Има надежда! /за конкурса/

            Докторът не се изненада от въпроса на майката. Всички все това питаха: „Има ли надежда?” Имаше чувството, че познава тази жена, а детето прилича на някого. Кимна леко с глава и тихо, но уверено каза:

            - Надеждата винаги умира последна, госпожо! Трябват ни стволови клетки или костен мозък от съвместим донор. Операцията е сложна, но друг изход няма. Колкото по-рано се направи, толкова шансът за успех е по-голям… Ще се опитаме да спасим сина Ви... За съжаление, Вашите показатели нямат покритие… Може ли да помолите таткото да дойде за изследване?

            Майката прехапа устни. Бащата на детето го нямаше. Дори не знаеше кой е. Случи се на един купон. Попадна там случайно след абитуриентската вечер. Отиде да прибере приятелката си. Всички бяха пили, а някой май ù сложи нещо в коктейла, защото не помнеше нищо... На сутринта се събуди без дрехи със страхотно главоболие на чуждо място, в някъкъв страхотен безпорядък. Измъкна се като крадец, а когато разбра, че в утробата си носи плод от неизвестен човек, беше вече късно за каквото и да е. Провали със сигурност живота си, мечтите си... Баща ù се притесни и почина.За да затвори устата на клюкарките в градчето, още преди да ù проличи, замина за столицата. Намери си работа и се оказа добра майка... А сега какво да стори? Обърна се и погледна големите питащи детски очи, а в тях доверието я блъсна и замисли. Дори се засрами от въпроса си:

            - Други роднини стават ли?

            Докторът разбра положението, без повече обяснения подаде на красивата, но тъжна жена, една брошура, в която имаше всичко необходимо като обясвение. Трябваше да го прочете, подпише и после да чакат... Времето? То просто ги притискаше...

            - Мамо, какво има? – попита момчето, а тя се усмихна и рече:

            - Всичко е наред, миличък! Има малко формалности - изследвания, попълване на документи, внасяне на такси, чакане на ред за операцията… Ще бъдем търпеливи, нали?

            Нямаха друг избор, щяха да чакат колкото трябва, само донор да се намери!...

            По-късно, докато синът закусваше, тя прехвърляше в главата си имена на роднини и познати и се чудеше кой би се съгласил. Нищо не ù идваше наум. Опасяваше се, че дори да намери, ще ù са нужни много пари, за да им плати за услугата. Материалното в близките ù беше над всичко, а шансът беше минимален. Въпреки това опита и както предполагаше, се оказа права, а те си намериха повод да я одумват...

            Изтече един безрезултатен месец и отново бяха на преглед. Положението на детето се влошаваше. Докторът го прие в болница за още изследвания, а тъгата в очите на майката го побъркваше. Въпреки това ù каза:

            - Бъдете търпелива! Ще направя всичко, което зависи от мен... Обещавам! Пък и чудеса стават не само по Коледа...

            Какви чудеса? Откъде?... Какво може да направи, като нямаше донор? Скоро и навлизането в пубертета щеше да се окаже пагубно за момчето. Идеше ù да се гръмне... Без него? Абсурд! Той беше смисъла на живота ù... Не разчиташе отдавна на майка си – тя просто се отрече от нея... не искаше да вижда и внука си... Боже, какво толкова сгреши? До края на дните си ли ще плаща за онази безумна нощ?...

            Беше денонощно при момчето, не можеше да го остави сам след високата температура, която вдигна и уплаши дежурния екип. Очите ù хлътнаха, стопи за нула време десет колограма, но намираше сили да се усмихва на сина си и да му говори, че всичко ще бъде наред, само да има надежда в докторите и вяра в себе си... Дните минаваха един след друг като куршуми покрай нея и тя започна да губи надежда за каквото и да е. Нямаше съвместимост, нямаше нови донори... Тъпа работа, страшни нощи, тягостни дни... Идеше ù да крещи, да блъска, да чупи, но каква полза? Докторите правеха всичко по силите си и нямаха вина за положението... Сви се в ъгъла на един от коридорите в болницата и заскимтя първо като пале, а после зави като ранен вълк...  След това таванът се завъртя и сякаш се стовари отгоре ù. Не помнеше нищо - изгуби съзнание и дори не усети студа на мраморния под...

            Отвори очи и разбра, че е на системи. Набра сили и извика името на детето си. Никой не ù отговори. Натисна паникбутона, но вместо сестрата, се появи докторът и тя закрещя срещу него:

            - Какво по дяволите става?... Защо съм тук?... Жив ли е синът ми?...

            - Успокой се! – отвърна ù мъжът на ТИ, но тя не обърна внимание – Просто имаме донор и ще оперираме...

            - Моля?... Донор?... Кой? Как така? – въпросите не спираха, а той само се усмихваше като виновно хлапе, гледаше как червенината заливаше бузите ù и най-неочаквано ù подаде някакъв плик...

            Нещата се развиха толкова бързо като във някакъв филм. Когато лекарят излезе, младата жена отвори писмото и буквите заподскачаха пред лицето й, а ръцете й се разтрепериха:

            „Здравей! Не знам как да се обърна, не знам какво да кажа и как да се извиня или поправя грешката си... Добре, че припадна преди няколко дни... Не! Не е добре! Просто нямаше да знам, нямаше да разбера защо през цялото време ми приличаше на някого. Онова твое бълнуване... Глупава история, много глупава!... Не знаех, не исках… Бях студент последна година... Имах гадже от вашия клас, а то ме заряза в деня след абитуриентската вечер... Напих се... После ти се появи на вратата на оня купон, а аз не бях на себе си... Да, да! Вече разбра, нали?... Донорът съм аз, лекуващият доктор и като баща на детето ти, заявявам, че съвместимостта е сто процента... Повярвай ми, синът ни е чудесен! Влюбих се в него още като го видях, а и той ме харесва!... Казах ли ти още в началото, че надежда винаги има?... Животът е пред нас и се надявам да го изживеем тримата заедно… Обещах, че ще направя всичко, което зависи от мен... Не е за оправдание... Ще изпълня лекарския си дълг!... Сега ме извини, но трябва да се подготвя за операцията!”...
            Светът се стресна, усмихна се и стана някак си по-шарен като боядисани яйца. Една майка въздъхна и повярва в чудеса. Дълбоко нейде в душата ù нещо трепна и там възкръснаха забравени от нея чувства. Въздухът ухаеше на пролет, а отнякъде забиха тържествени камбани... Тя се заслуша в звъна им и усети как се слива с ударите на женското ù сърце. Беше просто Великден!...

Рая Вид