Не те искам, отивай си!

... Обичам да се самозалъгвам, докато оная Черната не хвърли камък по мен... докато не ме събори, Тя, Грозната, с раззината паст, с раздвоени езици... и не ме затвори в дома си... В ума си. В безбройните пори на остарялата си кожа. От толкова цигарен дим. Страх ме е... да не заприличам на Нея...

Печеля те, на нищожно малки дози, на малките порции жестове, в представите ми... и те губя толкова рязко и бързо... Разплитам косите си... и отива си женското и синият меден гласец на любовните ми стонове прогоря с последни стъпки по гръбнака и... и увяхна.

... И пожелах хаотично да се изгубя по бенките, да се разпилея по всеки малък – предопределен – знак на кожата ти. А напускането е равно на мигване. Може би мигване на твоята лешникова гора. Колко се лутах да си върна музата, а тя се довлачва, по-ранена и осакатена от всякога... и пука мехурите, които ме пазеха, от Оная – вечната.Самота.

... Изкрещява онази ситна нотка на влюбеност, която толкова години поробваше гордостта ми... Гордост! Имах ли я някога? Или са я отрязали от мен при раждане?... Влакчета пропълзяват, за да разсеят сенките под очите и... и в най-смутния си миг са единствените очи, които срещам. Моите. Които обещават чудеса. За другите. Страх ме е да кажа за теб. И го премълчавам... От толкова чувственост изгубих представа за ексцесия и мярка... И дъхът ти в косите ми ме... настървява. И ме закопава все по-надълбоко. Карайки ме да се раждам всяка сутрин за теб. Няма нас. Няма мен. Има теб.

... Има и съблазън в небрежното. И болка дори. Има толкова самотни танци в ума ми... Самотни – до престаряване. Има и шепот на близост. И мистика. Има и... алюзия.

Илюзия. Несигурност и прах. И птичи пера. Има и неразчетена святост...

... Потъвам...