже нищо, само погледите ни говореха. Всичко приключи тъй внезапно, както бе и започнало. Напуснахме кухнята и се отправихме към втория етаж. Повечето от групата вече бяха разпънали спалните чували и се бяха приготвили да си дадат заслужена почивка. Всички оръжия се държаха в коридора пред вратите, за да бъдат готови за употреба, а подовете на стаите и всички места, на които можеше да се спи сравнително нормално бяха заети. Все пак в къщата имаше твърде много хора. Големината на групата ни бе както предимство, така и недостатък, но нямахме друг шанс. В трудните моменти числеността е от голямо значение. Не отне много време на всеки в къщата да потъне в дълбок сън, колкото и дълбоко да бе възможно да спи човек под звуците на ръмжащи зомбита. Този сън обаче ни бе необходим, защото на сутринта трябваше да стигнем до София и да приведем плана си в действие. План, който все още нямахме, но обстоятелствата налагаха да съставим бързо.

 

 

» next part...

© Денис Лайтнън All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Допада ми...
    А зомбитата... Просто са работили, работили, работили... И останали без души - само със сетива и нужда от храна... Плюс послушание - щото иначе няма да има папо...
    А, това не е за зомбитата, това е за бъдещите българи. Колкото и доколкото останат...
Random works
: ??:??